Марина и майка ѝ вървяха по тесните калдъръмени улици към дома им. След тях тихо се промъкваше Янко. Беше завързал коня си до реката и без много да му мисли тръгна след тях. Трябваше да разбере коя е тази мома. Когато те свърнаха към голямата къща на чорбаджи Стою и се вмъкнаха вътре, той разбра, че момичето е негова щерка. Подмина къщата и тръгна обратно да отвърже коня. Краката му се подкосиха…отрезвя изведнъж…разбра и друго…
Никога чорбаджи Стою нямаше да даде щерка си на голтак като него. Обля го студена пот. Истината го удари в главата. Невъзможно беше, а синият поглед на момичето все още беше пред очите му. И тази прекрасна руса коса, която се стелеше по раменете ѝ… малки водни капчици се спускаха по нея и се стичаха по дрехите ѝ…
Какво красиво момиче, като икона…изписано…
Стана му чоглаво. Вървеше като пребит, загубил всякаква надежда…
А как му тупкаше сърцето от преди малко. Връхлетя го онова ново и сладостно чувство, което те размеква и те прави весел и щастлив, кара те да лет ...