След около половин час мълчание ме попита имам ли книжка.
-Да – отвърнах му.
-Това е добре. Ще имаш ли нещо против да застанеш на волана след малко, не обичам да шофирам, пил.
А аз да ме возят пияни шофьори.
-Не изглеждате да сте пил! – казах му го съвсем искрено.
-Не, не съм пил. Но наблизо има капанче. Имам нужда от чашка.
Изгледах го, не се вписваше в представите ми за алкохолик. Стегнат, енергичен, уверен и крайно спокоен. В първия момент го помислих за по-възрастен. Толкова сериозен беше, че ми се стори татенце. За секунди успях да го разгледам, докато му подавах огънче да запали. Да беше три-четири години по-голям от мен, а нищо чудно да се окаже и по-малък с година, не повече. Когато клечката угасна и тъмнината го скри, отново усещането беше, че е по-възрастен. Преиграваше с това мълчание. Едва ли няма какво да ми каже и едва ли езикът му е вързан. Подражаваше на стереотипния модел за мълчаливия тежкар. Опит да ме впечатли и толкова. Като го разгадах, скучен ми стана, а сега кат ...