Страшни са само първите минути, часове, дни, но тя нали включи филма на пауза, сега не е моментът да го пуска, има по-важна работа... Пиейки кафето,  чак сега погледна фланелката си. Някаква смешна рекламна фланелка, подарък от една игра със супите ”Маги”. Жълтичка с надпис, вчера в тъмната спалня това бе първото, което намери. И защо пък точно жълта? Часовникът на климатика бе най-удобният в момента и тя фиксира, че е започнало любимото ù предаване за жени по БТВ, ще си пусне и музика, все неща, които ще отвлекат някак вниманието. Ами ако е пипнала някаква болест, е точно пък за това ли сега трябва да мисли. Хвана  последните изречения на водещата и следва реклама, чувства се някак излъгана от този факт, направила си е труда, пуснала е тв-приемника и какво - пускат безполезни цветни клипчета. Не бива да разчита на такива случайни източници, за да я развличат. Всичко е спряно. Гледа стаята, но не е нейната. Колко важно е лицето на местоимението. Чувството за собственост така силно пропито в Здравко, като хляб във вино и колко опияняващо е то. Често задаваме въпроса, кой е собственикът на еди какво си ”А браво” Това е важно. Може да не струва в разговор, но той е постигнал нещо, а тя нямаше нищо - значи е никоя. Само снимката на момчето върху библиотеката ù принадлежеше, защото тя се е стремяла винаги да се сближи с душата му, ако утре се разделят, то не трябва да спира да чувства любовта ù.

               - Добро утро, мамо.

           - Ооо, вече си станал, закуска?

           - Па-ла-чин-ки.

           - Ставам и започвам веднага да ги правя. А ти мисли за подарък.

           - Какъв подарък?

           Тя се наведе и го целуна по главичката.

           - Честит празник, любов малка. Май още не си се събудил? - и тя му се усмихна.

           - О, да!  Измислих, искам телефон.

           - Какъв телефон - учудено каза тя.

           - Такъв като на татко.

           Чак сега се сети как миналата седмица бе изпрала джиесема с анцунга, а той вътре в джоба.

           - Ще видим.   

           Палачинките станаха перфектни, както винаги. Иво изяде цели две, а тя не закуси. Имаше друг план.

           Отиде в спалнята, нахлузи едни шорти и черен потник и се усмихна за втори път днес. Това бяха любимите ù дрехи, свързани с едни от най-приятните ù мигове.

          - Иво, ще отида да потичам малко в парка. Става ли? – говореше тя показвайки само главата си от вратата.

          - Да, мамо, разбира се, ходи, щом искаш - детето бе седнало пред компютъра в детската стая.

          - А ти?

          - Аз ще си гледам филми.

          - Заключи след мен.

          - Няма, няма страшно.

          - Има страшно! Искам да ме слушаш, чуваш ли, искам много да се разбираме!

          Огледа за секунда паркинга и се качи в своя ”Опел- тигра”. Запалила е колата и вече следват трудните маневри по нейното изкарване на заден, като лавира между другите коли, блока и опасния тротоар с уличната лампа. Търпението в колата, не бе сред личните ù качества. Бърза, пали колата, а после как и накъде ще върти волана бяха подробности. На няколко пъти бе удряла съседските коли и после ставаха чудни скандали. Сега трябва да се поправи и да докаже на всички, че уменията ù са се подобрили и подобни инциденти са вече минало. ’’Търпението’’,толкова важно при шофирането и толкова отричано в неправдивите ситуации. Е, измъкна колата, някак невредима, повярва си, че вече е чудесен шофьор, но даде газ в жилищната зона. Отвътре ù дойде, значи има още какво да учи, за да стане перфектният шофьор. Следва десен мигач и завой, втори път завива и вече е на път за парка, все направо и нагоре. Място за паркиране има предостатъчно, няма как да сгреши. Преди да слезе от колата, скрива GSMи ключовете си в жабката. Нали ще тича, не бива да носи излишни неща, а до нейната кола едва ли е опрял някой, пък и не е купувана с нейните пари. 

         Стига до началото на алеята и прави първите крачки в бяг малко неуверено, дали ще изпита познатото чувство на щастие. Заради проклетите цигари, дали няма да започне да се задъхва? Снощи защо ù трябваше толкова много да пуши, че и главата още я цепи, но това ще ù помогне. Постепенно навлиза в свойствен ритъм, движенията ù стават все по-изчистени и стегнати. Като някакъв красиво споен механизъм се движи. Първо едната ръка, свита в лакътя, загребва мощно напред и нагоре, отмята длан до брадичката, другата е отзад до откат. Краката стъпват отмерено, тяхното движение започва от задните части и завършва с отмятащо движение в талията. Обожава това поклащане, иде ù да излети. Всеки мускул по тялото ту се свива красиво, ту отпуска, но през цялото време всичко  е много стегнато. Това е най-естественият спорт, с най-спонтанните движения. При бягането се изисква нула техника за научаване за разлика от плуването, борбата, срелянето... И при все това ние сме успели да го забравим, да го превърнем в непосилен труд.

          Не се задъха и тичането продължи с отмерени, ритмични и неуморни тактове, както обикновено. В началните класове я бе забелязал един треньор по лека атлетика и не сгреши. Много хляб имаше в това момиче, но всичко скоро ù омръзна. Лесните победи не са сладки, те минават бързо през теб, а бавните са  толкова желани и изстрадани, но така трудни, че много често се отказваме по средата на пътя или на самия му край. Затова ли е пълно с нереализирали докрай своя потнециал хора или пък причините са толкова различни, колкото на брой са те?

          Птичките си чуруликат все така силно, а дърветата са все така дъхави, но  разходката е към своя край. Дара вече е обиколила цялата алея само с малка почивка, върнала се е обратно и вече ходи с едри крачки до чешмичката, опитвайки се да успокои с дълбоко дишане, сърдечния си пулс. Ще пийне вода и потегля, току виж Здравко я е изпреварил. Познаваше го отлично и неговото скоро винаги значеше много късно, но все пак винаги има изненади. Навежда се да наплиска лицето си, протяга ръце, но вижда някаква сянка пред нея върху чешмата. Любопитно се обърна, знае, че е грозно, но безсмислен навик да оглеждаш хората.

            С голямо неудоволствие припозна зад себе си Иван. Не можа да се спре и отвори зяпнала уста, изненадата  е голяма. Само на метри от нея стои мъжът, причинил ù насилие вчера. Очите ù подириха хора наоколо и видя възрастен мъж с къси панталонки и  малко кучнце в началото на алеята, до него малко по-нагоре две госпожи на около 60-сет години със светли шапки пазят главите си, въпреки липсата на силно слънце. Никой от тях не изглежда достатъчно надежден, но все пак са някакви хора.

            - Извинявай, май те притесних.

            - Ти следиш ли ме? - повдигна челото си тя.

            -Не, минавах случайно.

               Но нещо ù подсказва, че нищо не е случайно - сложил е гел на косата, някаква ризка не добре изгладена, подухне ли вятър, замирисва на познат мъжки парфюм.

               Очите ù гледат с копнеж колата, трябва да се измъкне някак, тук е толкова светло и открито, че това ù дава спокойствие. Изчаква замръзнала  да дойде някой по-сгоден момент, моли се за  много хора.

                - Аз съм сериозен... - подвикна той с поглед на воайор.

               Не знаеше кое ще бъде по-добре за нея - да отговори нещо, опитвайки се да го заблуди, да замълчи като остане вярна на себе си или да го наругае, ставайки герой.       

                - Интересува ме само дали ме следиш?

                - Не! Вчера спомена, че обичаш да тичаш в парка сама.

                Това последно изречение дълго щеше да помни.

               Дочу близкия шум от двигател и фиксира спираща кола, точно до нейната. Някаво семейство има вътре - мъж и жена, с две деца отзад. Това е, което чака. Почти на бяг се спусна към колата пред нея,  скочи, като не изпускаше нито Иван, нито семейството като нейната опора, готова да подири помощ всеки момент. Извади ключовете с играеща ръка. Докато потегляше, Иван не помръдна от място, а само гледа ли, гледа към нея.

                 - Прибирам се, направи салата и включи фризера да замразиш формичките с лед - диктуваше Здравко по телефона, а тя още пътуваше за вкъщи.

                 - Добре, чакам те - и побърза да затвори, докато не е усетил, че изобщо не е вкъщи.

                  - Какво ти е на бузата?

                  - Вчера нещо съм се  одраскала, защото ми се счупи токчето и аз паднах - лъжата бе създадена в последния момент. Сега, ако потърси обувките, ще стане напечено.

                  - Леле, как зверски си  одрала бузата, верно ли падна? Кажи ми честно? Да не ме лъжеш нещо?

                 Какво значи ”честно”. Тази дума е така разтеглива, честно е това, което смяташ за честно в момента. Гледа отблизо бузата и колко му е интересна, а как пък не видя красивия контур на устните, леко нацупени.

                - Имаш огромна рана, ще ти остане белег – не спираше той - Не знам как ще излизаме следобед на торта, хората направо ще ти се смеят. Ще има да се чудят дали не съм те бил. Хи-хи-хи. Хи-хи-хи

                  Чудесно, помисли си тя, ако моята рана накара някой да се усмихне, какво лошо има. Една усмивка да предизвика днес, значи денят не е минал напразно.

                  Салатата тъжно гледа от масата и приборите вече нямат настроение.

                 - Мамо, моля те ела да ми изпишеш един филм на компютъра, че пишеш по-бързо.

                  Тръгна облекчено, глътка любов. Не бърза да се връща.

                  - Искаш ли да играем на танкове?

                  Разбира се, детето е съгласно, това е любимата им игра. Здравко си чака, но така му се пада, щом като тая рана му е най-важна.

                 После пък наднича, да види какво прави.

                 - Чакам те в хола - ù казва - да ми обясниш как точно падна.

                Ей, този човек не се спира, влязъл е в любимата си роля на следовател. Само се  колебае дали си струва заради него наистина да си откъртва токчето.

                - Да не са те изнасилили вчера? - вметва уж случайно.

                Едно не може да му  отрече, че притежава вродено шесто чувство. Браво.

                - Ох, прищипах си пръста от шкафчето - влиза с рев Иво .

                - Ела, миличък, да те гушна-тя милва детето по главичката, целува меките бузки и говори без глас- А мен ,кой ще гушне, кой ще ми каже спокойно, ти не си виновна, просто ти се е случило нещо ужасно. Думите неизказани тежат като желязо в бистра вода, за да стане отново тя чиста, те трябва да излязат, а не да ръждясват в нея.

             Следобед ще сложи фондьотен, ще скрие белега, трябваше да бъде по-внимателна и днес, но кой ти мисли за това в такъв момент.

             - За мен една бира ” Туборг” - нахвърля тя.

             - Ти няма ли да ядеш торта? Сигурна ли си, че искаш само това?

             - Да.

             Сервитьорката донася, бирата, водка ”Финландия” с едно бяло мартини ”Бианко”, два сока касис и две ”Еклерови торти”

             Е, как да иска торта, като после пак ще гледа бележката и ще цъка ”каква скъпотия” .

             Разходката в сладкарницата е много полезна. Да живееш в тоя град и да не знаеш, че има еклерови торти е сериозен проблем. В понеделник ще се разговорят с колежката Роза и тя ще ù каже ”Да знаеш, в събота бях във Виенската сладкарница и ядохме чудни еклерови торти. Какви торти ще пита колежката? Еклерова - много е вкусна” Признавам ги търговците, не спират да мислят как да предизвикат клиента към потребление. Непрекъснато нови идеи и хрумвания - къде по-добри, къде по-лоши, но всеки иска да опита нещо различно. Схванали са вродената за всеки лакомия. Роза винаги слуша любезно, но ако говори нещо на  Здравко, той грубо  отсича ”не ме интересува”. И кой ще е по-прав  - този, който с риск да се отегчи, предпочита да бъде любезен или този, който е груб, но честен пред себе си?  Затова следобедът преминава по-скоро в мълчание и собствени мисли. Единственото, което ù казва, гледайки я така красива, е: ’’Иде ми да те забуля и поробя, та никой да не те заглежда’’

            Вечерта, тъкмо си лягаше и получи съобщение: ”Спиш ли, мишленце”.