Не знам за кой ли пореден път днес наказвам Гошко да седне на пейката. Неговият пръв приятел и верен секретар Андрей веднага забравя, че допреди секунди се е оплаквал от пясъчния обстрел, на който беше подложен и дотичва.
-Госпожице, ще откажеш ли Гошко?
-Казва се „Ще му отмениш ли наказанието”. И не, няма да го „откажа”, щом не можа да се научи да играе кротко и да не хвърля пясък по главите ви.
Виновният рецидивист се разревава високо, сякаш него са замервали и то не с пясък, а с камъни.
-Ти си лоша! – обвинява ме той. –Утре няма да дойда на градина. Ще си стоиш сама.
Толкова съм ядосана, че дори тази люта закана не ме разсмива. Обикновено кавгите ни с този малък мъж не издържат дълго. Все един от нас се предава и се смее, следват гушкания, целувки и обещания, че и двамата няма да правим повече така. Днес обаче заразяващата усмивка е забравена в къщи.
-Не стига, че идвам на градина да ви правя кефа, пък ти ми се караш.
Моят кеф да правел моля ви се! Ама че речник използва младото пок ...