Мариян
Дори и за миг не предположих как тази: чудновата и граничеща с абсурдното история, от изпълненото със странности житие на съквартиранта ми Мариян, ще успее, трайно, да се настани в съзнанието ми. Разказа ми я вчера и ден по късно, тоест днес, ми изглежда невъзможно да се отърва от кошмара ѝ в съня си. Нещо повече – на сутринта, събуждайки се, не разбрах защо покрай останалите ми съновидения, в съзнанието ми, постоянно изплува фигурата на луд, придобил моя образ и подобие.
Случката беше от времето, когато на територията на страната ни все още действаше законът за задължителната военна служба и Мариян, притиснат от насила вменения му граждански дълг, е трябвало безропотно да бди за сигурността на сънародниците си. За разлика от мен, стария запасен сержант, обичащ да си спомня с носталгия войнишките си години и при сгоден случай с емоция говорещ за щурото предизвикателство на отминалата ми младост, се оказа, че Мариян трудно е понасял войнишкото бреме и е желаел, на всяка цена, да захвърли стягащата го като менгеме военна униформа:
- Аз, приятелю, още от първия ден разбрах – сериозен се вгледа в очите ми, – животът в казармата не беше за мен. Обстановката, редът, въздухът напоен с безсмислени заповеди и безропотно подчинение... Всичко това и до сега ме задушава, тормози, угнетява. Няма логика – не е ли така?! Когато обезличат човека той бледнее, мъчи се, гасне... Не е в човешката природа това... началническото и раболепието. Разбираш ли? Човек не се ражда току - така. Ражда се волен. Като птица. По-късно се сбих с ефрейтора. Ей така, за нищо. Физиономията му не харесах. Още от първият път ми се видя един такъв, надменен... Тежкар, значи! Ако бяхме отвън, между свободните хора, в моя свят с готините Данчето и Пепи, и с приятеля ми Христо тариката... Ти нали го знаеш Ичо? Онзи, с тунингования фиат и златните синджири по врата му? Как бе, та те всички го знаят?! Добре, няма значение! Когато си отидем, ще те запозная. Ама да знаеш голяма работа е. Нищо, че е малко чешит. Не, бе! Не ефрейтора, за Христо ти говоря. Ти май не ме слушаш?! Ефрейторът сред нас щеше да е незабележим – невзрачник някакъв си... Мравка. Нищо, че имаше висше... За Ичо... Ей, голяма работа е! Пред валутните бюра що пари направи! После и с петрола в Сърбия... Няма стигане, ти казвам. Разбира се, вкараха ме в ареста. Как защо?! Заради ефрейтора. Постоях, постоях и се реших: да става каквото ще, но тук, зад металните огради на казармата, аз, няма да остана.
Така продължаваше разговорът ни с Мариян, изграден върху непоколебимото му мнение и дълбока убеденост в правотата на думите си. Когато свърши, вече знаех – чутото дълго щеше да ме преследва.
В основата на плана му за бягството била епилепсията. Болест, зловеща и черна. Родната сестра на смъртта. Но също – което той бързо разбрал – едно от множеството заболяванията при човека, които комисията по уволнения от здравословен характер, накратко КУЗХ, съставена от авторитетни военни лекари, беше категорична – болният по никакъв начин не може да бъде в полза на армията. И съответно: бързо го уволнява.
Изглежда това e звучало доста обнадеждаващо и Мариян, без най-малко колебание, се снабдил с нужните документи, които, по безспорен начин, удостоверявали връхлетялото го болестно нещастие. Естествено били фалшиви, но даденият подкуп, на корумпиран доктор от същата тази комисия, му осигурявал големи шансове. Оставало само да чака потвърждение на самото уволнение.
Така изминали шест месеца. Време доста неприятно за избухливия и отказващ да се нагоди към казармената среда Мариян. Време, изпълнено с достатъчно на брой неприятности за него и голямата му уста, която отдавна тръбяла и дразнела слуха на войници, сержанти и офицери за предстоящото му уволнение, което така и не идвало.
Тогава той не се стърпял и в един мрачен, изпълнен с гръмотевични облаци ден връхлетял изненадващо в кабинета на корумпирания доктор от комисията. Няма да материализирам в думи първите мигове на срещата. И без това стресът за медика бил голям, защото след няколко минути на люта кавга той изведнъж пребледнял, и рязко се стоварил в стола си. Причина за това се оказал записа, уличаващ го във вземане на подкуп. Същият, който Мариян тайно направил при последна им среща.
Съкрушен, лекарят от КУЗХ, започнал да се оправдава. Не било лесна работа да се убедят останалите четирима члена на комисията, че един, здрав досега, войник, който никой не е виждал да получава епилептични припадъци, трябва да бъде уволнен по болест. Дал на заден ход. Бръкнал в чекмеджето на работното си бюро и хвърлил пред младежа няколко пачки с банкноти. Мариян дори не ги погледнал. Останал непреклонен. С безумен поглед и стисната в юмрук ръка ударил по парите. И отново, докато те се пръснали и по голямата им част полетяла във въздуха:
— С цената на нечий живот, с чийто и да е той, аз трябва да бъда уволнен.
Чак когато банкнотите се посипали по твърдата повърхност и приели формата на мъртви птички изпадналият в шок лекар потърсил изход от неравностойната ситуация в остатъците на самообладанието си. Прекарал длан по потното си чело, вдигнал високо показалеца си и въздъхнал облекчено – за успешен резултат трябвало солидно доказателство. Тогава двамата сътворили сценарий, достоен за екшън. Мариян трябвало да симулира епилептичен припадък, просвайки се на земята на оживено място, разтрисайки се в силен гърч, придружен с обилно орално пенене и неконтролируемо уриниране.
Признавам си – това, последното, ми дойде в повече и въпреки че ми се догади, без малко да поздравя Мариян за артистичния му талант. Направил го е в централната част на градчето, където била разположена войсковата му част. Събрала се обичайната тълпа от хора, дошла линейка, по пътя се „свестил“, регистрирали случая и го оставили в болницата. С това историята му, заменяща военната среда с болнична, приключи. Все пак, бях любопитен. Как ли самият аз бих се почувствал в подобна ситуация. Вярно, за да се гърчиш в краката на хорската тълпа, разхождаща се по тротоарните плочки на някоя централна улица се искаше кураж. Но! Дали само това би било достатъчно?!
И тогава, във вечерния хлад на лятната нощ, малко след като се разделихме с Мариян, аз си легнах в леглото и затворих очи. Много скоро ми се яви една широка и пълна с хора улица. На момента осъзнах, че съм готов. Да, сигурен бях, че ще го направя. Имах причината: трябваше да се отърва от оковите на зависимостта на собствените си недостатъци. Дойде ми смелост, станах от леглото и както си бях с пижамата, подарена от жена ми, изхвръкнах от сградата, в която живеех. Тичайки, се засилих: към разхождащото се по отсрещния тротоар, нищо неподозиращо безгрижно, младо семейство. Исках хубавичко да се пльосна в краката им.
Тогава, по средата на улицата, заковах на място. Размислих. Не можех и нямаше да го направя! Ами ако с моето падане уплаша невръстното им детенце?! Или, не дай боже, майката, която може би очаква неговото братче или сестриче...
Огледах се боязливо. Вече не бях сигурен в себе си. Трябваше ми подходяща публика. Не, не и тази. Погледът ми отмина подпиращите се на червените си бастунчета възрастни хора и се насочи към съседния булевард. Там голяма група демонстранти бодро се движеха по жълтите павета на улицата. Да, прав бях, тук хората бяха млади, интелигентни. Усетих във въздуха борбения им дух и вяра в бъдещето. Усетих устрема. Те силно викаха, свиркаха с различни музикални инструменти и развяваха знамената на републиката. Именно те трябваше да бъдат моята публика. Въпреки че... пак не се получи! Едър мъж ме хвана за рамото и прочете мислите ми точно когато взех да се олюлявам:
- Стой! Тук ние не симулираме, за да спечелим идеалите си. Ние се борим! Ако си решил да бягаш от отговорност, да правиш зрелище за лична облага има по-добро място. Ей там, наблизо е. В парламента. Върви!
И аз го направих. Депутатите, облечени в лъскави костюми, дълго гледаха моите гърчове. Ей така - стояха си, зяпаха и не предприемаха нищо. Някой започнаха да ме снимат с мобилните си телефони. Дали не се досещаха, че в действията ми има нещо, не както трябва. Нещо гнило. Но… аз не спирах! Продължавах да си се гърча, толкова дълго, че започнах да забравям кой съм и защо правя това.
Все пак, победих! Въпреки, че ме заболяха мускулите - от гърчене; пяната по устата ми обхвана цялото ми лице; напиканото в панталоните ми изсъхна; аз постигнах своето. Преди това погледнах в бъдещето си. Независимо, егоистично, шарлатанско. Бъдещето на вечно хитруващия мързеливец. Но какво пък! Не беше време за разкаяние. Имах условията и се възползвах. В противен случай щях да бъда най-големия балама в тази страна. Накрая, все пак, дойде линейка и депутати, и протестиращи, направиха шпалир. Очевидно – искаха по бързо да се махна оттам. Искаха да се отърват от един кошмар. Благодарих им. Само където линейката ме стовари пред моргата. Тялото ми отдавна беше притихнало. Приличаше на скован, пресиран от времето чироз.
Край
© Валентин Митев Todos los derechos reservados