''Дойде с вятъра. Почука на вратата ми. Отворих я, а там нямаше никой, дори вятър нямаше. С отварянето усетих как лека сила се докосва до сърцето ми. Всяка вечер в 2:00 ч., аз чувах сблъсъка във врата ми, и когато отивах да я отворя, там нямаше никой, дори и сянка. Бях неспокойна, но не ме беше страх. Сякаш имах закрила незнайно от къде. Спрях да ставам, но не за дълго, напротив полъха на вятъра или странната сила, която чукаше всяка вечер на врата ми не изчезна, а ставаше все по-честа. Дори идваше и в утринните ми. Обикновено ставах в 8:00 ч. сутринта, за да проверявам пощата си, но вместо поща пред вратата си откривах насипани късчета бели рози. Интересно как се озоваваха там всяка сутрин в 8:00 ч. от красиви по-красиви. В двора си нямах бели рози, в комшийският двор също нямаше. Беше голяма загадка за мен. Как би било възможно бели рози през декември? Но в същото време беше и толкова красиво. Навалялият бял сняг се сливаше с късчетата рози. Не знаех дали да се радвам или да се страхувам, от всички тези изненади. Самата аз знаех, че няма от къде да долетят сами розите, нито пък тропането по вратата ми. Една вечер останах будна, за да видя кой прави всичко това. Но и това не помогна. До къщата, в която живеех имаше църква с огромна красива камбана. Всеки ден станеше ли 8:00 ч., камбаната започваше да бие и отброяваше 8 удара. Дори вечерта, когато църквата беше затворена, някой се качваше и биеше камбаната. Интересно как точно по същото време, в което ме събуждаше тропането по вратата ми. Явно всичко това беше свързано по някакъв начин. Мина време. Спрях да обръщам внимание на всичко това, което ставаше. След няколко дни излизайки, пред вратата ми беше оставена бележка и една красива роза, но този път не беше бяла, този път беше червена с бели късчета на нея. За пръв път виждах такава роза. Беше толкова красива, но и бодлива. Бодлите и образуваха име, но ми беше трудно да го разпозная. На тях беше закачена бележката. Отворих я и започнах да чета. Вътре беше описан всеки един мой ден. Но, когато се зачетох разбрах, че това всъщност не са били моите дни, а дните на изпращача на розите. Всеки един негов ден прекаран без мен. Когато свързах нещата се сетих само за едно име, но нямаше как да бъде то, защото беше погребано в далечното минало.. Нямаше как да знае къде сам или как изглеждам, но ето че не ме е оставял никога! Всички тези часове всъщност бяха дати. Когато стигнах до края на бележката там пишеше:
- Цвете мое! Килим от рози ти изпращах аз. Всяка вечер чувах твоя глас. А ти за миг не ме видя. Почувства ме и отново снега заваля.''
В мига, в които прочетох тези думи, аз разбрах, че това е бил той. И никога не си е тръгвал от мен. Красивите бодли, образуваха неговото име и щом изрекох го на глас, убодох се аз. На снега се проснах аз засмяна и от кръвта ми помен вече няма. В мига, в които паднах ободена от червени рози, моят мил ме чакаше и сипеше ме с бели рози...''
© Памела Todos los derechos reservados