Малки изповеди

         Моята малка внучка спи. Толкова е сладка! Аз, разбира се, не съм безпристрастна. Още повече, че тя, по личното ми мнение, прилича на мен. Има моите зелени очи на вещица и същата черно- червена коса. Синът ми не е съгласен с мен и ми се смее и се мръщи на тези твърдения, но важното е, че аз си вярвам. Тя е едно симпатично дете, със собствено мнение по всички въпроси. Аз бях същата. Обожавах свободата си точно толкова, колкото и на Лулу. Не че тя се казва така. Просто тя така си го измисли. Когато Петя- снаха ми- я завела на ясла и я накарала да си каже името, внучката ми обявила:

-         Лулу! Мама ме нарича Таня, но не е вярно.

И така си остана- Лулу. Не зная откъде го измисли, но всъщност никого не нарича с истинското му име. Никой от приятелите си. Мене ме нарича Тоти. А аз съм Таня- наречена е на мен. Истината е, че аз също прекръщавам приятелите си. Иди после, че не обичай внучката си!

Лулу сега е на пет години. Будно и умно дете. Показах ѝ буквите на шега и ги свързах на шега, но тя съвсем не на шега се научи да чете. Има си любими приказки. Сигурно не е толкова странно, но обичаме едни и същи приказки- “Пепеляшка” и “Красавицата и звяра”. Лулу обича да седи и да гледа рисунките. Гледа ги с часове. Имаме една стара книжка, от мое време, с твърди корици, с приказката “Пепеляшка”. Илюстрациите са прекрасни. Пепеляшка идва по пътеката, в прекрасна рокля, а горе на стъпалата я чака нейния принц, дворецът някак празнично сияе, пълно е с цветя, всичко е някак толкова красиво и романтично и изглежда много вълнува детското въображение на Лулу. Тя гледа тази илюстрация с часове, мърда устнички- имам чувството, че е на бала, че танцува с принца, че е самата Пепеляшка. А като ме погледне- очичките ѝ светят като звездички! Толкова е щастлива!

Аз самата обожавам тази приказка. Макар че не обичах да чета приказки, а предпочитах баба ми да ми разказва нейните истории. И аз, и синът ми сме израснали с историите и “приказките” на баба Вута. Уникално име. Поне за мен. Правилното ѝ име е Въта. Така и не разбрах какво означава. Като бях малка я учех да си пише името. Баба ми беше неграмотна жена, но беше невероятна. Аз ѝ прочитах някоя приказка, тя я запомняше, а после я разказваше по свой си начин- хем е тази приказка, хем не е. Тя обожаваше българските народни приказки- за вълци, за лисици, за мечки. Това ѝ бе познато- хитрата Кума Лиса ѝ беше ясна, това го разбираше. А когато разказваше после приказката така извърташе нещата, че се оказваше, че Кума Лиса е някоя бабка от махалата. Освен това я имитираше и то така успешно, че аз, заливайки се от смях, я познавах без проблеми. Но освен тези променени приказки с поуки, тя ми разказваше много истински истории от собствения си живот. Беше останала сираче на три годинки и се беше борила със зъби и нокти да оцелее. Когато едно дете си няма майка нещата определено стават трудни, особено в онези години, в началото на XX век. Баба ми беше израснала на полето- с мотика в ръка и много “кърска” работа. Понеже били бедни, ходели да работят на богатите- да копаят чуждите ниви, да жънат. Тя гледала” коньете” на богатите, добитъка им, пасяла го, а като поотраснала ѝ връчили сърпа- хайде на нивата наравно с големите. Трудно, мизерно, гладно и пак трудно детство. Но тя не се предала. Пък и не познавала друг живот. А и не била само тя. И докато спели всички в една “ода” и тя слушала как баща ѝ прави поредното бебе на поредната си жена, си мечтаела един ден да порасне и в нея да се влюби някой по-богат от тях. Да си имат отделна стая и да живеят добре, т.е.- да имат какво да ядат, да не гладуват нито те, нито децата им, да имат дом и добитък и малко ниви, да ги изхранват, децата има да ходят на училище, за да не са неграмотни като нея. И много да се обичат. Според баба ми в това се състояло щастието в света- толкова ѝ стигало, за да е щастлива. Баба намери щастието в лицето на дядо ми Тодор. Той беше честен, искрен и много добър човек, когото всички много уважаваха и почитаха. Баба и дядо живяха щастливо и се разбираха добре. Те ме отгледаха и аз никога не съм ги чула да се карат. Бяха ми пример във всичко- за честност, за вярност, за приятелство, за уважение, за преданост, за лоялност, за невероятната любов, която ги свързваше. Тя се чувстваше в отношението им един към друг. От малка си бях палавница и обичах скришом да ги наблюдавам. През лятото те седяха на две дървени трикраки столчета пред къщата и си говореха за отдавна минали времена- как строили къщата, за коя нива не знам какво станало или как “докарали с колата (т.е. каруцата) душамето за долната одая”.

-         Тодаре,- баба така му викаше,- ти помниш ли колко разправии имаше с това душаме.

Тази история я бях слушала поне двеста пъти, но знаех, че пак ще я чуя и нямах нищо против. Баба обичаше да я разказва, имаше нещо, което все там я връщаше, а тя беше добра разказвачка. Странното беше, че никога с нищо не украсяваше, не си измисляше. Аз лично бих се съблазнила, но тя се придържаше строго към фактите. Знаех историята не по-зле от нея, но винаги я зяпвах в устата. Имах и друг лош навик- когато се събираха вечер на седянката всички баби и дядовци от махалата, се криех в драките и ги подслушвах. Така научих доста тайни за старците от махалата и един факт, който ме учуди- изпитвах особена почит към възрастните хора от махалата. Бях научила за техния труден, изнурителен селски живот, повечето бяха живели бедно, после се бяха включили в ТКЗС-то, а това за тях бе благословия. Днес хората това не биха го разбрали, но за тези, които винаги са мизерствали и са търсели подслон и хляб сигурната работа и храна е благословия, дори когато работата е къртовска. А тези хора така или иначе бяха израснали на полето и само от това разбираха. Само тази работа обичаха. Днес това не го разбираме. И аз нямаше да го разбирам, ако не бяха баба и дядо, които ме мятаха на каруцата през лятото още ж пет сутринта и отивахме на полето. Спомням си, че беряхме домати. Всъщност, аз се събуждах по някое време, а те вече бяха доста напреднали. Опитвах се да бера с тяхното темпо- нали съм по-малка, би трябвало да съм по-бърза, но нищо не се получаваше. Така ми се присмиваха! Аз се ядосвах, бързах още повече, но не ми спореше. После се нацупвах и се отказвах. Отивах да се скитам из полето. Сега, четиридесет години по-късно, разбирам, че съм постъпвала безотговорно и по детски. Вярно е- на пет- шест годинки аз съм си била все още дете, никой не ме е насилвал да работя, но на същите години баба ми е трябвало да работи, ако иска да яде и да живее. И не само тя, а всички онези бедни баби и дядовци, работещи чуждите ниви в началото на миналия век. Затова за тях ТКЗС е било благословия и начало на нов живот. Поне така са мислели.

Имам и един друг спомен- у дома често идваха разни жени при баба- да им “лее куршум”, каквото и да означава това. Баба прекрати тази дейност, когато аз станах на единадесет години, но не си спомням защо. Бях много любопитна и все се въртях около тях. Беше ми интересно- как така металът придобива определена форма и тя е точно на този, който те е изплашил- без значение човек или животно. Баба чудесно ги разпознаваше и жените си отиваха успокоени. Баба все ме гледаше и се подсмихваше, казваше, че ми е време да се науча, да не стане късно, но аз все изчезвах през вратата. Бях малко “мъжкодана”- ходех с къси панталонки и потник, обичах да играя с момчетата и да се бия, а от джоба ми винаги висеше прашка. Тия магии, дето ги правеше баба ми, бяха интересни, ама все ми се струваше, че има и по-лесен начин. (Има. Никога не се научих да лея куршум. Някой по умен от мен е установил, че дарбите се предават през поколение- от баба на внучка и т.н. Лечителската дарба аз си я имам и без куршумите и без метала. Много искам да знам какво ли ще може Лулу.) Пък и на пет- шест години с по-интересно да правиш пакости, да се биеш (и теб да те бият понякога), да подслушваш седянките, да играеш с децaта, макар че сега като се връщам назад във времето с изненада откривам, че повечето време съм прекарвала сама, скитаща по улиците или по полето, наблюдаваща птиците.

Помня, че вадехме паяци, мисля- с асфалт, но не съм сигурна. Голяма тръпка. Обичах свободата и простора. Обичах да ми е широко, да виждам надалече- може би затова обичах да ходя насред полето. И затова не ходех на детска градина- беше твърде тясно за мен- правила, ограничения.... А на полето- синева, слънце, тревата хрупти под краката ти- какво да искаш повече? И тъй като растях на воля. Аз често си хапвах в чужди къщи- по комшийски. Бях си сладкодумна, стариците ме обичаха и докато си приказвахме- я, то станало обяд! Хайде да хапнем! Не че у нас нямаше пържен боб, да речем, или че не можех да си направя счукана лютика, но у комшиите беше по-сладко. Нашите, разбира се, не знаеха за моите забежки. Случвало се у комшиите да ям и домати със сирене, сигурно защото в нашата градина “нямаше” домати.... Просто си бях за бой. Но хората, когато се хранят, се отпускат и си говорят за обикновени неща. И така аз, хлапето, забелязах едно важно нещо- че нашите бaби и дядовци се държат помежду си по различен начин от нашите майки и бащи. Че са по-кротки, по-добри, по-търпеливи, по0спокойни, по-разумни. Отнасяха се много по-толерантно към мен и не само към мен, а изобщо към нас, децата.

Една вечер на седянката ги подслушвах какво си говореха за смъртта. Един от дядовците- дядо Иванчо- беше на около деветдесет години. Не знам как е живял, но беше жилав старец, изключително здрав и ме научи здраво да мляскам, когато ям плодове. (После доста бой изядох, докато се отуча, но ако не мляскаш и не примижаваш от задоволство. Когато усещаш соковете на плода да се стичат в устата ти, по какво ще разбереш, че един плод е вкусен?)

Същия този дядо имаше здраво виждане по въпроса- смъртта е продължение на живота. Какво толкова да се вълнуваме? Живял си, колкото Господ дал, после умираш- защото смъртта е част от живота. Който се е родил, все някога умира. Здрава селска философия. Той не вярваше в Рая и в Ада, но вярваше в Бог. Вярваше, че той е водил живота му. Няколко месеца по-късно дядо Иванчо умря и аз поисках да го видя. Бабите се съпротивляваха, но дядо поп се съгласи и аз, така да се каже, за първи път видях смъртта отблизо. Дали защото се бях наслушала на обикновените обяснения за същата тази смърт, но нищо страшно не видях. За едно обаче бях сигурна- че когато човек умира това, което ние сме обичали в него приживе, вече го няма. След години, когато пораснах, разбрах, че се нарича душа.

Когато се   връщам назад в детството си, винаги си спомням за сала и как плавахме с него. Голямо “плаване” беше- в селския фонтан. Имаше един ресторант- нямам кой знае какви спомени от него. Беше сравнително голям и ние, децата, си бяхме направили един малко измислен сал с подръчни материали. По цял ден киснехме на него. Не само краката, ами и задника ми бабичасваше ж този сал. Не знам защо не се намираше някой да ме потупа и да ме накара да се махна оттам, защото аз все пак бях момиченце. Това “момиченце” за последно се разхождаше около десетгодишно в тоя жабуняк (фонтана беше вече запуснат, а след година събориха ресторанта), биеше се с всички наред, биеха ме и мен, естествено, но не го приемах зле, просто оцелявах, ходех малко мърлява и като цяло- от малка не обичах водата. Може би е свързано с факта, че като бебе са ме кръщавали- решили да ме приобщят към Христовата вяра, но без мое съгласие. Аз явно съм била против, защото много съм плакала и ритала и ме изпуснали в казана (кръщавали ме тайно в къщи, а не в църква). Докато се усетят, аз съм се понагълтала с вода. И затова не приемам, че съм християнка- никой не ме е питал искам ли да бъда, а и смятам, че човек трябва да е достатъчно голям и осъзнат, за да избере свободно вярата си. А и не искам някой друг да отговаря за моите грехове. Аз греша, аз си плащам. Всеки човек трябва да се научи да отговаря за грешките си, иначе как ще стане по-добър? Как ще разбереш какво е глад, ако ти никога не си бил гладен? Какво е любов, ако никога не си обичал с цялата си душа? Какво е омраза, ярост, ревност ако не трябва да ги преодолееш самият ти? Не може с една молитва и с едно опрощение в църквата всичко това да стане като с магическа пръчка. Това се изживява- бавно, дълго и мъчително. Понякога се учиш до края на живота си. Баба казваше, че най-трудно се свиква с болката. Болката от загубата. Болката от загубата на любим човек. Вярвам ѝ. Тя имала шест деца, но четири умрели. Останали майка и леля. По онова време каквото кажели свекъра и свекървата било закон и това се правело. Баба подозирала, че няма кърма и децата ѝ умират не от друго, а от глад. Да ти умре дете от глад, когато в двора ти блеят овце и има крави е направо ужасно. Тъй като дядо ми все го вземали запас (действието се развива по времето на цар Борис III, бащата на Симеон II, в началото на XX век), баба си нямала подкрепа. Жените в къщата се редували- един ден перат, готвят, на другия ден- на нивата, после- при животните. Но тъй като баба нямала деца, тя била повече на нивата. Омръзнало ѝ и като ѝ се родило дете, тя тайно взела да му дава овче мляко. Детето щяло да оживее, но я хванали и голяма караница била. Забранили ѝ и детето не след дълго починало...... Баба тежко понесла този удар, но вече знаела твърдо- роди ли ѝ се друго дете, няма да го даде. После се родила майка- била се болнава и много слаба, все плачела. Баба хич не се надявала. Дядо пак го взели запас. Но баба се изрепчила- ще си храни детето с мляко от кравата и точка. Голяма мъка било, но майка оцеляла. Когато дядо се върнал след година, плакал като малко дете- най-после и той имал на кого да се радва. Следващото им детенце не оцеляло, но леля ми се родила, когато навсякъде вече се говорело за война. Тя била весело, жизнено и усмихнато бебе. На нивата кажи-речи се родила и там пораснала. Дядо ми, разбира се, не си бил в къщи. За Втората световна война не зная нищо от баба и дядо. Но другият ми дядо- на баща ми- е убит в Унгария през 11945 година, малко преди победата. Виждала съм само негови снимки. Бил е красив човек, с труден характер. Напълно е възможно ината си да съм наследила от него. Бил е капитан. Когато бях малка, исках да стана летец- вероятно защото военно- въздушното училище се намира на триста метра от нас и аз израснах със самолетите, летящи над главата ми. Само човек, който е израснал на летище и се е събуждал сутрин от острия звук на излитащ самолет може да разбере тази оставаща завинаги любов към иначе спукващия тъпанчетата неприятен звук. Всъщност- свиква се. До такава степен, че когато години по-късно се преместих в града, сутрин се чудех какво ми липсва. Липсваше ми шума на самолетите, дрънчащите чаши, понякога- парашутистите. Когато си израснал с всичко това е нормално да искаш да станеш летец, а после и космонавт. Мечтите в крайна сметка са безплатни. Но колкото и големи да са мечтите на едно дете, това едва ли му пречи то да бъде безкрайно наивно- каквато бях аз всъщност. Защото бях доста голяма, когато разбрах по най-болезнения за мен начин, че в кръчмата не продават бонбони. А това убеждение го имах от своя прадядо Недко. От него имам сравнително малко спомени. Съвсем бегли. Бях на четири години, когато умря и точно с това ще го запомня- с бонбоните.

Той беше здрав старец, не много висок, ходеше с навуща, цървули или галоши, неизменния пояс и калпак. Винаги- с бастун в ръка, макар че нямаше нужда от него. Носеше го повече за тежест, за достойнство. Веднъж седмично ходеше на кръчма- да пие едно вино, да изпуши някоя цигара и да поговори с другите мъже. Неписан закон- дядо, който беше негов син, за нищо на света не би влязъл в кръчмата, ако дядо Ндко е там. А да запали цигара в негово присъствие- Боже опази!

И дядо Недко след час, час и половина се връщаше и ни даваше, на мен и сестра ми, по едно пликче бонбони. Имаше тогава (може би и сега ги има) едни бонбони “Детска радост”- малки, кръглички, розови, сини, зелени. И казваше: “Дядо кръчмар ви ги праща, яжте!” И ние ядяхме. Това се повтаряше всяка седмица. Така в мен се затвърди мисълта, че бонбоните ги продават в кръчмата. И макар, че аз самата си ги купих от сладкарницата, нито за мис не се усъмних, че има и ж кръчмата. Много, много по късно разбрах, че дядо Недко е правел най-простото нещо на света. Обичайки своите внучки и искайки да им достави радост, той е минавал първо през сладкарницата, купувал ни бонбоните и после отивал да достави радост и на себе си. Милият старец!

На същата тази ранна възраст направих първата и единствена кражба в живота си. Дядо ми си имаше един сандък, който заключваше с катинар. В него държеше разни документи, снимки и разбира се- пари. Всички знаехме това, дори и ние със сестра ми. При дядо идваха много хора- той беше добър, умен и мъдър човек, макар че бе учил само до четвърто отделение. Беше много честен и справедлив и хората изпитваха дълбоко уважение към него. Думата ми имаше стойност.

Една вечер при него дойде някакъв човек, явно му е искал пари назаем. Дядо не отказваше- щом имаше възможност- даваше. Знаеше, че ще му бъдат върнати. Аз харесвах тази доброто на дядо ми. Той отвори сандъка си, взе пари и отиде да ги даде на човека, а сандъка така си остана- отворен. Сестра ми- по-голяма от мен- ми предложи да си вземем по пет лева, дядо нямало да разбере. Трябва да сме били много наивни. Взехме си, седнахме си на столчетата- ни лук яли, ни лук мирисали. Дядо си заключил сандъка, а на другия ден- ней, живот, здравей! Аз, понеже обичах доста да похапвам, заведох децата от махалата в сладкарницата. Колко пасти и бози бяха- не знам. То тогава и асортиментът не беше много богат, пък и беше много евтино, така че след този “пир” ми останаха парички. Но когато сладкарката ме попита рожден ден ли имам, аз си казах истината- не. Много е хубаво да се живее на село, лошото е, че всички се познават. Жената набързо се усъмнила, че едва ли ще ми дадат пари хей така да черпя децата и разбира се, казала на нашите.

Строиха ни вечерта със сестра ми в редица. Не помня тя какво беше направила с парите си. Не помня и дали нашите ни биха. По принцип майка първо удряше, после питаше. Но помня какво направи дядо. Той съвсем кротко и по човешки ни обясни, че по-лошо нещо от кражбата и лъжата няма. И от това са предадеш приятел. А той ни е вярвал. Даже и да са ме били нашите, не си спомням, но че плаках от думите на дядо и че ме заболя от тях- това си спомням. После, до края на живота му, докато умря, го наричах не дядо, а “мой човек”. Може би затова съм обичала да общувам със старите хора- заради тяхната невероятна житейска мъдрост. Заради здравата им, реалистична, земна философия. Бих искала такава здрава връзка да имам и с моята внучка Лулу, но сега времената са съвсем други. Някога аз тичах необезпокоявана по полето, крадях си дини от бостаните, разцепвах си ги и си ги гризях, ставах мърлява като  далечните ни роднини, маймуните, и не ми пукаше особено от това, защитавах идеи и територии с юмруци, учех мъдростите директно от живота, живеех в простор, в свобода, в широта. Сега децата това го чувстват само като гледат в екрана на компютъра.

Да, Лулу е будно дете, умна е и живее в своето време. Но аз не разбирам нейното време. Но пък какво значение има? Нали я обичам? Погалвам с любов косичката ѝ и хоп- поглеждат ме две зелени очички и вярвайте ми- изпълнени са с любопитство. Готова е Лулу да опознава светове и да научи всичко, до което може да се докосне и ме гледа с толкова любов и доверие!

На децата си трябва да отвърнем със същото- с любов и топлина и всичкото знание, което имаме, защото нашето бъдеще са те- децата ни. Докато си има тези детски очички, изпълнени със смях и любопитство, и с любов, тази планета няма да загине. Не и докато я има любовта.