Малката рибарска лодка се рееше по златистите вълни. Слънцето се спускаше в своя златен дом. Студът проникваше през дрехите и хапеше кожата. Сиви облаци забулиха небето в мрачна одежда. Заваля студен есенен дъжд.
Тервел стоеше взрян в морето. Прошарените му коси, целунати от сребристата обич на времето се спускаха по раменете му. По загорялото му от слънцето лице се четеше тъга, която смекчаване чертите му. Сините очи блестяха от нестихващ огън, който гореше в него. Той стоеше с въдицата в ръка, загледан в неподвижните корда. Днес бе Никулден, а той не успя да хване нищо. Въпреки дъжда, той не можеше да се прибере с празни ръце.
В къщичката му на брега го чакаха двете му тринадесет годишни деца. Русокосото момиче с топли кафяви очи напомняше на отдавна починалата му съпруга. Лицето ѝ грейваше в усмивка всеки път, когато посрещане лодката на баща си на кея. Яна го прегръщаше с нежност, а очите ѝ го гледаха с любов.
Момчето бе с черни къдрави коси . В сините му очи гореше огън. Преслав загуби усмивката си в онзи миг, когато майка му почина. Никога повече не успя да си я върне.
Тервел потръпна от студът. Капките дъжд все повече натежаваха и пропиваха през дрехите. Хвърли въдицата и се загледа в аления хоризонт. Там, където сивите облаци се оцветиха в пурпурно от последната милувка на слънцето.
— Идва буря. Трябва да се прибирам. – помисли си той.
Точно в този миг усети леко дръпване в ръката си. Сърцето му радостно подскочи. Той нави леко кордата и усети силно дърпане. След дълга борба, извади на палубата на малката си лодка голяма моруна. Дълго се взира в тъмно сивият ѝ гръб, а щастието изпълваше сърцето му.
Една гръмотевица освети небето. Морето заподхвърля малката рибарска лодка. Вълнуваше се. Искаше да докосне любимата си луна, изгряла на небосклона. Нейното сребристо лице бе забулено от черен облак.
Тервел включи мотора на лодката си и пое към дома. Вълните го обливаха и подхвърля малката рибарска лодка във въздуха. През пелената от дъжд, той видя светлините на малката си къща на брега. Не след дълго успя да се добере до кея. Завърза лодката и слезе на брега с рибата в ръка. Вратата на къщата се отвори и от там излязоха тичешком децата му. Хвърлиха се в прегръдките му, а Яна прошепна:
— Добре дошъл, тате. Уплашихме се, че морето ще те погълне.
От очите на Тервел закапаха сълзи , които се сляха с дъжда навън. Той се бе върнал у дома и нямаше нищо по-хубаво от това.
© Дора Нонинска Todos los derechos reservados