-Госпожице, Андрей ме бутна…
-Госпожице, развали ми се прическата…
-Госпожице, мама нали ще дойде?...
Призивите ми за малко тишина и спокойствие са с необходимия според педагогиката интимно-доверителен тон, затова и нечути потъват в гълчавата като котешко мяукане сред лъвски прайд. Децата са превъзбудени заради предстоящото им последно тържество, което трябва да започне след двадесетина минути. Аз все още съм в работното си облекло – спортен екип и прокъсани на левия палец чехли. Преди половин час мадам колежката ми отскочи да се приготви набързо – явно тепърва си избира тоалета в близкия магазин.
Прилагам изтъркания номер с играта на рибки – още миналата година съм установила, че почти никой не му се връзва, но този път минава. Децата притихват и започват да отварят и затварят усти, а аз бързам да изскоча в коридора, който дели занималнята от физкултурния салон, където ще е празника. И – виж ти, изненада! – колежката ми, ослепителна в тюркоазения си костюм и тупирана прическа разговар ...