Ранната пролет на 1865г.

 

 Маргиола беше най-малката и най-срамежливата от седемте дъщери на Танас и Зока.

  Всяка сутрин баща ù още по първи петли тръгваше, за да храни животните на Богдан чорбаджи, а тя го изпращаше на вратника. Той понякога по топлото даже спеше на егрека* в Балкана, но там нощуваше  и друг чиляк, та се прибираше по тъмно, след като издояха овцете. Танас си имаше голяма мъка и гледаше нощем да е в дома си.

 Откакто се  родиха близнаците Петър и Стефан, майката  се залежа на дрехи. И така цели седем години.

 

 Къщата им беше от еднокатните и бедните в края на града. Имаха дворче с няколко овошки, с  цветя и калдъръмчета между плочника. Там девойчето обичаше да се занимава с градинката. И играеше с момченцата на жуменка. Тя с любов се грижеше за тях. Болната често не можеше дори да се надигне от миндера, но я напътстваше, колкото може. Тъгуваше, че дечицата изнемогват и гладуват,  и това още повече я приковаваше към постелята. За нещастие ги пипна огненица* и се споминаха само за  неделя, в един ден преди две години… Смъртта им беляза още по-силно лицата на родителите ù… но те мълчаха и не отваряха дума. Като земята да ги бе погълнала наистина.

 

 Каките отдавна везеха и плетяха на чорбаджийските щерки прикя*, за да си изкарват хляба.

 Голямата, Софка, страдаше от жлези* и хубавкото ù инак лице беше се променило до неузнаваемост. Но пък каква покривка на един шиш* беше оплела – за чудо и приказ.

 

Този февруари дадоха и на Маргиола да опита с една поръчка. Още се мръкваше много рано и тя трябваше да работи на мижащата светлинка на газеничето. И да  искаше – не успяваше да издърпа всички бримки равномерно, стягаше първата, а все изпускаше третата или четвъртата наметка по-дълга и цветето на шала, който плетеше,  се килваше на една страна. След няколкото безуспешни опита се отказа напълно.

 

 

Затова я оставиха да преде, това умееше добре. Баба ù  беше показала какво да прави с хурката и вретеното, преди да си отиде.

 

 

 Научи се бързо да чете и пише от Софка, защото  само тя беше ходила в килийното*, където дядо им помагаше. Възприемаше бързо. Другите пет нямаха твърде интерес.

 

От дядото  беше останала една единствена книга -  Библията. Донесена бе чак от Цариград.  От нея малката четеше всеки ден. Молеше се на Света Богородица да се погрижи за братчетата ù, а майка ù и каката да оздравеят, татко ù също да  бъде здрав и силен, сестрите да са щастливи и да се оженят добре,   не пропускаше неделна служба и празник, в прихлупената, но изписана навсякъде, даже и по гредите, черква "Успение Богородично", защото я теглеше… натам. Молитвите ù, дълги и чисти като нея, се отправяха тихо към купола, откъдето Бог я гледаше загрижено… 

Бяха много бедни, но тя никак не Го молеше за имот или жълтици. Друг разговор търсеше душата на момичето.

 

 

 Освен майка си, като че ли усещаше, че никой друг не я обича истински. Баща си пък виждаше само понякога на вечеря, а той беше някак суров, стиснал зъби.

 

 Каките страняха от Маргиола, но тя изобщо не разбираше защо.

 

Една сутрин Керана, средната,  беше получила вместо плàта сребърно огледалце от амбулантния търговец за шала, който той взе за дъщеря си.

 

 

След като му се порадва малко Кича, другата близначка,  изведнъж го грабна, после пък Вяра го измъкна от ръцете ù и така не прекъснаха до икиндия*. Момичетата не искаха да го изтърват от ръцете си, ахкаха, охкаха, правеха муцунки...
 
Керана така и  не можа повече  да се добере до него. В един миг то попадна у Маргиола. Зад кръгълцето я погледна едно непознато учудено лице на девойче с големи блестящи светлосиви очи и буйни лешникови коси. Даже не можа да се ококори напълно. Веднага Стела издърпа издайника на хубостта ù, Керана скочи срещу ù, блъсна я настрани, но беше късно… той падна на плочника и се счупи…

 

 

„Ау! Нещастна любов!” – почти в хор извикаха момичетата.

 

След две седмици на вечеря дойде Годежарката. Така наричаха баба Мара, която сватосваше младите моми в града.

 

 Всички се засуетиха. Дори София тайно се надяваше, че ще я поискат за жена на някой заможен ерген. Седемте наистина се славеха с гиздавост и трудолюбие и можеха  да бъдат добра партия…

 

Сърцата им бяха изтръпнали коя ще избере днес…

 

Веднъж вече бяха върнали годеж на Домна и  тя единствена се бе свила в кьошето.

 

Баба Мара почна отдалече:

 

-Дошла съм зарад хаджи Стоянов Никола. Майка му иска да проводи годежари. Нали знаете, че е на гурбет*, но е заръчал като се върне, сватба да вдигат!  Има едно условие обаче, снахата да живее още от утре при тях, за да са спокойни, че никой няма да я докосне… 

Момичетата първом се зарадваха, а после се стреснаха. Как така да живее от утре при тях без сватба? И докато си шушукаха, Маргиола стана и отиде да даде на гостенката вода и бяло сладко.

 

От баба си миналата пролет беше чула, че първата жена на Никола, Калинка, живяла само година и половина с него, родила едно хубаво момиченце. Него време той не си бил в града, работел пак някъде на чуждо и тя с детето отишла на Прошка при майка си по Сирни Заговезни. Как станало, но през нощта момиченцето се задушило от гърло**... Те и братчетата им от гърло** си отидоха. Мъката убила Калинка. Само за три деня земята я прибрала. Горкана, не дочакала мъжа си. Никола побелял за часове. В един гроб ги заровил.

 

От година ни са го виждали, ни са го чували, запилял се бил по Беломорието, където пак отишъл на гурбет с акрани.

 

Тя го помнеше как изглежда. Най-силно изпъкваше на инак младото му загоряло лице неестествено бялата коса и маслинените очи.  Иначе беше едър и много силен.

 

Сложи сладкото пред Годежарката, която я огледа от пети до глава.

 

-Ти си Маргиола, нали? Ела по-близо, дъще. Хаджистояница каза теб да калесам*!

 

Другите се опулиха, но бързо им мина, още повече, че бъдещият жених не беше първо венчило! Даже Вяра си плю в пазвата. Нейният късмет щеше да е по-добър!

 

 Майка ù, както си беше на миндера,  се разплака, тя нямаше думата, а баща ù подпря глава с ръце. Едно гърло по-малко… Не му се даваше, нямаше още 14… Но преглътна на сухо и отсече :

 

 -Дадено, проводете утре хората.

 

-Ама момичето ни е малко! – проплака Зоката.

 

 Не това очакваше моминската ù душа… И Маргиола се свлече на пода…

 

Свести се мокра.

 

 - Ставай, ставай! Няма да има годежари. Моята дума на две не се скършва, като се върне Никола сватба ще вдигнат, сега Маргиола да си събере дрехите и да я водя при Хаджистояница. Там ще си стяга чеиза.

 

 Танас пребеля.

 

 После се окопити, вдигна момичето и рече:

 

- Да не си посмяла. Човекът е свестен. Върви и се оправяй.

 

 Бузите ù пламнаха. Студът се смени с огън, главата и фукна*.

 

Изведнъж в къщурката настъпи оживление. Всички се засуетиха. Олекна им. Нагласиха един по-голям вързоп, който и сама можеше да носи и друг, малък, който дадоха на баба Мара. Всички момичета ù се подмилкваха, за да им избере един ден най-подходящия…

 

 Минаха шест месеца. Никола си дойде, говореше малко, венчаха се набързо, без да вдигат шум и той пак замина. Не я позна**, защото и го нямаше още месечното*. Остави я на ръцете на майка си. Маргиола се уплаши. Струваше и се строг, ако и да усещаше, че я харесва.

 

 Тя спеше при свекървата. В малката одая.  Ходеше с нея навсякъде - и до  пазаря,  и на гости при своите...
А я беше страх. Страх я беше! Ами ако нещо станеше с Никола, кой щеше да повярва после, че е неопетнена?

 

 Сестрите ù още стояха при родителите си и не можеха да и простят, че ги е преженила.

 

  Добра, така се казваше свекървата, напълно отговаряше на името си. Постепенно се превърна във втора майка на Маргиола. Полечка страховете на младата булка изчезнаха и тя се привърза към жената, научи се да готви и шие на ръка и с това почна да си изкарва хляба.

 

 Беше видяла, че в стаята на свекървата под иконата на Богородица стои една Библия. Един ден я помоли да ù даде да почете от нея на глас.

 

Добра се зарадва много, че невестата е грамотна. И оттогава насетне тя ù четеше всяка вечер. Понякога Добра подхващаше някоя песен и караше Маргиола да ù приглася, че да мине по-леко нощта.  Често се налагаше да осъмнат в шиене на дрехи.

 

Наближи Коледа.

 

Никола беше проводил хабер, че ще си идва, заедно с красивата копринена кърпа за Маргиола и броеница за майка си.

 

И наистина си дойде преди Коледа. Само дето го донесоха… нозете му бяха счупени. …Докато се прибирали с акраните от Беломорието, ги нападнали кърсердари на един ден път от тук и взели всичкото, което носели със себе си. Посекли някои, а него не хванали. При бягството паднал в някаква яма - капан за диви животни. Добре, че другоселци го намерили скоро след това.

 

Хекиминът* с труд го намести и завърза за едни дъсчици. Не им взе нищо, като разбра каква е работата. 

 

 Девет месеца се грижиха за него двете жени. От близките ù идваше само голямата кака да я види, никоя от сестрите още не беше се омъжила. А болестта на Софка силно напредваше… През това време Добра се смали от тревога. Силите ù намаляха. Никола беше единственото ù чедо. Маргиола  пък заякна в грижи за болния. Въпреки че не беше пълен, все пак беше едър мъж и кокалите му тежаха. Молеше се всеки ден за него - да оздравя по-бърже.

 

Месечното ù дойде през пролетта, докато се опитваше да го повдига сама, за да го изведе на слънце. Не се държеше с нея като жена и до днеска. Очите му някак все бягаха от нейните. Тя вземаше иглата и плата и така сядаше да шие  на въздух, докато можеха да ù виждат очите.

 

Един ден се престраши да го попита: „Ти деца искаш ли?” Той отвърна глава и… заплака. Дали не беше прежалил още Калинка? Не и рече нищичко.

 

Маргиола повече не продума. Прибра го привечер  и запали газеничето. Взе Библията от Добра, която лежеше в другата одая и захвана да му чете. Изведнъж вятър се втурна отнейде и духна пламъка.  Тя се опита да запали газеничето, но газта се беше свършила и не можа да възпламени фитила. Чу как той бавно, опипом, се надигна в тъмното. Чу и неуверените му стъпки зад гърба си. Никола я прихвана през раменете и я обърна към себе си. Изохка.

 

Събори и двамата на земи. Маргиола се уплаши да не е счупил нещо, а той я стисна трескаво в обятията си и не ù позволи да говори повече.

 

-Жадувах те, толкова те жадувах! Тъй дълго те чаках  да пораснеш, Маргиоло!

 

За пръв път я нарече по име.

 

Ръцете му бяха станали силни, много силни… Търколиха се до миндера, сякаш без да докоснат пода.

 

Запретна полите ù, раздра ризата ù… Погали я с горещата си длан и бързо влезе в нея.

 

Тя не успя дори да се сепне, коремът ù беше кипнал отведнъж… не разбираше много какво става, но цялото ù същество пулсираше с него, дори и в болката.

 

-Ти си истинската моя жена! –ридаеше той, докато на тласъци връхлиташе в нея и я хапеше по рамото и устните. Накрая, хлипайки, зарови лице в косата ù.

Болката се разпространи  като гръм… После утихна, и в тишината  тя усети лудата топлина, която я обзе от пети до глава. Притисна се неистово към него, без да се разделят и за секунда до сутринта.


речник:
егрек - лятна кошара
легна на дрехи - залежа се
огненица - скарлатина
задуши се от гърло - и при дифтерит, и при скарлатина е                                        възможно...
жлези - лимфни възли
прикя - чеиз, зестра
шиш - кука за плетене
икиндия - пладне
калесвам - каня, моля
фуква - напълва се с кръв (за глава)
позна (библ.)- в смисъл спя с жена
месечно - менструация
хекимин(тур.) - лекар