1.

         Небето, бавно и без да бърза, потъмня, докато войниците обхождаха града. През целият ден ги провождаше мириса на горчивият черен дим, издигащ се лениво от много места за да се смеси с облаците. Не се виждаха хора по улиците, но имаше криещи се и чакащи ги да им попаднат на мушката, и работа им бе да ги намират преди да са свалили някой.

         Хеликоптери минаваха понякога над ятото дронове, съпровождащо колоната, операторите им се опитваха да предвидят изненадите - понякога успяваха, понякога закъсняваха с предупреждението, че ги очакват в засада и войниците разчитаха повече на усета си за опасност, който развиха по време на войната.

         Групата, в която бе и Хуан, следваше както винаги бронираните машини по широка улица, която трябваше да проверят. Някой зад него прошепна, че е бил най-красивият град, който е виждал някога - идвал често преди войната по работа, онази, другата работа, която всеки е имал преди.

         Преди... Близкото минало се усещаше толкова далечно – каза си за кой ли път Хуан.

         Докато водеха сражения, започнаха да възприемат времето по различен начин – след всеки отминал ден и оцеляването през нощта, чувстваха как се отдалечават все повече от спомена за мирното си минало и в себе си страшно бързо остаряваха.

         Младите тела носеха души на уморени от преживяното старци.

         - Дори на столицата липсва блясъка и атмосферата му – говореше онзи на вървящите редом с него.

         Не всички го слушаха, обхождаха с поглед района заедно с операторите - колкото повече очи и камери гледаха, толкова по-навреме могат да видят някоя засада. Барикади имаше почти навсякъде. Имаха вече няколко сблъсъци и знаеха, че дори и да изглеждат на изоставени, може да ги посрещнат с огън.

         - Кралското семейство има дворец тук – е, не е като в приказките, но е красива сграда и добре помня големите зелени паркове около него – разказваше войника, върнал се в спомените си.

         Неколцина се поогледаха, чудейки се дали някъде изобщо се е запазила зеленина след всичко което изстреляха - навярно са изгорили дърветата и храстите на всички градини.

         Републиката разора градините на Кралството.

         - Сигурно вече го няма... - завърши войника, сам преценил, че едва ли ще могат да видят двореца - най-гъстите и черни стълбове дим идваха точно от онази посока.

         Докато минаваха от улица на улица виждаха, че градът не е красив, а погрознял от раните, получени при обсадата, въздушните набези и оръдейни обстрели през последните дни. Белезите така бяха нашарили лицето му с щрихите на унищожението, че навярно никога повече нямаше да бъде наречен красив с тези разрушени квартали и нарешетени от стотици попадения улици.

         Нищо красиво не е останало, съвсем нищо – помисли си Хуан.

         Дроновете опипваха пътя и насочваха към барикадите войниците и машините – обединените плът и метал, които довършваха остатъците от съпротивата, успяла да задържи навлизането. Но все по-рядко имаше отчаяни защитници приели буквално призива на Краля да се бият до смърт - и те се биеха, а на смъртта ѝ оставаше само да ги прибира, както винаги милостива към страдащите от ужасна болка, както винаги безмилостна към оценящите живота в последните си мигове.

         Градът тихо стенеше от раните си, а само преди седмица ги посрещна така войнствено настръхнал, но ето че бе остарял и грохнал в руините си за дни. По обед пулсът му притихна съвсем, едва-едва долавящ се от самотна и немощна стрелба, на която победителите отговаряха с обичайния призив да се предадат, а след това следваше масиран огън от въздух. После преброяваха убитите, ако имаше живи ги откарваха и продължаваха напред.

         Задачата на групата, в която служеше Хуан, бе да прочиства пътя пред другите наземни части -  влизаха първи в района и проверяваха за жива сила наядените от попадения блокове, слизаха в мазетата на полуразрушени сгради или претърсваха отломките на някоя къща за криещи се стрелци. Войниците от тези групи умираха често.

         И да питаш защо се трепем един друг с такова старание – си мислеше Хуан, заобикаляйки натрошени късчета бетон, щръкнали арматури и тухли, - няма кой да отговори.

         Всички бяха приели оправданието пред себе си:

         - Заповед!

         Не смееха да я нарушат – човек лесно се подчинява на заповеди, отведнъж  превърнали хиляди хора в механизмите на тази безумна машина за смърт, каквато е войната. Някак си, щом биваха облечени в униформа, хората спираха да мислят и просто изпълняваха... дълга си – ако се приеме, че той е да водят започналата не по тяхно съгласие война.

         Капитана, който ги водеше, беше различен, кой знае защо предпочиташе да придумва онези по барикадите да се предадат и понякога успяваше - не бе от лудите и кръвожадни командири и искаше да запази не само техния живот, но и на онези, които се опитваха често да го отнемат. Според Хуан, желанието му да пленява, а не да убива, навярно е някаква лична спогодба с бог за всеки спасен от него живот. Може би затова никога не е бил раняван досега, въпреки опасните задачи, които изпълняваше с хората си. В групата им имаха войнишко поверие, че който е най-близо до него ще бъде неуязвим за опасностите. Беше добър водач, разумен в повечето случаи, но го беше чувал, докато се опитваха да измъкнат прострелян другар, как крещи гневно в яда си на ония отсреща, че не чуват призивите му. Тогава, безпомощен срещу упоритостта им, забравяше за увещанията, за сделката си с бог и той с всичките му хора стреляха... и стреляха... и стреляха...

         Хуан спря, онзи зад него също, и вдигна оръжието си за да погледне през оптиката – нещо се раздвижи в един прозорец насреща, може да е просто побутната от вятъра ивица от завеса на останал без стъкла прозорец, но може да бъде и всичко друго. Посочи мълчаливо на един оператор прозореца - вървяха в тази посока и със сигурност ще трябва да проверят самата сграда. Дрон се насочи натам, приближи се, нямаше никой, оператора му обаче го задържа на място за всеки случай докато войниците се приближаваха.

         Продължи без да изпита страх от неизвестното, което можеше да се крие под провисналия парцал. Свикна да бъде мишена - с всичко бе свикнал вече. И със страха, и с мисълта, че всяка мисъл може да е и последна.

         Войната, казваха старите хора, когато тя започна, е страшно нещо.

         В началото е така, след това просто се привиква с всичко видяно и преживяно - със загубата на другари и с убиването на непознати, най-вече с това, че смъртта може да те прибере без предупреждение. Съзнанието приема, че във всеки момент може да спре да мисли, чувства и усеща, превъплащавайки се безброй пъти на ден да бъде или ловец или жертва. Тялото започва да действа с онези вродени рефлекси на самосъхранение, същите, с които древните са ловували, но са били и жертва на по-силните хищниците из степи и гори. При нужда няма време да се слуша ума, няма време да чака разума да му подскаже какво да прави. Първичните инстинкти караха войника да се движи бързо като ловец или да умре още по-бързо като жертва.

         Учудващо е колко лесно се привиква с това - да бъдеш едното или другото.

         И в двата случая, в края на деня, Хуан знаеше, че ще попадне в онази много старателно водена статистика – живи и мъртви. Броят им е важен за записващите убитите, ранените, също пленените или просто изчезналите при всяка атака. Ако повечето от жертвите са от противниковата страна, командващите наричаха операцията успешна, ако бяха от тяхна, оправдаващо се ги определяха като непредвидена загуба на жива сила. А за да повдигнат духа на подчинените си, те, генералите, уверено съобщаваха, че нито едното или другото ще спре похода към победата – напоследък определно бяха уверени в победата и всичко от случващото се приемаха предимно като успех, рядко споменаваха за непредвидените загуби, убийците и убиваните по улиците за тях оставаха просто числа от статистиката.

         Хуан мислеше без злоба за враговете им - доскорошни добри съседи, сега с всички сили стараещи се да отблъснат нахлулите в отговор на тяхната инвазия в земите им. И той не разбра как след преднината, която имаха, неочаквано всичко се обърна против тях и  сега просто се стремят да оцелеят. Бяха упорити, това не може да им се отрече. Когато оставиха заетите в началото предни фронтови линии и отстъпиха пред контраатаката, започнаха да се бият за всяко село и град, по улиците издигаха барикади от които стреляха с всичко, което можеше да убива. Отвръщаха им със същото и статистиката за жертви и оцелели трябваше да се попълва и актуализира непрекъснато.

         Дано всичко скоро свърши. На това се надяваха почти всички. Тази сутрин, още по тъмно, авиацията и артилерията с масирана натиск унищожи последната организирана съпротива и през целия ден разчистваха пътищата на описания като най-красивият до скоро град. Трябваше да се обезопаси и утре вече можеха да пристигат господа началствата да се снимат като победители и да произнесат своите речи пред уморените да ги слушат войници.

         Загиналите в този ден ще са просто поредната загуба на жива сила, нищо повече.          Водача даде знак да спрат.

         Бяха пред две големи кооперации на по три етажа, едната в руини, другата, онази с веещата се завеса, като по чудо запазена - тук можеха да се крият и да ги чакат да приближат още малко.

         Огледаха отново с помощта на камерите, не откриха опасност, но трябваше да се прегледа и отвътре. Капитана посочи с очи Хуан и още двама, кимна им към сградата и те бързо се придвижиха снижени към входа, докато другите ги прикриваха. Всеки трябваше да провери по етаж - без излишни думи се разбраха кой къде ще се качи и едновременно нахлуха през главния вход. При среща с враг другите също щяха да влязат, сега изчакваха зад прикритието на бронираните коли.

         Дъжда идваше с глухи тътени. Нощта ще е гадна и отвратителна ако се наложи да я прекарат на открито -  каза си Хуан, на когото се падна третия етаж.

         Бавно и с внимание се заизкачва по стълбището, дулото на автомата се движеше заедно с очите му в полумрака. След него идваше неговия другар, който щеше да провери втория, а другия вече обхождаше първия.

         Движеха се възможно най-тихо, на площадката спряха и след потупване по рамото Хуан продължи сам нагоре. Отвън се чу далечен грохот на гръмотевица, също и на стрелба - надяваше се това да заглушава стъпките му, макар същия звук да прикрива дишането на дебнещия и чакащ го да се приближи.

         Дали вече е усетил присъствието му?

         С какво ще го посрещне – с куршум или острие?

         Кое от двете би могъл да отрази или ще бъде убит, без да успее да реагира?

         Стигна до етажа и се огледа - видя зеещи входни врати водещи към два срещуположни апартамента.

         Трябва да избере – ежедневието на човек е съшито от парченца избори – и в мирно и във военно време - те съставят образа на живота. Във всеки момент, в който се намираш, може да бъдеш лице в лице с хоризонта, но само завъртайки се на другата страна и вече гледаш нова посока с нови възможности и избираш накъде да поемеш.

         Хуан преди войната живееше само с един хоризонт пред себе си, нямаше нужда да търси или открива други, а сега – сега едно обръщане към залеза или изгрева променяше съдби.

         Избра левия и бързо се увери, че няма нищо и никой из просторните му стаи. Съвсем нищо. Мебелите, вратите на стаите и всичко останало са послужили за барикадата, която подминаха преди малко в началото на улицата.  

         Отиде към другия, тук входната врата също липсваше, но бяха останали повечето домашни уреди и множество вещи, прекатурени обемисти мебели и купища дрехи разпилени по пода. Сега вече трябва да внимава за някой решил, че може да се крие в този безпорядък.

         Започна стъпка по стъпка да обхожда стаите – отново бе и ловеца и жертвата.

         Прекрачваше столове, кухненски съдове, извадени от пантите си врати, електроуреди, части от мебели и какво ли не нахвърляно по пода. Имаше придърпани към изхода тежки легла, до тях матраците и усукани завивките. Видно са тръгнали да ги изнасят след като са опразнили съседното жилище, но се е наложило да бягат и са ги зарязали. Направи му впечетление, че обитателите са били заможни хора - огромни апартаменти, скъпа покъщнина и много просторни стаи.

         Последно влезе в стаята в дъното на коридора, която прецени, че е била спалня. Прозорците бяха полузатъмнени от завеси, лъчът на фенера под цевта започна да опипва:

         Масивен гардероб, обърнат по гръб със затворени полирани врати, лежеше в средата на спалнята, около него бяха разхвърляни или събрани на купчинки много дрехи, обувки, пътни чанти и завивки. От тавана висеше на жиците си осветително тяло. Завесите помръдваха от лекото течение, промъкнало се до тук откъм коридора.

         В слушалката си чу рапортите, че първи и втори етаж са чисти. Тръгна да излиза и точно щеше да каже същото и за неговия, когато тих шум светкавично го извърна с насочено дуло към обърнатия гардероб. За секунда се изкуши да стреля над него и след това да провери, но реши да не вдига паника за нищо. Можеше да е котка, мишка или някоя птица скрили се от ужаса навън. Случваше се често - ако е така щяха да го подиграват с дни, че се е уплашил от тях.

         Приближи, понаведе се, ослуша се, не чу нищо и чукна с автомата по двойната врата, гледаща към тавана. Чукна още веднъж, отстъпи с пръст на спусъка и зачака.

         Отвътре се долови раздвижване, Хуан се ритна с крак силно и настоятелно дървената стена, като дръпна нарочно с късо движение затвора на автомата, колкото да изтрака заплашително.

         Каквото и да се криеше там, ако е разбрало звука, по-добре е да излиза веднага докато все още е живо, че един откос ще приключи играта му на криеница.

         Вратата започна бавно да се понадигна, а Хуан рязко я отметна, насочвайки дулото към тъмните обятия на вътрешността откъдето го погледна прибледняла от страх млада жена, видимо на неговата вързраст, свила се между дебелите палта. Стискаше носа си, а кихането ѝ я бе издало и макар да е вече късно да се крие, опита да сподави нова кихавица и очите ѝ се насълзиха от напрежението, тя ги прибърса с длан.

         Хуан беше готов за защита при атака, жената се раздвижи в укритието си, надявайки се да не я застрелят, надигна глава над лъча и очите им се срещнаха...

         И се познаха след дългата раздяла от загубили броя си мигове.

         Околният свят изчезна, войната също, не бяха вече част от нея, а се намираха в едно друго измерение в което си спомниха онова, което бяха забравили в този живот.

         Познаха се така, както всеки би разпознал някой с когото е бил едно цяло - преди много, много време, - а след това са били отнети един от друг, захвърлени и потънали в кръговрата на някаква ежедневна забрава, наричана реалност.

         А реалността им се оказа различна – съзнанията им започнаха да възприемат и да си спомнят различни събития, случващи се или случили се на хиляди и хиляди дни разстояние от този момент. Останаха в обятията на мига и         осъзнаха, че спомена може да бъде не само от вече преживяно, но и от това, което все още очакваше да бъде изживяно.

         Затова и всеки търсеше отговора на въпроса кой стои срещу него – някой от миналото или някой от бъдещето?

         Тя пое дъх и въпреки слабостта си се усмихна - сякаш войната я нямаше и да се срещнат в тази мрачна вечер, при тези обстоятелства, е онова, което е трябвало да се случи точно сега и тук. Усмивката ѝ излъчи цялата вселенска доброта към войника и преградата между тях се пречупи - напрежението изчезна, усещането за заплаха също.

         Този импулс, преминал през тях по-бърз и от мисъл, необясним с появата си, но осезаемо докоснал и двамата, ги накара да почувстват как чрез очите свързаха и съзнанията си.

         Чуха мислите си по-ясно и от казани на глас думи:

         Големите тъмни зеници чакаха присъдата му, като го увериха, че са готови да посрещнат смъртта, но могат и да обичат с вечността на хиляда и един живота.

         Неговите, присвити заради напрегнатостта на рутината от заплахата да бъде нападнат, видяха, че да запазиш живот е много по-трудно отколкото да го отнемеш, защото трябва да го опазиш от всички онези навън, искащи да го отнемат.

         Войника забрави за натрапената му война и това как го извадиха от дома му и го изпратиха да стреля срещу непознати. Забрави за опасностите с които свикна да живее при всяко едно подобно претърсване. Поиска да може да я гледа дълго, толкова дълго, че би определил желанието си с понятието „безкрайно“ и навярно би останал така в това обвило ги безвремие, ако не го бяха попитали дали е готов с етажа си.

         Отново се озова в този свят – войната прошумоля отвъд стаята.

         - Трети етаж е чист – докладва опомнилия се къде се намира Хуан и сложи пръст на устните си.

         - Оставаме да нощуваме тук – чу в слушалката.

         - Разбрано.

         А съзнанието му разпореди:

         Трябва да я спасиш!

         И вече знаеше какво трябва да направи.

         Жената запуши отново устата си, този път заради кашлицата и пролича, че е болна - настинка, грип или нещо по-сериозно, кой може да ѝ даде диагноза точно сега, но видимо бе много зле. Тресеше се цялата, опитвайки да заглуши пристъпа.

         Хуан я съжали - заприлича му на малка птичка, хваната в капана на случващото се и нямаща сили да размаха криле и да отлети някъде надалече от него.

         - Стой тук и не мърдай. Не вдигай шум, ако ще кашляш, пъхни някой ръкав в устата си... и изобщо бъди възможно най-тиха! – прошепна ѝ Хуан, натика я обратно между палтата, затвори вратата, хвърли отгоре дрехи, някакво килимче, метна и два-три стола. Дано зачестилите гръмотевици успеят да заглушат звуците от вътрешността на гардероба. Отиде и придърпа по-плътно завесите, дроновете все още обикаляха отвън и можеха да засекат движение през пролуката.

         Добре е, че нямат топлинни сензори, а само камери за наблюдение – си каза, докато издърпваше предвидливо всичките матраци от апартамента на площадката до стълбището и слезе при другите. Групата му бе заела първия етаж, имаха постове отвън на улицата. Разбра, че ще продължат сутринта и заради дъжда спират по-рано, като за късмет ще могат да нощуват тук, а не в машините. Каза на командира си, че на третия етаж има матраци, които са били приготвени да ги изнесат за барикадата и с още няколко войника се качиха да ги свалят. Малко удобство щеше да им дойде добре след седмиците спане на открито.

         Говореше нарочно на висок глас някакви войнишки простотии, карайки ги да му отговарят с подобни, на който се смееше гръмогласно. Гледаше да вдига възможно повече шум – не искаше някое прокашляне или кихавица да издаде криещата се непозната. Накара ги да се качат сега, не искаше по-късно някой да се сети да го направи от скука.

         Хуан им каза, че това са всичките и ги помъкнаха надолу. Получи храна и вода от снабдителната кола, разбра в колко часа трябва да поеме поста си навън, постоя още малко и след като тъмнината покри плътно улицата, обяви на всеослушание, че отива да спи някъде на тихо място и бавно се качи на третия етаж.

         На няколко крачки от укритието на непознатата спря и се ослуша – не се чуваше нищо.

         Дали не е сглупила и е излязла, изплашена, решила, че в друга стая ще е по-добре скрита? Само това остава, да привлече вниманието на някой, който да помисли, че е криещ се снайперист и да я застреля ей така за нищо.

         Включи ръчния си фенер и видя, че всичко е както го остави. Разчисти нахвърленото от него, отвори гардероба и успя да я различи сред палтата.

         Усети отново трептенето на живота си по различен начин – почувства го като че допреди час е живеел чужд живот, а сега...

         Сега улови тонът на цялото си понятие на съществуване като някакво събуждане от мъгливостта на полусън в който е блуждаел. Нямаше обяснение как се случи тази странна и бърза промяна, но знаеше добре, че промените са неизменна част от движението - докато се движи, човек винаги има възможността да се преобразява заедно с всичко покрай себе си. И в момента определено усещаше промяна – към нещо, което го привличаше все по-силно.

         Подаде ѝ ръка да се поизправи, настани се до нея и покри лъча с някаква дреха. Получи се хубава нощна лампичка с много мека червеникава светлина – плата на наметнатата блуза беше червен.

         - Защо не си избягала с другите? – попита шепнешком, след като я извади от скривалището ѝ.

         Колко е лека – точно колкото някоя птичка, кацнала в дланта му.

         - Болна съм... тръгнахме към този изход на града... после казаха, че вече сте отсреща и се скрихме тук, а вече бях болна и останах... щях да преча и да ги забавя. А и мислех, че умирам... нямах сили... едва мога да се движа – също шепнешком му отвърна жената.

         - А ако бяха сринали и тази сграда като другата?

         - Тези взривове... съвсем наблизо... беше страшно...

         - Да, да умираш безброй пъти на ден е страшно – съгласи се Хуан, но отбеляза, че непознатата не е толкова много изплашена от изживяното.

         Усещаха се много близки и сякаш продължиха разговор, който бяха започнали някога, навярно под небесата на друга война. Пак усети, че са били едно цяло...  някога, някъде.

         - Щеше да умреш ако и тук бе паднала бомба.

         - Но ето че не съм – усмихна му се тя, смела като богиня – малко понастинала богиня, но безстрашна срещу опасностите.

         - Не си... Вземи, изяж това – Хуан ѝ даде храна, беше убеден, че отдавна не е яла.

         Докато тя се хранеше, разрови раницата си и отдели от лекарствата дози за пет дни. Бяха силни, военна разработка и ще ѝ помогнат ако не е прекалено късно и настинката не е преминала в пневмония. След три дни щяха да я вдигнат на крака, но за всеки случай сложи дози за още два. Ако утре се предаде, там, в лагерите за цивилните, едва ли ще ѝ обърнат внимание сред целия хаос и щяха да я оставят да си умре. А така имаше шанса да оцелее, Хуан искаше точно тя да надживее всички други.

         Жената ядеше бавно, не бързаше, дори и да е умирала от глад. Видя, че често поема въздух докато дъвче, нещо я душеше, след това с мъка преглъщаше преди да отхапе отново. Наклони глава към гърдите ѝ, но не чу обичайното свистене при възпалени дробове, така че се надяваше да успее да се оправи навреме с това, което ѝ остави.

         Зарижен бе за уж непознатата, която съзнанието му позна и прие веднага след  раздялата им, която макар и дълга, се оказа, че не е била завинаги.

         - От тези ще взимаш по два пъти на ден, а от тези само едно, ще ти оставя и достатъчно храна. Когато тръгнем утре, най-добре е да излезеш, повече няма да има бомбандировки... всъщност, ще те изведа аз, трябва да измисля как. Наблизо има специален лагер за обикновените хора, където да изчакате края на битките. Вашите части се изтеглиха още тази сутрин, така че няма нужда повече разрушения.

         Отново бяха в реалността и трябваше да се съобразяват с нея.

         - Защо ми помагаш?

         - Ние сме войници, не убиваме цивилни – повтори той думите на капитана си.

         - Така ли?! Навярно през последните дни... другите не са го знаели. От прозореца се виждаше...

         - Добре де – ние – той посочи към изхода и стълбището, водещо до другарите му по оръжие, - не убиваме цивилни, не и такива които не ни нападат – уточни Хуан. - Бяхте предупредени – войниците да се предадат, а останалите да напуснете града преди атаката. Авиацията и артилерията имаха за цели само сградите, служещи за укритие на военни части. Не сме виновни, че са те оставили и...

         Усети се, че оправдава грешките от безумието на войната. Реши да не бъде като  водещите статистиката на бойните действия. Махна с ръка, че всъщност няма значение кой къде се намира сега.

         Тя му прати мисъл, че е съгласна - намериха се когато и където е трябвало.

         - Не ме оставиха... Сама ги отпратих като започнаха да ни обстрелват, а и мислех, че треската ще ме довърши до няколко часа... А ако оживея, казах си, лесно ще намеря къде да отида... Бях наистина много зле за да бягам... не трябваше да забавям другите... После... като почнаха да падат снарядите, да изляза навън беше опасно... Падаха навред, видях колите как ги целеха от въздуха...

         Разказа му го бавно, често вдишвайки, често издишвайки, един-два пъти подтисна пристъп на кашлица.

         - Вижда се, че си зле. Но ще се оправиш. Това – той посочи купчинката с хапчетата, - е най-доброто, което имаме и ще ти помогне. Нали запомни кое как да пиеш?

         Тя кимна и продължи да яде, скоро привърши и му подаде остатъка. Хуан го взе и сложи в една торбичка с друга храна, която остави в скривалището ѝ зад тях. След това ѝ даде да изпие първата доза от лекарството.

         - Как се казваш?

         - Хуан.

         - Аз съм Хуана.

         В този живот имената им бяха еднакви. За нея той войник от Републиката, за него тя бе Принцеса от Кралството.

         - Всъщност не живея тук... от столицата съм, но вашата атака ме задържа и не можах да се прибера, а и...

         - А и да беше, столицата падна още преди седмица. Нашите вече минаха през почти цялата страна, тук малко ни позабавихте, но...

         - Беше глупаво да се оспорва онзи закон... Самото решение да се започне войната излезе още по-голяма грешка. Лично аз бях против... Тази грешка ще я заплатим с много жертви... Толкова бях против решението за...

         - Явно не си била много убедителна – позасмя се той, сякаш от нея е зависело нещо. - Не ние нападнахме първи.

         - Да, всички го знаят. Навярно генералите ни не са очаквали, че ще имате този успех... Глупаци!

         Хуан не каза нищо. Имаше ли значение, че напредването им вървеше добре - всичко може да се обърне само за ден. Също като при него - преди час бе един, а сега...

         Близостта на тази жена го накара да мисли и усеща по съвсем различен начин всичко случващо се. Как и защо – това не беше съвсем разбираемо, но увличащо го в нова посока. Знаеше, че може да се случи животът да премине най-ужасна нощ и да продължи през следващото я утро, а залеза в края на деня да е последният от нечие съществуване. Участваше във войната защото трябваше, не по свое желание - ако бе отказал го очакваше сурово наказание за назидание на всички мислещи, че не е тяхна работа. Затова и прие, че да умре от ръката на врага или от тази на своите ще е един и същи край на пътя му – разпределиха в тази рискова група и така го наказаха, предполагайки, че няма да оцелее дълго. Той им отвърна с това, че оставаше жив ден след ден... засега.

         Чуха се гласове и тропот на качващи се, светлини на прожектори налазиха по стените. Без да се бави набута Хуана в палтата, напъха в устата ѝ ръкав, угаси светлината и се излегна отгоре. Затвори очи и задиша тежко, сумтейки и похърквайки.

         - Хуан! Хуанито-о-о! – повика го един от войниците.

         - Какво – изръмжа в отговор. Лъч го обля и той постави ръка пред очите си.

         - Какво правиш тук?

         - Спя, не виждаш ли, глупако! – с престорено сънен глас отвърна и хвърли по тях някаква вещ. – След малко съм на пост - изчезвайте!

         - Добре де, не се ядосвай, дойдохме за още матраци, но май сте свалили всичките. Хайде, спи си там.

         - Ходят като зомбита... Събуждат... Човек не може да поспи... – Хуан мърмореше сърдито и хвърли още нещо по тях, обещавайки им по-късно и той да ги събуди и демонстративно заметна някаква дреха през глава като не спираше да ги упреква, за да вдига шум.

         Дошлите се хилеха и му отвръщаха шеговито, бяха свикнали да се забавляват почти с всичко, все пак след час или два можеха и да нямат тази възможност – убитите никога не се смееха, те просто млъкваха завинаги.

         Поразходиха се из стаите - за успокоение на Хуан тропаха и шумоляха като вдигаха тук-там по нещо, оставяха го, подритваха друго и обсъждаха това, че местните са имали доста по-добър живот от техния. След малко заявиха, че няма какво повече да гледат и оставиха двамата в гардероба на тъмнината.

         Хуана не успя да задържи пристъпа на кашлица, който се надигна. Ръкава в устата ѝ я давеше, Хуан за да го заглуши прати още няколко проклятия към другарите си.

         Когато се увери, че са сами, той я извади отново да приседне, даде ѝ да пие вода. Включи фенерчето и погледна часовника си - лекарството трябва да подейства вече и да облекчи състоянието ѝ.

         - От колко дни си тук?

         - Три, четири, може и да се пет. Вода имам – тя му показа няколко бутилки, скрити  между палтата, - но не бях яла... Всичко се случи толкова бързо. – И повтори: - Нямах сили за никакво бягство...

         - Ще се оправиш, след малко това, което изпи, ще заработи. Слушай, трябва да  изляза после за час на пост, ще ти донеса мед, знам един от нашите, че винаги има – луд е по меда. Не знам откъде си го набавя и защо го яде толкова, на теб обаче определено ще ти е от полза.

         - Няма ли да те накажат ако разберат, че си ми помогнал?

         - Няма да разберат. Града вече е наш, навярно ще настанят и началствата тук щом е толкова важен за тях. Теб ще те изведа утре, ще те изпратят някъде да изчакаш края на бойните действия и те уверявам, че цивилните не ги убиват за нищо. А скоро ще ти позволят да се върнеш у дома. Войната няма да е вечна, особено като няма за какво повече да се трепем.

         - Ако е останал дом... Всичко е разрушено... Цялото ни Кралство.

         Тя го хвана за ръката, стисна я с малкото сили, които ѝ бяха останали.

         - А не може ли да дойда с теб?

         Не искаше да се разделят.

         - Как с мен?! Тръгнали сме на война, не на разходка. Да си пленник не е приятно, всъщност ти не си военна, просто ще ви държат за да не се дават излишни жертви и пак ти казвам, че със сигурност знам, че е безопасно – това беше истина, Републиката беше по-милостивата в тази война.

         Той помисли малко и добави:

         - А и задачата ми е да прочиствам места като това, откъдето току що сме прогонили вашите и е възможно да са оставили доброволци да ни забавят колкото могат, така че най-вероятно може да не съм жив до утре вечер.

         - И го казваш толкова спокойно.

         - А какво – да се уплаша ли? – шеговито рече Хуан. – Войната е смърт, Хуана. А смъртта е неизбежна за всеки човек. Не я ли срещнеш днес, ще е във всяко едно следващо утре. Свиква се. Няма защо да се плашим с онзи страх, за който ни убеждават, че е краят на всичко. Ти самата като прие да останеш тук, не беше ли готова по един или друг начин да...

         Надяваше се, че го разбира – съдбите им бяха свързани от незнайна сила в обграждащата ги реалност, с която трябваше да се съобразяват.

         - Но ние се срещнахме...

         - Да, ние се срещнахме...

         Послушаха дъжда, докато картини от други места и събития заемаха мястото си в съзнанията им. Нямаха ясна представа откъде идваха, но знаеха, че бяха свързани един с друг отпреди тази тяхна среща.

         - Осъзнах, че знам някои неща – каза Хуан, затворил очи, прекосявайки времето.

         - Какви? – шепота ѝ едва се чу.

         Не ги ли усеща? Дали не ѝ бе нужна помощ за да ги осъзнае по-ясно?

         - Спомени... забравени спомени.

         В мислите му се плиснаха потоците от няколко видения.

         - Един е толкова ярък - спомних си как те срещнах и спасих веднъж и още въднъж.

         - В друга война ли?

         - Не, всъщност е много след нея...

         Дали не идваха от тяхно забравено бъдеще? Как може да си спомням бъдещето?

         Все още държаха ръцете си и енергията на живота се преливаше от единия към другия и Хуана си спомни вместо него:

         - Видях го - някъде във времето след всичко това...

         И отвори в съзнанията им прозорец и когато надникна през него видя пясъци да се сливат със звездите в небето. Всичко се превърна в безкрайна пустиня. Видя пътника, който я прекосяваше, а тя вървеше след него в този пресъхнал и изгорен от слънцето свят.

         Закашля се и видението изчезна.

         Дъжда настойчиво трополеше по прозорците и плющеше силно по улицата.

         - Сам ли си? Имаш ли близки?

         - Живеех в планините на юг, мислех си достатъчно далеч от всичко, но все пак ме намериха. И ето ме тук, и да – сам съм.

         - Тъжно...

         - Не, така е по-лесно – и да ме убият, няма кой да тъгува.

         - Аз ще тъгувам...

         - Ти не ме познаваш.

         А вече знаеше, че се познават.

         - Просто не знаех, че си тук. Но те познах щом те видях.

         - И аз теб.

         Правеха крачка към тайнственото им познанство и пак се връщаха, сякаш да намерят опора в сигурността на дъждовната нощ. А животите им се свързваха без да бързат, все по-лесно, един по един – бяха толкова много.

         Виждаха се с различни имена, различни лица и положение – просяци и крале, богове и смъртни, сън в съня на другия. Много пъти се разделяха, но винаги се откриваха и продължаваха заедно като огъня и пламъка, като викът и ехото, като денят и нощта – свързани във всичко.

         Слабата ѝ ръка го стисна преди да каже:

         - Онзи, който запази живота ти, а го е държал в ръцете си и е трябвало само да натисне спусъка... Той ти става повече от познат. Навярно службата ти е да отнемаш много животи, но ще се случи да го подаряваш само веднъж.

         Хуан не отговори. Беше права. Нали го мисли преди малко – във време на война да запазиш живот е много по-трудно от това да го отнемеш.

         - Ела, нека полежим, по-леко ми е да дишам – каза тя и се мушна отново сред палтата.

         Той се нагласи до нея. Хуана го прегърна и се притисна към него, така както го беше правила в хилядите нощи някога, някъде...

         Не искаше повече да мисли за миналото и бъдещето, а просто да се приюти в момента и да потърси сигурността и топлината му.

         Каза си:

         Той не е някакъв непознат, никак дори. Хуан е онзи, който ми подари живота - отново.

         И без да искат разрешение, в съзнанието ѝ преминаха спомени:

         Тя умираше, той я спаси от убиващото я слънце. После видя затвореното ѝ тяло в клетка от която я освободи, приел да пролее кръв наместо нея. Чужда кръв, прокълната.

         Силно изплашена от кръвта, опита да избяга в тази им реалност.

         - Как силно вали – прошепна, все още намираща се в двата свята – дъждовния и пустинния.

         - Нека вали...

         Лежаха и слушаха дъжда. Тялото на Хуана започна да усеща как я поотпусна болката, която стягаше гърдите ѝ. Започна да диша по-леко.

         Мълчаха и спомняха. Преминаха през върволица от секунди, събрали се в минути и след като кервана им ги повлече към кръгът на изтекъл час, за Хуан бе време да поеме дежурството си.

         - Опитай да поспиш. Трябва да сляза.

         Когато се изправи усети, че го е държала за ръката през цялото време и не иска да го пусне, все пак пръстите ѝ с неохота се разтвориха.

         Каза нещо, но толкова тихо, че не го разбра.

         Излезе, а Хуана изчака връщането му в състояние на полусън. Лекарството ѝ подейства, успокои я и останала сама се замисли за срещата им – колко нереално усещане за близост между двама, който би трябвало да са напълно непознати.

         А не бяха.

         От първия момент, когато се видяха, усети, че може да му има доверие. Няколко пъти успя да види лицето му на слабата светлина, запечата образа в съзнанието си и си обеща, че ще го запомни... особено след като утре може да не е сред живите. Същото важеше и за нея самата – затова искаше запази спомена вечен, особено ако тази вечност за тях е само тази нощ и нима срещата им в един живот ще е само за една единствена нощ?

         Хуан се върна, тя се пробуди щом легна отново до нея в просторния гардероб, превърнал се в приютилото ги от студа и дъжда гнездо.

         Той премисли и си спомни доста за себе си, много за нея, също и за тях, пребивавали в различни измерения – дали бяха истина или измамни видения, това нямаше значение, важното е, че ги почувства съвсем ясно и ги прие като истина.

         Щом се появи, любовта няма нужда от обяснения от къде идва и накъде отива – човек се отдава на течението ѝ и се носи по него.

         Не им се спеше, приливи на жизненост прогониха съня и двамата се заговориха за всичко което си мислеха и са мислили някога, напасвайки понякога спомените си един за друг и за времената, в които са били заедно... или ще бъдат.

         Разказаха си за всичко онова, което са се надявали да им се случи в този живот – премълчаха загубите, срещите и разделите, нямаха никаво значение, защото докато се бродели сами, разбраха, че просто са вървели един към друг.

         А по пътя на всеки вървящ винаги има спирки, препятствия, чакане, падения и препускане към някой нов хоризонт. Само когато намериш себе си в обятията на истинския си спътник през всички възможни животи, разбираш как всичко е вече без значение, макар и изживяно. Не искаха да мислят как след няколко часа ще бъдат далече един от друг – отново разделени, а едва срещнали се. Сега знаеха, че са в един и същи живот - отново.

         - Обещай ми да ме чакаш – помоли го тя изведнъж.

         - Спомням си, че винаги съм те чакал и дочаквал...

          Неусетно, но уверено, разбраха, че се влюбват един в друг – отново... както някога, някъде. И така ще бъде винаги и завинаги, а в часовете след полунощ вече знаеха, че няма сила която да ги раздели и ще се намират всеки път.

         Малко преди зазоряване, когато пороя угаси всички огнища в града, Хуан я прегърна и забрави, че любовта е забранена по време на война.

 

         2.

         За пленниците лагера беше мястото, което са си представяли, че ще е ада, ако попаднеш в него. Болка, страдание, мъчително избутване на дните и нощите, които се сливат в една обща и безлична маса от време. В началото ги брояха, надявайки се да бъдат освободени, след това се объркаха и сега не знаеха в кой ден от кой месец и на коя година са тук.

         Последно време почти не ги хранеха, така към мъките им прибавиха глада и жаждата.  Малкото, което им се даваше, изпълваше със смисъл понятието „колкото да не умрат от глад“. Здрави дрехи нямаше, някоя част от униформите все още се крепеше на омършавелите им тела и през есента и зимата повечето се увиваха със събрани на снопи листа и сухи треви за да не са напълно голи на студа.

         Вода доставяха на два-три дни и пълнеха каквото имат, но нямаха достатъчно съдове за да се запасят достатъчно и през лятото жаждата ги побъркваше. Който не издържаше, а пред жегата мнозина се предаваха, пиеше от калните локви в земята, разболяваше се и умираше в мъки пред очите на нямащите с какво да му помогнат другари.

         Кралството отмъщаваше на Републиката с безразличието си.

         В лагера не лекуваха пленниците, от време на време използваха за работа по-силните, но напоследък всички съвсем изнемощяха и заприличаха на едва кретащи из двора призрачни сенки. Често се чудеха защо изобщо ги държат живи, бяха съвсем безполезни и представляваха жалка гледка - пръснати из двора, налягали полуголи или опасли се с усукани парцали и треволяци, зареяли тъп поглед в небето и чакащи да умрат рано сутринта, по обед, през нощта или най-късно утре.

         За оцелелите „утре“ биваше най-далечното място във времето, за което можеха да мислят.

         Един научи останалите като полудеят от глад, студ и жажда да вият. Той така прогонваше липсата на храна и вода. И най-гладните виеха с него - като животни, скупчили се, хванати в капана на неизбежния си край.

         Имаше нощи - най-студените и свирепи нощи - в които гласовете им бяха изтънели от тъга и с такова отчаяние зовяха смъртта, оплакващи ѝ се чрез воят си, че и да умрат им е забранено, защото напук на всички лишения продължаваха да живеят. Най-отчаяните я упрекваха, че дори тя, смъртта, не ги иска и я молеха да ги прибере по-скоро. А усетилите края си – идващото спасение – щастливи в себе си виеха докато отведнъж замлъкваха.

         Пазачите се смееха и ги наричаха подивели подобия на хора. За да се забавляват, понякога хвърляха по тях остатъци от храна и залагаха кой от изгубилите лика човеци пръв ще я стигне или с колко ще се сбие за да я има само за себе си. Глада ги караше да полудяват, тези не виеха, а ръмжаха и искаха да заглушат лудостта си с храна, каквато и да е.

         Омръзнеше ли им да ги слушат, идваха и ги биеха с дървените пръчки, които си набавиха специално за такива, както ги наричаха, „вълчи“ нощи. Понякога пребиваха до смърт, но не винаги, знаейки, че така всъщност помагат на затворника, все пак имаше случаи в които се увличаха и удряха доста силно, а сцепена глава трудно се оправяше сама и кръвта ѝ изтичаше по заледения под на бараките, където ги затваряха нощем.

         Щом убиеха някой, пазачите бързаха да го закопаят, гробището беше току до лагера и пленниците сами се погребваха като едва успяваха да разкопават вкочанената земя.

         Веднъж дори – пазачите често споменаваха този случай, един, докато копаеше  гроба на друг, издъхна и оставиха двете тела в същия гроб.

         Хуан никога не виеше. Беше спрял да усеща не само глада, но и всички други лишения. След годините на война, раняването и времето в плен се научи да мълчи.

         Просто да мълчи.

         Така преодоля болестите, глада, жаждата и болката.

         И него го биеха – в началото за нищо, наедно с другите, без повод, само защото беше пленник от Републиката. Понасяше ударите без да издаде стон, с това се открои от останалите и пазачите го набелязаха. Мълчанието му настървяваше още повече биячите, опитващи се да изтръгнат поне един вик, един стон – а Хуан мълчеше и те удряха силно, още по-силно и по-силно...

         Спираха чак когато съзнанието му се предаваше и изоставяше тялото.

         Не знаеха, че попадаше в другото място, а там можеше да стои цяла вечност и често стоеше.

         Харесваше му, че го няма усещането за време, което да му напомня как всичко има начало и край. Забравяше това, че с живота времето започва, но и завършва все някога. Нямаше сезони, нито ден и нощ.

         Докато пребиваваше в другото място не знаеше дали е жив - защото да мисли може и умрелия – там Хуан се връщаше в изживяното... някога, някъде.

         Той си спомняше за онази птица, която спаси в дъждовната нощ и я върна към живота, надяваше се сега да лети свободна и щастлива.

         Неговата птица умееше да говори и чуваше гласът ѝ, казал му думите:

         - Когато си част от вечността, за теб няма край, няма и начало...

         И обхождаше пътя си в някой момент, избран за изходен и даващ надежда, че може би някъде има сбъднати мечти. Понякога стигаше и до там, където все някога мечтите се забравят заедно с всичко онова, което колкото и да а било желано, така и не е могло да се случи.

         Осъзна, че може да съществува на много места – в лагера, в пустинята, в космоса:

         Да бъде пленник.

         Да е песъчинка, отразила слънцето.

         Да бъде звезда, току що превърнала се в нова вселена.

         Да бъде самата вечност на живота.

          Спомняше си и друго казано от неговата птица:

         - Ние, макар от тук насетне да бъдем разделени, някъде, някога, в един и същи миг все още продължаваме да бъдем заедно...

         В безкрайността на другото място чуваше само този глас - не помнеше името ѝ, а би трябвало да има такова, но просто знаеше, че е винаги с него и преди, тук е сега, ще бъде с него.

         Останалите го наричаха Сержанта, нашивките му бяха оцелели в процеса на гниенето на останалата част от униформата и все още се различаваха. Никой не знаеше името му, нито от коя част е заловен и че от някогашната му група е оцелял единствено той - другите загинаха в деня на пленяването, когато го раниха в опита му да спаси падналия до него Капитан. Докараха го в този лагер, тогава кралските медици все още полагаха някакви грижи за тях – войната продължаваше и можеха да послужат при размяна на военнопленници. Военен доктор го прегледа набързо, прочисти раните, би му някакви антибиотици за да спре възможна инфекция и провеси две-три банки над носилката. Според заповедта, направи каквото може, макар и да определи раните му за смъртоносни и заръча да го отнесат при останалите смъртници.

         Сложиха го насред смърдящата, окървавена редица от умиращи републиканци, която сутрин и вечер редовно прочистваха, изнасяйки вече студени тела и заменяйки ги с други чакащи края си.

         Тогава откри пътя към мястото, където по-късно редовно отиваше.

         Оцеля, не знаеше, че съвестен кралски войник-санитар, и той като него въвлечен насила в тази лудост, смени няколко пъти банките и превръзките му. Може би това го спаси, а може би другото място просто му разреши да се завърне в тялото, като позволи съзнанието му да идва когато поиска.

         И той отиваше - понякога за една или за повече безкрайностни вечности.

         Когато се опомни след раняването, Хуан си каза, че смъртта му е сърдита и не го иска щом се прави, че не го вижда сред останалите умиращи. Не разбира ли, че е спасение - не само неговото, а и за мнозина чакащи я с желание да сложат край на този етап и да се пробудят отново за следващия.

         Заради една от раните си дълго не можеше да говори, после сам прецени, че повече няма нужда от думи и издаващи слабостта му пред болката звуци. Така че просто замълча. Не произнесе дума или стон каквото и да се случваше с тялото - душата му онемя за околния свят.

         После дните, месеците и годините се превърнаха в еднообразие от време. Не ги броеше, нито запомняше имената и лицата на онези до които спеше. Често се събуждаше, а този до него вече го нямаше. Често заспиваше, а този до него никога не се събуждаше. Имаше ли смисъл от представяне...

         Когато позакрепна, започнаха да го водят с останалите да работят – тежка работа, без значение дали е под палещето гърбовете им слънце, мокрещия телата им дъжд или смразяващия го със студа си вятър. Кралството трябваше да бъде възстановено от  разрушеното през войната.

         Отначало ги караха с камиони до различни места и чистеха отломки, копаеха канали или основи, носеха материали, запълваха и изравняваха разровената земя - там също умираха и сами заравяха умрелите. По-късно спряха да ги извеждат от лагера, преместиха ги в друг и започнаха да ги крият, като ги държаха само на двора или заключени в бараките.

         Оказа се, че мълчанието и упоритостта му да живее спечелиха уважението на всички пленници, дори и на пазачите, които първо го пребиваха просто от скука, а после, после за да изразят почитта си, започнаха да го пребиват най-жестоко от всички в пълно недоумение как така не умира и продължава да мълчи.

         Макар и загубили човечността си, винаги се намираха неколцина от пленниците, които го съжаляваха и внасяха безжизненото тяло в бараката, оставяха го в ъгъла, вярвайки, че тази е последната му нощ, но Хуан се събуждаше след ден, два или три – бил в безвремието на онова тайно място, което го лекуваше и се връщаше винаги при тях. Изглеждаше съживен от неземна сила, която нито побоя, нито болката от разбитите устни и счупени кости, нито черните оттоци по тялото и лицето можеха да победят.

         Това караше пазачите да се чувстват слаби и безпомощни заради неумението си да сломят духа в тялото и преклонени пред мълчаливото му завръщане, скоро пак го пребиваха.

         Дали ще яде на няколко дни веднъж или вода ще има само по глътка на ден, за този пленник всяко изтезание биваше посрещано и подминавано с безразличие.

         Сержаната се превърна в светец за всички пленници и в отчаянието си все по-често идваха, сядаха до него, поемаха от тишината му, мълчаха и усещаха как една тънка нишка жизненост се прелива към тях – така заредени от нея, отиваха да изкарат поредния си безличен ден.

         Онзи, който ги научи да вият, понякога също идваше, гонеше другите и мълчеше с часове или започваше тихо да шепнеше нещо на Сержанта – чудеха се дали се изповядва или му споделя някакви свои планове, но си тръгваше с изражението на получил мъдър съвет човек. В такива нощи воят му беше изпълнен с много надежда, че за всички ще е лесно да победят нуждите, стига да открият пътя към своят си вътрешен свят.

         Месеците в плен минаваха бавно и се преливаха в дълги години.

         Хуан се събуждаше винаги рано, много преди всички и отиваше на двора, пазачите се правеха на разсеяни и не го закачаха. Искаха да имат неговата сила, но я нямаха и изразяваха отчаянието на слабостта и страхливостта си чрез побоите, надявайки се да ги победят – така и не успяваха, но все по-често, в домовете си, след дежурство и далеч от погледите на останалите, някои от тях започваха да мислят за Сержанта и неусетно потъваха в самовглъбено мълчание. Не стигаха далече, но мястото, в което се озоваваха мислите им, биваше различно от ежедневието в онзи лагер. Започваха да искат да не са част от добре пазената тайна, наследена от войната, но заради парите, винаги нужни на тях и семействата им, се връщаха на работа и отново пребиваха онзи на когото всъщност се възхищаваха.

         Хуан сядаше на объл камък, вдишваше от утринния въздух – есенно влажен, зимно прохладен, пролетнно ухаен или лятно топъл – и започваше да гледа в небето, което понякога все още бе набодено с хиляди искрящи звезди, понякога съвсем тъмно, а понякога насветляло от плъзналата се към лагера зора. Гледаше и превръщаше този свят в отенък на другото място.

         На останалите не се разрешаваше да излизат преди слънцето да се издигне над оградите. Тъмнината е съблазнителна, може да подтикнат към бягство всеки в тези минути между отиващия си мрак и настъпващия ден, който в лагера започваше едва след силният звън за ставане. Имаха няколко минути за събуждане, след което излизаха от бараките и се строяваха за проверка. Хуан стоеше в началото на редиците, като пръв излязъл му се полагаше да е там. Идваха нощния и дневния дежурен и извършваха проверката. Отбелязваха умрелите – случайно убити или просто починали от немощ, посочваха кой да ги погребе, след което, ако имаше, разпределяха работата из лагера или досадно махваха да се пръснат из калните петна на двора.

         Ден след ден и нощ след нощ живота им приличаше на раздърпана тълпа – нямаше за къде и за какво да се хване и поне малко да се позакърпи.

         Висяха, окачени в нищото.

 

         3.

         Хуан лежеше на камъка, заобиколен от неколцина изнемощели, дошли за стръкче жизненост. Току някой от тях се примъкваше по-близо към тишината му и замираше в обятията ѝ.

         Предният ден изтърпя поредния побой. Болката опита да го накара да се преклони отново, но на сутринта, както винаги, отвори очи, макар тялото да отказа да се подчинява на желанието му да се движи, не можа да върви сам и затова го изнесоха на двора.

         Силен звън изправи и събра в обичайния разкривен строй всички - щяха да ги пращат да работят или бе обикновена проверка. Хуан, подпиран от две страни, беше начело на строя.

         Този път освен дежурния офицер и коменданта на лагера, имаше и група цивилни. Високопоставени краслки служители с отличителни знаци по тях. Минаха край окаяните фигури от някогашно бойно достойнство на победения враг - войната все още отшумяваше.

         Оцениха вида им като задоволителен, но усетиха духа им.

         - Нещо ги поддържа! – каза укорително един от тях, носещ Кралска лента, на дежурния офицер. – Трябва да гледат в земята, а ни гледат с такова безразличие, сякаш няма значение, че са тук.

         - Има един войник...

         - И?

         - Ами... той...

         - Какво той?

         - Той ги учи.

         - На какво?

         - Да бъдат силни.

         - Как така ги учи?

         - Мълчи от години и кой знае защо, намират в това вдъхновение.

         - Знаеш, че тези са били най-добрите им войници.

         - Знам.

         - Трябва да са обездушени, а не са! Ако решим да ги пуснем, не искаме да имат смелост да държат отново оръжие. Това трябва да ясно – трябва да са напълно неспособни за война!

         Офицера вдигна безпомощно рамене. Какво да каже на началството – идва изведнъж, настоява, че в разпоредбите се иска едно, а се случва друго.

         - Трябва да са смазани! – натърти Кралската лента и погледна раздразнено към пленниците. – И кой е той?

         - Ето онзи там. Казват му Сержанта. Името му не се знае, тук имена не са им нужни, както сам сте разпоредили и ви уверявам, че повечето не ги и помнят, но този сякаш живее в друг свят и...

         Махна му с досада да замълчи и даде знак на двама от своите. Довлякоха му едно смачкано тяло в прокъсана униформа и едва различаващи се нашивки на сержант. Огледа смърдящия окаяник, увиснал в ръцете на хищниците, очакващи разрешение да го захапят и разкъсат.

         - Добре е обработен – отбеляза той, видял скорошния побой. – Видимо не един път. И щом е проблем, защо тогава е все още жив? Дал съм ти пълна свобода в решенията кой да живее и кой не.

         - Често го наказваме, много по-тежко от сега, но устоява, не зная как... Просто не умира. Ако друг човек отнесе толкова бой толкова пъти... – Командващия лагера искаше да покаже на началника си, че говори от опит за това. - Понякога е в несвяст с дни, след това отново е тук, сякаш нищо не му се е случило и мълчи, винаги мълчи. И с това дава сила на другите.

         - Защо просто не го застреляте?

         - Не можем.

         - Как така – не можем?!

         - Нямам обяснение... Просто не можем.

         - Интересно. Нека да опитат моите хора – с вълча усмивка предложи Кралската лента и кимна на охраната си. – Те са специалисти, може и да изкарат някой звук от мълчаливеца. А след това да видим дали няма да му пуснат един милостив куршум в главата. Направете го пред всички – нека усетят страх!

         С готовност, доволни от предложението, те се нахвърлиха на  Хуан. Започнаха да го налагат с лекотата на опита, който имаха при множеството разпити на врагове на Кралството по време на войната. А след краят ѝ - разпитите по този метод бяха забранени и им липсваха, затова сега бавно и с наслада започнаха да обработват пленника.

         - Спрете! – властен глас ги накара да замръзнат насред замаха към лицето на пленника.

         Водени от жена в обикновен униформен костюм, множество непознати се приближиха с насочени оръжия. Осъзнали само за миг коя е тя, всички се изпънаха – и пазачите, и биячите, и цивилните. Жената, макар и млада, беше над всички - дори и над онзи, поискал току що да убие Сержанта.

         Същия се поклони пред застаналата на крачка от него.

         - Ваше величество...

         - Вярваше, че никога няма да разбера за лагера ли? – попита тя мъжа, който още повече се сниши пред нея, въпреки ръста си.

         - Ваше Величество, дойдох на инспекция и мислех да ви докладвам след като...

         - Замълчи! Няма нужда от лъжите ти. Значи това са били „Непредвидените разходи“ - извратеното ти забавление да държиш и пребиваш пленници?!

         Кралицата бе средно висока, слаба, тъмнокоса, но с невероятно силно излъчване, с което смаляваше всички онези, които се загледаха в най-далечната точка на хоризонта. Пазачите на лагера мислеха, че тайната им, също и старателното изпълнение на заповедите, закупено с доброто заплащане, е една голяма, много голяма грешка, която изглежда ще заплатят като си сменят местата с пленниците щом кралицата им е тук. Охранителите на Кралската лента бяха верни и специално подбрани и изпълняваха заповедите с уверението, че служат на интересите на Кралството, надяваха се, че към тях господарката им нямаше претенции.

         - Успял си да скриеш добре това място, но с времето всеки човек става небрежен и допуска грешки в тайните си дела, а ти си един обикновен човек, това така и не ти стана ясно и като такъв просто си сгрешил.

         Онзи понечи да каже нещо, но бе спрян:

         - Нито дума повече!

         Огледа пленниците - видът им ѝ разказа всичко онова, което са изтърпели до днес. Вече бе видяла гробището отвъд лагера. Сведе поглед и към останалия на колене разкървавен Сержант, лицето ѝ се намръщи при вида на купчината плът. Очите ѝ опипаха лицето му, после още веднъж, защото сякаш разпознаха някой под мръсотията и кръвта, и когато го обходиха пак тя го позна - за миг залитна, неколцина ръце понечиха да се протегнат на мига за да я подкрепят, но Кралицата рязко отхвърли помощта и се овладя. Пое въздух, овладя се и каза:

         - Лагера се закрива, всички пленници са свободни! Идват лекари, подгответе извозването на най-нуждаещите се към болница, а виждам много такива. На останалите веднага дайте храна - истинска храна!

         Осъзна, че дори да имаш цялата власт на света, няма как знаеш за всичко случващо се под небето му – а когато все пак разбереш някоя скрита тайна, изпитваш отвращение, че имаш служители, които ги прикриват така старателно.

         Разпореди още:

         - Пазачите да бъдат задържани и разпитани. Ще се проведе разследване за видимо нарушените права на пленниците. Всички сте съучастници в тази мръсотия – тя ги посочи с пръст, те потрепериха отново и още по-осезаемо усетиха в какво са се забъркали, докато ги обезоръжаваха и отвеждаха.

         Придружителите на пожелалият смъртта на Хуан, стояха все така мирно в очакване на тяхната присъда. Кралицата беше онази на която служеха, но изпълняваха заповеди на посочени от нея лица, лошото е, че ги изпълняваха с удоволствие и знаеха да мълчат ако не ги питат, а имаха какво да разкажат.

         - Вие изчакайте отвън лагера. Него доведете при мен – каза, без да поглежда повече към Хуан, после се обърна към все така стоящия пред нея мъж. – А с теб ще си поговорим после. Погрижете си министъра... бившият министър, да ме изчака под стража.

         Хората ѝ вече бяха завзели лагера. Сега, без да се бавят, неколцина подхванаха министъра - бившият вече министър, - и го повлякоха нанякъде. Откъм портала идваха още и още непознати, който започнаха да обгрижват пленниците.

         Хуан, прегънат в прахта, щом чу гласът ѝ – преодолял стената която го отделяше от външния свят, надигна глава и опита да открие на кого е.

         Улови искрите на очите, разпалили огъня си, как сразяват и поискалия смъртта му, и биячите му и всички негови доскорошни мъчители, но с това силите му се изчерпаха и изчезна в обичайното си място.

         Кралицата се обърна рязко, последвана от личната си свита. Не изчака да види дали заповедта ѝ ще бъде изпълнена. Знаеше, че ще бъде.

         Новодошлите поканиха пленниците да ги последват. Те колебливо ги послушаха, още неразбиращи, че всъщност са свободни. Вече имаше лекари, готови да им помогнат наистина. Други изнасяха от столовата храна, каквото не бяха виждали от много време. Бутилки с чиста вода бяха раздадени на всеки.

         Хуан бе разбуден от неколцина души, прегледан, позакърпен, почистен и отнесен в сградата, като двамината водещи го, държаха здраво, но не и грубо. Ако го пуснеха, краката му нямаше да могат да удържат тялото без тяхната помощ. В просторен кабинет го сложиха да седне на меко кресло пред служебно бюро и зачакаха. Той започна да задрямва от изнемощението пред ударите, вчерашните и онези отпреди малко. Двамата му придружители не му попречиха да клюмне и заспи - бяха гневни на биячите, упреквайки ги, че е лесно да биеш безпомощни.

         - Излезте!

         Гласът го пробуди. Пред премрежения му поглед се появи униформен образ, който се приближи и се вгледа в него.

         Дълго го гледа, още по-дълго мълчаха.

         - Хуан... – каза тихо един познат глас. – Хуан...

         И си спомни онзи шепот, долетял някъде от времето, когато още не знаеше да се крие от него в другото място. Напрегна се и срещна очите, в който разпозна миналото и бъдещето си – спомни си как там, може би преди години, в един обърнат гардероб по време на тяхното победоносно нахлуване в страна, с която бяха започнали война, той срещна онази, която го промени и му заръча да я чака.

         Хуана седна срещу него.

         – Ако знаеш колкото те търсих, отказах да приема, че си убит и ако знаех само къде си бил – само на една крачка...

         Ръцете ѝ хванаха неговите - мръсни, груби, с напукани нокти и изкривени, чупени безброй път пръсти.

         - Едва те познах...

         Изтощен от лишения, с нашарено от рани и мръсотия, изпито и брадясало лице покрито с полепнала навсякъде засъхнала кръв и обримчено от висящи коси на кичури, Хуан не приличаше на онзи млад войник с когото се намериха в дъждовната нощ, когато спаси живота ѝ отново с малкото което можеше да направи за нея.

         - Помниш ли ме?

         - Хуана... – дрезгаво прошепна и се закашля от напъна да проговори. Не беше произнасял дума от години, но макар и с мъка, успя да каже името ѝ.

         - Аз съм – усмихна се тя и докосна лицето му, вече подуто от ударите преди малко. – Позна ме...

         Прочете в погледа му въпроса коя е тя?

         - Страната е моя - тогава бях болна принцеса, сега съм кралица, а живота си го имам благодарение на теб.

         Хуана се присегна и натисна бутон на бюрото. Влезе някой, готов да изпълнява нареждания.

         - Уреди да се приготви кола да го отведат в столицата.

         Служителя кимна и отиде да изпълни казаното.

         - Войната свърши, Хуан. Отдавна свърши и не е трябвало да стоиш тук след краят ѝ, но съвсем скоро научих за този лагер и добре че последвах този мой толкова старателен да го прикрие министър на сигурността. Скоро всички ще си бъдат по домовете.

         Тя го държеше все така за ръцете, без да се гнуси от мръсната плът, която съдържаше душата му.

         - Казаха ми, че много от другите отказват да си отиват. Искали да бъдат с теб, казват, че си спасил не само живота, но и душите им.

         Сержанта я гледаше, не можеше да говори.

         В другото място намираше винаги нея и прекарваше там отново и отново техни вечности, забравяйки всичко останало, а сега трябваше да го забрави, защото отново са заедно.

         Сега, кой знае защо, си спомни си какво му говореше онзи, който обичаше да вие:

         - Бог ще спаси всички ни...

         Виещия беше вярващ в това и му шепнеше, че в него вижда силата му – увещаваше го да приеме тази вяра и заедно да преминат през това изпитание.

         Хуан гледаше към небето и питаше:  

         Има ли наистина бог, който е позволил това да се случи?

         Сбъднато желание или наказание е живота ни?

         Сега мислите му потърсиха отговор на това – изпитание ли е било толкова хора да страдат и да търсят имената на близките си из военните гробища? По негова наредба ли се е въртял света в огненият вихър? И той ли е онзи, който определя кой е добър в делата си и кой не е? А дали знае ли наистина за всичко случващо се в човешките души – и пак, както и при увещанията на виещият си каза:

         - Едва ли...

         Хуан не откъсваше поглед от Хуана, радваше се, че успя да я дочака - премигна заради една сълза, която бавничко се отрони и прокара къса пътечка сред слоя кървава мръсотия.

         Вече са заедно, другото може да бъде забравено...

         И той реши да прости на Създателя причиненото.

         Отпусна глава към Хуана, тя го пое в прегръдките си и остана във вечността на любовта им, която беше забранена по време на война.