Отново бях доста заета- ходех в благотворителната агенция, прекарвах време със семейството си, често отивах и в клиниката. Имах много задачи, но знаех, че дните ми са пълноценни и прекарани с хора, които са важни за мен, затова бях щастлива. Носех на Светлин снимки на родителите му и му разказвах за ежедневието си, а той самият беше донякъде отдалечен, не ми разказваше много за себе си. Причината беше, че тази битка той водеше сам и някои неща не можеше да сподели никому. От друга страна, той разчиташе на мен и знаеше, че винаги може да ми каже каквото поиска. При благотворителността прилагах същия принцип- колкото и сладко да е понякога да критикуваш, хората имат нужда от разбиране. Всички ние носим в себе си стари грехове, страшни мисли и слабости, от които се срамуваме... и порицаването на другите, че и те имат такива, не помага на нито едната страна. Един ден Светльо ме погледна и промълви:
- Толкова е лесно да си кажеш, че е по- хубаво от другата страна, но всъщност не знаем какво има там. Тук много хора казват, че по време на абстиненцията са си мислели, че искат да умрат. Тялото им боледува, душата им- още повече, животът им се е превърнал в обикновено съществуване, изгубил е всякакъв смисъл, при мен е същото. Аз искам отново да видя близките си, да намеря онова спокойствие, което ми се изплъзва тук и сега. Но трудното е да се откажеш от тази идея, да намериш смисъл в живота... да повярваш, че не си се съсипал безвъзвратно.
В тази връзка говорих с Мила и тя ми разказа защо е станала лекар.
- Началото беше като при повечето други лекари. Исках да помагам на другите, а и биологията и химията ми бяха и лесни, и интересни. Но имаше още нещо, което ме насочи точно към клиниката за наркозависими. Брат ми се погуби по този начин. Разбрах, че употребява, когато бях на 13, а той- на 17. Борис беше моят най- близък човек, моят герой, затова исках да му повярвам, че не е нищо сериозно, че ще спре. Сигурно и той си вярваше, но тази тайна ме изгаряше. В крайна сметка не се наложи да казвам на никого, защото мама и татко сами разбраха. Силният им гняв произтичаше от любовта им към него и страха, че ще се съсипе.
Помислих си за реакцията на Любов, когато бе намерила тревата на Светлин. Искаше да го накаже с привидното си равнодушие, но за него нямаше значение какво мисли тя.
- Изгониха го отвкъщи и мислеха, че ще се върне, че ще се бори да се промени. - продължи младата лекарка. - Това не се случи и те така и не го видяха пак, но аз се срещах с него, макар и рядко. Всеки път изглеждаше по- зле, а надеждата ми всичко да се оправи избледня и накрая съвсем изчезна. Родителите ми се ядосваха, че не съм им казала още в началото, никой не питаше как се чувствам аз, като че ли Борис можеше да съсипе само себе си и да не нарани и мен. Аз бях ту тъжна, ту ядосана, а си мислех, че нямам право на това. При последната ни среща му казах, че го мразя, което всъщност беше моментна мисъл въз основа на целия ми потискан гняв, на цялата самота. Скоро след това разбрахме, че е починал от свръхдоза. Никога не бях се чувствала толкова зле, таях в себе си мисълта, че аз съм виновна. Отне ми доста време, но накрая разбрах, че моят герой беше добър, но слаб човек. Не искаше да поеме отговорност за живота си, не знаеше какво да прави. Вече беше твърде късно да променя каквото и да било и осъзнах, че гневът ми беше безсмислен. Никой не беше искал да нарани другия, с всичките груби думи родителите ми искаха да го спасят, да си го върнат, но не успяха. Той беше този, който трябваше да реши какво да прави, и избра да се предаде, беше се превърнал в съвсем друг човек. Аз обаче намерих смисъл- исках да уча, да помагам на хората, да направя някаква промяна, въпреки че не мога да преобърна целия свят и да го построя наново. Често си мисля за брат си и знам, че винаги ще има такива хора, но моята задача е да помагам на хората да не стигат дотам, че да си отидат от собствената си ръка и от желанието да попаднат в един по- сигурен, по- красив свят.
Тези думи означаваха много за мен. Освен с познанията си, Мила помагаше на всички в клиниката и със своята вяра. Тя помагаше и на Светлин да се бори, той вече бе разбрал, че срамно е не да си слаб човек, а да се примириш с това и да решиш, че път нагоре няма.
Зорница често говореше с племенника си и му пращаше писма, а самата аз ѝ звънях често. Покрай Светлин ние двете се сближихме, тя също много искаше да му помогне, да го окуражи. Дядо му по бащина линия също се обаждаше, но не и Ванина.
- Баба не иска никога повече да говори с мен. – казваше Светльо и ясно усещах горчилката в гласа му. Тя го обвиняваше за смъртта на Любов, но по- лошото е, че самият той вярваше, че по някакъв начин е отговорен за това. На теория знаеше, че не бе имал никакви лоши намерения, но му беше трудно да остави тази вина зад себе си. Често обясняваше, че по- страшното е не че не е успял да помогне на майка си, а че дори не се е интересувал от нея. За жалост, и тя не беше вярвала в него. Нещо бе загинало в нея, когато беше намерила лулата му, и оттогава всякаква надежда у нея се беше изпарила. Понякога си мислех, че любовта- тази така важна съставка на живота, беше напуснала сърцето ѝ- първо тази към родителите ѝ, после при смъртта на Атанас, след това и обичта към сина ѝ, а накрая и към самия живот. Тогава сърцето ѝ не бе издържало, тогава се беше предала. Трябваше ли някой да се вини за това, нима не беше вярно, че всички са допуснали това да се случи? Знаех, че ще му трябва време да осъзнае това, а и трябваше да го направи сам, затова просто чаках.
Един ден отидох в клиниката и Светлин ми показа писмо, което беше получил. Беше от Ванина, но той още не го беше отворил.
- Исках да си тук, когато го чета. – обясни ми той, а ръцете му трепереха от вълнение, докато изваждаше писмото от плика. Прочете го няколко пъти, потъна в текста и на лицето му се разля усмивка колкото тъжна, толкова и светла. Тогава вдигна поглед и ми подаде листа. – Ще го прочетеш ли?
Зачетох:
Скъпи Светльо,
със сигурност си изненадан, че ти пиша. Знам, че ми отне много време, но сега вече събрах сили.
Мисля за майка ти всеки ден и съм сигурна, че и ти го правиш. Всички хора ме гледат съчувствено, но се докосват само до повърхността, защото не знаят какво е да изгубиш детето си. Дори няма смисъл да описвам нищо, това се преживява, не се разказва.
Не искам да го призная, но от години тя беше окаян човек. Беше загубила всякакъв живец, не вярваше в нищо. Но мен от години ме болеше да я гледам такава, защото от дете не беше ми се усмихвала истински. Беше щастлива заради работата си, заради баща ти и и теб, но отношението ѝ към мен и дядо ти беше формално. Тази студенина ме режеше като нож, защото осъзнавах, че вината отчасти е моя. С баща ѝ искахме тя отново да си е нашата малка Любов. Когато обаче беше малка, не поглеждахме наистина от нейната перспектива, забравяхме за нейната обич, попарена от отровата ни. Години по- късно тя ни каза колко сме я наранявали. Все още често си мисля за тези нейни думи, за онзи път, когато ме е чула по време на скандал да казвам, че веднага бих подала документи за развод, ако не беше това проклето дете. И понякога ми се струва, че това наистина беше проклятие, но не толкова за нас двамата, колкото за нея. Забравяхме за това, което ни свързва- детето, което беше нашият смисъл, нашата обич. Бяхме я кръстили така, окрилени от младостта, любовта и вдъхновението си. Знам, че разводът ни не я нарани, а я облекчи. Най- много съжалявам за едно в този живот- че я наранявахме така. Можехме да се разделим много по- рано и без погледи на омраза, без парещи думи, но не го сторихме. Това влияше на майка ти цял живот, виждах го. Но какво можеше да се направи вече, не беше ли твърде късно? Сякаш нашето наказание беше това, че цял живот ще чувстваме дъщеря си далечна, дори непозната, но не беше ли това и за нея наказание?
Нямаш представа колко обичаше теб. Не искаше да допуска нашите грешки, искаше да ти подари един светъл, красив живот. Може би си мислиш, че тя те мразеше, откакто намери лулата ти, но това беше само една илюзия, породена от безмерната ѝ обич към теб. Ти беше най- ценното за нея и затова не понасяше да гледа как всеки ден наказваш сам себе си, мислейки си, че си помагаш.
Може би ще ти прозвучи странно, но отначало не повярвах, че пушиш трева. Майка ти не ми каза веднага, а чак когато беше сигурна, че си продължил и няма да се откажеш просто ей така. Човек винаги е готов да порицава и да си мисли, че това на него никога не би му се случило, но когато видиш себе си или свой близък в тази светлина, нещо в теб рухва. Може би с теб никога не сме били толкова близки, но за мен имаше значение по какъв път поемаш. Но отново мислех за своята болка, породена от празнината в живота на дъщеря си, а после и от нейната смърт, и не си зададох въпроса на теб какво ти е. Разбира се, ти сам взе това решение и има много неща, за които да съжаляваш, но не гледах на това по правилния начин, дори не се опитах да намеря път към теб. Отне ми време да разбера, че нашите гордост, гняв и предразсъдъци няма да доведат до нищо добро. Може би и за теб е било бавен процес да се пробудиш, да осъзнаеш колко много неща си захвърлил зад себе си и колко си затънал в собствената си душа.
Говорих с леля ти и тя ми разказа за решението ти да отидеш в клиника. Каза ми, че получаваш паник атаки, и трябва да призная, че не знам много на тази тема, преди дори не се говореше много за тези неща. Сега обаче знам, че плащаш висока цена. Радвам се, че физическото ти здраве се е запазило до голяма степен, но и осъзнавам, че всичкият този стрес е разболял психиката ти. Хапчетата само потискат атаките, нали?
Много се радвам, че си взел решението да се лекуваш.. Може да не знам много, но съм сигурна, че ти е трудно... но ти го правиш! Това значи много не само за мен и родителите ти, които вероятно те гледат отнякъде, но и най- вече за теб. Продължавай! Виждаш колко ти помагат Венета и Зорница, а те са прекрасни хора. Вярват в теб и се надявам, че ти също си вярваш.
Вероятно нямаше да мога да ти кажа всичко това по телефона, какво остава лице в лице, но имах нужда да го знаеш. Когато майка ти най- много ми лиспва, се сещам за теб, но не защото си взел нейните черти, а защото продължаваш да се бориш и знам, че ще победиш. Това ме облекчава, посочва ми смисъла, който търся. Надявам се, че скоро ще ми звъннеш, искам да знам как се чувстваш.
С любов,
твоя баба Ванина
Погледнах Светлин и той се усмихна така, както на снимките от детството си. Душата ми се сгря.
© Лилия Ицкова Todos los derechos reservados