Мадарският конник

Разказ от Георги Гълъбов

Интересно кой беше направил това точно копие на “Мадарския конник” и то върху стената, ограждаща стар опустял дом-крепост в швейцарските Алпи над Берн. Масивната порта беше заключена и никой не знаеше кога собствениците ще бъдат там.

Късметът се усмихна на Захариеви, които пенсионирайки се обикаляха из Европа – нещо невъзможно през младините им зад “Желязната завеса”.

Любопитството ги доведе и до “Конника “ над Берн. Някой косеше тревата, избуяла в разгара на лятото. Беше човек на тяхна възраст и с усмивка отговори на въпроса дали познава собствениците. “Да, естествено – познава ги”. Той беше собственика.

Виждайки българската регистрация на колата им стопи леда, който обикновено се появяваше при допир със шарещите напоследък из Европа чужденци.

Покани ги да влязат. Солидна алпийска къща – крепост строена с камъни - готова да издържи още хиляда години.

Строил я един от пра-пра дедите му, който бил телохранител на папата.

На стената в хола имаше картина в цял ръст, където заедно с него беше онова изключително красиво създание, завладяло сърцето му. Отнякъде знаел езика, който говорели българите и естествено бил пратен там да ги склони да имат по-тесни връзки с негово Преосвещенство, който по онова време бил подвластен на френския крал и се намирал в Авиньон.

Не беше трудно да се разбере какво бе обрекло престоя му в България на неуспех.

Девойката била единствената оцеляла от бубонната чума, дъщеря на много имотен велможа - към нейния чеиз от злато се домогвал византиец.

Красивото момиче искал и заможен овдовял от чумата търговец – на повече години дори от баща й.

Искал я и един от татарските вождове, който бил готов да даде сто коня за нея, ако стане най-младата му четвърта жена.

Разказвайки семейната история, весели пламъчета пламвали в очите на гостоприемния сънародник.

Пра – пра баба му Елена, не стояла в бащината си къща да плете чорапи. Била страстен ловец, изключително точна и бърза с арбалет в ръка и ловувала, винаги придружена от малка свита. През лятото яздела, през зимата ползвала три- конен впряг за шейните си. Именно близостта й с конете я спасила от “черната чума”, покосила две трети от населението на Европа. Бълхите, които били основният преносител на чумата, били обезсилени от потта на конете и това предпазвало ездачите от сигурна смърт.

Баща и се гордеел с нея и не искал да я задоми за когото и да било, но вече била на възраст и той се стараел да й намери подходящ съпруг.

Ако се задоми с византиеца, който въпреки че най-напред попитал за нейния дял от бащините пари, си отваря път към василевса в Константинопол, което не е за пренебрегване.

Ако се задоми за богатия търговец, там тя скоро ще наследи огромното му състояние и ще бъде една от най-заможните жени в царството, но мисълта , че детето му ще ляга до покрития със струпеи старец, отвращавало и него самия.

Ако се задоми за татарина, получаваше стоте коня и огромната подкрепа на тези номадски разбойници, което можеше да му отвори пътя дори към престола на царството. Но детето му да живее в харем с още три съпруги бе равносилно на затвор и той не искал да я подложи на такова изтезание. Пък и внуците му ще раснат далеч от него, живеейки в степта.

Затова разбирал нежеланието и да приеме жених..но се налагало.

Зимата почти си отивала и впрегнатата тройка се понесла по вече топящия се сняг. Неочаквано се преобърнала от острия завой на едно мостче, затискайки под себе си ловците. Това щяло да завърши пагубно, ако пратеникът притекъл се на помощ, по една щастлива случайност не се оказал на пътя в този момент. С един замах на меча разрязал амунициите на конете, които в опита си да се освободят от шейната, затиснали хората в ледената вода. Самарянинът нагазил до кръста в реката, с неимоверната си сила отместил шейната и извадил давещите се от там. Ординарците му напалили огромен огън, за да затоплят премръзналите. От крепостта видели пушека и дошли на помощ.

Николас Лудвиг Джост фон Берген предал посланието на царските сановници и се оттеглил в очакване на отговор. Посетил го и бащата на девойката, която спасил, с благодарност и пунгия златни монети. През следващите дни свикнали да го срещат, разхождайки се по уличките на Царевец, или да ходи на лов с Елена. Дори свойски го нарекли “нашия Никола”, възхищавайки се на огромния му ръст.

За бащата било пределно ясно, че дъщеря му, която досега пренебрегвала всеки ухажор, не е безразлична към папския пратеник, но не можел да позволи никаква връзка помежду им поради ниското му обществено положение. Затова, когато поискал разрешение да посети за молитва “Мадарския конник”, му позволили да отсъства от Търново десет дни. Тръгнал на изток, но татарски съгледвачи докладвали, че прави огромен полукръг и всъщност се движи към западните покрайнини на царството.

На втория ден Елена, излязла на лов, яздейки в западна посока, придружена от малката си свита, така неминуемо ще кръстоса пътя си с този на Николас. За бащата било ясно, какво са наумили младите, затова  платил на татарски разбойници да настигнат бягащите,  да елиминират “пратеника” и върнат Елена в престолния град.

На четвъртия ден татарите били готови да нападнат, когато един от пажовете на Елена им предложил пунгия злато и да си вървят по пътя. Така ще имат две пунгии вместо една и със сигурност ще останат живи. На разбойниците този доходен вариант им харесал и повече никой не ги видял!

Младите стигнали Швейцария и построили този дом-крепост.

Внучето на Захариеви, което слушаше разказа със светнали от интерес очи, казало : "Дядо, те и едно време са бягали от България!"