След около половин час мълчание ме попита имам ли книжка.
-Да – отвърнах му.
-Това е добре. Ще имаш ли нещо против да застанеш на волана след малко, не обичам да шофирам, пил.
А аз да ме возят пияни шофьори.
-Не изглеждате да сте пил! – казах му го съвсем искрено.
-Не, не съм пил. Но наблизо има капанче. Имам нужда от чашка.
Изгледах го, не се вписваше в представите ми за алкохолик. Стегнат, енергичен, уверен и крайно спокоен. В първия момент го помислих за по-възрастен. Толкова сериозен беше, че ми се стори татенце. За секунди успях да го разгледам, докато му подавах огънче да запали. Да беше три-четири години по-голям от мен, а нищо чудно да се окаже и по-малък с година, не повече. Когато клечката угасна и тъмнината го скри, отново усещането беше, че е по-възрастен. Преиграваше с това мълчание. Едва ли няма какво да ми каже и едва ли езикът му е вързан. Подражаваше на стереотипния модел за мълчаливия тежкар. Опит да ме впечатли и толкова. Като го разгадах, скучен ми стана, а сега като допуснах, че може би греша и че той си има сериозен проблем, много тежко се почувствах. Този пич ще се съсипе. Скрит е в черупката, но онова в него го яде. Дали може да го победи! Едва ли, явно не пие, че е провален. Хубава кола, хубави дрехи, впечатляващо поведение и външност. Разбирам от мъже, готин е. И успяващ, все още успяващ. Замислям се за кървава сценка. Дали капанчето не е мотел, дали да не го изкуся и да му прережа шията, че да го спася от бавното самоубийство. Започвам да се смея, засмива се късо и той. Можел значи да бъде весел. Любопитно му е на какво се смея, но не пита. Още си играе ролята или е отгатнал, че и да пита, няма да му отговоря.
Отбива колата. Пак ми става криво. Погребала съм баща, но не съм помнила да е бил готин. Добър: да. Даже прекалено. Пък, кой го знае, алкохолиците нямат характер. Бил е единственото възможно в ситуацията, която се намира. Този обаче: защо. И защо го мисля изобщо! И той не ме попита не ме е ли е страх с тази къса пола на стоп. Имам си свободата! Мога да се рискувам! И той може! Мамка му, кефи ме, такъв, какъвто си е! Спирам изведнъж да го съжалявам и разбирам, че си падам по него. Много, много си падам!
Спокойно, малката, спокойно.
Поръчва си чашка водка. После втора. Пак мълчалив и потънал в себе си. И ме фиксира, не ме изяжда с очи, а не ги отделя от мен. Какво иска да ми каже, а и те едни. Виждали ли сте хъски. Същият поглед. Сини, приятелско зверски. Смущава ме. Както очаквах, поръчва си втора чашка. Започва да се усмихва.
-Колко още ще пиеш?
Вдига рамене.
-Откога си така, не че ми е работа?
-Как? – прави се, че не разбира.
-Нуждата... чашките.
-Откакто те видях. – усмивката променя израза, прилича на голямо дете.
-Стига с този чалга хит.
-Сериозно. – засмива се, сладък е. – Мисля да изпия още една чашка и ще се откажа. Безсмислено е да правя повече опити.
-Казвай направо.
-Алкохолът прави жените по-красиви. Правя си опит. Възможно ли е да те направи по-красива. Не, просто няма накъде.
Млъкнах. Гати свалката. Супер е. Всъщност, много си е тъпа, но той е супер. Обърка ме, след туй плъзга ръка по лицето ми. Кога се озова. Затварям очи, разтварям устни. Целува ме.
Аз, аз какво правя? Откога се познаваме, познаваме ли се? Колко изречения разменихме? Много е шантаво. И ми харесва. И колкото по-шантаво е, толкова повече ме възбужда. Не съм аз, своя фантазия съм. Своя нощна фантазия.
-Какво правим още тук? – питам го.
-Още сто километра до първата керемида.
-Имаш ли къде да ме заведеш, че вкъщи не става. Нашите.
-Разбира се. – плъзга ръка, не знам по коя част от тялото. Навсякъде я чувствам.
“Аз не съм лесна!” – иска ми се да му викна, да го знае, но ще изглеждам още по-наивна, отколкото съм. И е хищник. Никакво хъски, направо си е вълк. А аз, май червената шапчица, но без червената си шапчица. Какъв беше вицът? Ех, че съм п... заспала!
На двадесет и една съм, хич не ми е до влюбване от пръв поглед. Не съм тийнейджърка. От друга страна не съм тридесет и три годишна, преборила се за свободата си жена, заслужила да бъде разкрепостена и знаеща как да го постигне. Ни любов е, ни приключение. Аз съм границата и на нищо не прилича.
Да ревна, да се смея, не - иска ми се да вия и да пищя. Харесва ми, това е важно, колкото и абсурдно да е. А той ме зарази с мълчание. Хиляди глупости минават през главата ми, една не мога да му кажа.
-Да тръгваме! – дръзко като тридесет и три годишната му го казвам. Не съм, но не ми остава нищо освен ролята ù.
Сядам на волана. Как ще шофирам това! Лесно му е на него: три водки и не може, а аз в това състояние.
Овладей се, малката, и не приличай на червената шапчица със забравена червена шапчица.
Паля, потегляме, овладявам се, шофирането успокоява.
Ръката му е на коляното ми, легнал е, доколкото може на седалката. Мечтае ли, дреме ли, отрезнява ли от малкото алкохол... Много е сладък...
Един мотоциклет се изравни с нас.
Късно видях ръката на този на задната седалка. Стъклото иззвъня, пръснаха се покрай мен остри остатъци.
Тогава и моят човек извади пистолета и стреля няколко пъти направо през предното стъкло, но не улучи. Размина им се.
Но не и на мен. Първият куршум мина пред носа ми, но вторият се заби в шията ми. Дори не можах да изкрещя: “Какво става!”
Още не бях изгубила съзнание, когато спътникът ми хвана волана и извъртя колата. Спря встрани. Извади ме, надявах се, че ще викне помощ, макар вече да знаех защо е трябвало да шофирам. Очаквал е.
Дори не провери пулса ми.
Чух как колата потегля.
И нищо повече.
© Стефан Кръстев Todos los derechos reservados