Вероятно Любов беше права за това, че не мога да помогна на хора, които не искат помощта ми, но искрата от младините ми отново се беше разпалила в мен и ме беше изпълнила с надежда. Светлин беше едва на двадесет и четири, пред него имаше толкова много пътища и възможности. Нима беше непоправимо, нима той щеше да напусне този свят така, както много други- в топлата, но задушаваща прегръдка на дрогата? Трябваше да призная пред себе си, че е възможно отдавна да се е отказал и да не вижда вече смисъл, каквото се беше случило и с майка му в последните ѝ месеци, но това нямаше да ме спре да опитам. Това, от което той се нуждаеше в онзи момент, беше човек, с когото да поговори. Това нямаше чудодейно да му реши проблемите, но щеше да го облекчи, да му помогне да мисли ясно.

          Отидох у Светлин без всякакви предварителни планове, защото знаех, че дори и с часове да мисля какво трябва да му кажа, това няма да помогне. Никой не ми отговори, но отидох още няколко пъти, докато накрая не ми отвори слаб младеж с дълга и сплъстена черна коса и тъмни кръгове под сините, празни очи. От него се носеше особената миризма, която ми беше описала съседката Ирина. Едва разпознах в него онова малко момченце, което постоянно се усмихваше на света около себе си, и онзи юноша, който се грижеше за болния си баща и едновременно с това учеше неуморно. Виждах, че е потънал в мрак, но не знаех дали все още вярва в светлината.

- Влез, лельо Вени! – покани ме той и тръгна по коридора. – Искаш ли да ти налея нещо?

- Не, благодаря ти. – Седнах срещу него на масата, където за последен път бях говорила с Любов, и дълго не си казахме нищо, затова накрая се принудих да попитам:-  Как се чувстваш?

Светлин се облегна назад:

- Знаеш отговора на този въпрос. Защо изобщо дойде?

          Побиха ме тръпки, защото Любов се държеше по същия начин при последната ни среща. Не разбираше защо бих искала да съм до нея, защо бих вярвала, че е възможно животът ѝ да се подобри.

- Виж, искам да си поговорим. – той не ми отговори, затова продължих: -  Отдавна не поддържаме връзка, не знам какво се случва в живота ти...

- Това е лъжа. – прекъсна ме той с безизразно лице. -  Много добре знаеш, майка ми ми разказа, че си била у Ирина.

- Да, но не знам как изглеждат нещата от твоята гледна точка. Не знам как си започнал и защо...

          Събеседникът ми се подсмихна горчиво:

- Това е все едно аз да те питам защо се занимаваш с благотворителност. Да, на пръв поглед изглежда като лесен въпрос, но всъщност няма да можеш да го обясниш така, както изглежда в ума ти. Ще използваш клишета, които много хора са повтаряли преди теб, но никога няма да го обясниш добре.

          Замислих се дали наистина е така.

- А може би изобщо не е от значение защо го правиш... – продължи Светлин. - Сигурно искаш да чуеш, че съм бил съсипан заради смъртта на татко, затова съм посегнал към тревата, но това не ми е извинение. Но ще ти разкажа, щом толкова искаш да знаеш. Пролетта на единадесети клас навърших осемнайсет и, разбира се, това бе голям ден за мен. Мислех за бъдещето си, мечтаех да вляза право и да разграничавам правилното от грешното. Да, татко имаше проблеми със здравето, но ние наивно вярвахме, че не е нищо сериозно. Мислехме си, че ако имаше опасна болест, отдавна щяхме да сме разбрали. Е, дни по- късно родителите ми се върнаха от изследванията. Мама отиде в кухнята да сготви и съм сигурен, че през цялото време е плакала. Но татко... и до днес изтръпвам, като си спомня лицето му тогава. Как може човек да е толкова спокоен, ако току- що е бил диагностициран с рак, и то в напреднал стадий?

         Представих си Атанас в онзи миг. Той винаги е бил уравновесен и сдържан, но дали наистина е бил толкова спокоен? Как изобщо се очаква човек да реагира на подобна новина? Може би за кратко не можеш да мислиш ясно, да го приемеш...

- И така ежедневието ни се промени. В началото мама постоянно изглеждаше, сякаш всеки миг ще се разплаче, но скоро я изпълни някакво странно спокойствие, въпреки че прогнозите не бяха никак добри. На пръв поглед не звучи логично, но се случи така, защото беше най- лесно да се залъгва. Водеше татко на прегледи и на химиотерапия, но аз обикновено не отивах с тях, защото намразих болниците. Ходех на уроци и на училище, размотавах се с приятелите си, но не беше същото. Не знам какво би било да го изгубя внезапно, но беше страшно и да гледам всеки ден как умира бавно, да се питам кога ли ще се случи... Следобедите четях и пишех на леглото до татко, а той ме изпитваше. После му пусках радиото и дълго слушахме рок. Той ми показа колко хубав е този жанр музика, молеше ме да му превеждам текстовете и после ги обсъждахме. Но дори и когато не си говорехме, аз го усещах близък. Веднъж го попитах дали не е уплашен, а той призна, че е, но нито се бори с този страх, нито го оставя да проникне във всяка негова клетка. “ Просто го приемам и след това го пускам да отлети като балон, пълен с хелий.”, така ми рече. Насърчаваше ме да уча и да постигна това, което желая. Една сутрин се събудих, но майка ми по изключение не беше в кухнята. Отидох да я потърся в спалнята и я видях да плаче, наведена над татко. Отидох до нея и я прегърнах, а тя само повтаряше, че него вече го няма. После трябваше да се обажда в болницата да отмени прегледа и всичко останало, а и на роднините и приятелите, на погребалния дом... След няколко дни пак трябваше да ходя на училище, да обикалям из бозавите коридори и да записвам това, което учителите обясняват. Пишех и говорех, когато се налагаше, но всичко се плъзгаше по повърхността ми и изчезваше някъде зад мен. През голямото междучасие излизах навън и сядах на някоя пейка, слагах си слушалките и си пусках рок.

           Сърцето ми се сви.

- Изобщо не усещах вкуса на сандвича си, нито пък студения вятър. – продължи той. – Приятелите ми се отдръпнаха от мен, но не ги виня изобщо. Аз все исках да съм сам, не ги допусках близо до себе си. Всъщност никога не съм бил близък с тях. Да, ходехме на кино и се канехме на рождените си дни, говорехме си за книги, музика, училище... но всъщност какво знаеха те за мен и какво знаех аз за тях? Никога не съм бил добър в тези неща, но не ми е и липсвала компания, не съм се чувствал истински сам... поне дотогава. Вкъщи беше по- различно, илюзиите на майка ми се бяха сринали и тя беше безутешна. С часове седеше в кабинета си и работеше, сякаш това щеше да прогони болката. Зад прозореца времето се стопляше, дойде и рожденият ми ден, а аз се усмихвах и се опитвах да бъда силен. През май ни връчиха дипломите и когато си проправих път през тълпата усмихнати хора, които се поздравяваха и си стискаха ръцете, мама ме прегърна и ми каза, че в момента баща ми е много горд от мен. Кимнах с усмивка, но тези думи само ме натъжиха, защото не вярвах той да може да ме види отнякъде. Може би и тя не е вярвала в това, но е смятала, че трябва да го каже, не знам. Но вече нямах уроци и исках да си почина от цялото учене, а и майка ми ме поощряваше да прекарвам много време навън и да се забавлявам, затова го правех. Запознах се с разни хора, излизахме заедно... и един ден просто се случи.

          Потрепнах, когато той най- сетне стигна до отговора на въпроса ми.

- Може би ти се иска да кажа, че са ме накарали, но аз просто бях на правилното време и място, за да се случи.  Предложиха ми трева и аз сам реших да опитам. Не исках да мисля, не исках да се усмихвам широко и едновременно с това да си сдържам сълзите. – Светлин изведнъж стана и отиде до прозореца. – Когато най- сетне се прибрах, мама седеше на масата и вечеряше. Попита как е минало с приятелите ми, а аз автоматично отговорих “ Добре.” и не си казахме нищо повече. Усещах я много далечна, сигурно и тя се е почувствала така. Дояде си и отиде в кабинета, а аз останах там сам и си мислех какво съм направил. Но не чувствах вина, нито пък срам... бях просто объркан. – гласът му трепереше. –  Когато предписаха на баща ми оксикодон като палиатив, аз започнах да се чудя какво е чувството, но така и не го попитах. Изблъсквах тази мисъл някъде далеч в съзнанието си, защото в училище с години бях учен колко лошо нещо е дрогата, но тази идея просто се скри и зачака правилния момент. - в този момент се задъха. - Родителите ми никога не са ми говорили кой знае какво за наркотиците, мислеха си, че знам достатъчно от училище. Сигурно дори не са допускали, че и аз бих могъл да опитам някой ден. Сякаш вярваха, че просто не съм такъв човек. Не знам дали татко ме е видял отнякъде, но щом мама разбра, не беше същата... нито пък аз. Толкова я нараних, но ако беше жива, щях да се държа по същия начин...

          Целият трепереше. Станах, отидох до него и видях, че беше стиснал ръцете си толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

- Какво има? – попитах, но той не отговори, беше загубил дар слово. – Ела, седни.

          Той се преви надве и се хвана за масата, сякаш щеше да падне.

- Спокойно, само се успокой! – повтарях колкото на него, толкова и на себе си. Сърцето ми биеше болезнено силно, докато търсех телефона си в чантата. Набрах Бърза помощ и след няколко секунди чух женски глас:

- 112, слушам Ви.

          Поех си дълбоко дъх и се опитах да разпространя спокойствието в цялото си тяло.