Марко

      Първи го видя Славчо Тескерето, пастирът от нашето село. Голям и страховит, той бавно минал покрай стадото му, както си пладнували под сянката на голям орех в едно дере. Изнизал се като таласъм из гробища. Нито съчка пукнала, нито шумка шумнала. Точно преди да се изгуби в гъсталака, вълкът се спрял, изгледал го с големите си жълтеникави очи, леко сбърчил горната си устна, сякаш му се изсмял и потънал в гъстият шумак. 

     Заради навика на Славчо доста да послъгва, така и никой не му повярва. Чак когато Божил, пазачът на краварниците, дотърча до кръчмата, както се бяхме събрали да играем карти и с опулени от страх очи ни каза, че го срещнал, вече ни накара да се замислим. Придружен от двата му песа, той отишъл до сметището да изхвърли чувал с боклук. Щом зърнал приближаващият се човек с двете кучета, вълкът вдигнал глава към небето и така зловещо завил, че Божко изпуснал чувала и почнал да отстъпва назад, а двете кучета се заврели от страх в краката му. 

     Дали и това беше истина или не, един Господ знае, ама ние ловците трябваше по някакъв начин да реагираме. Разбрахме се да се съберем цялата дружинка и да обсъдим плана за ликвидирането на хищника. В уреченият час обаче, вместо цялата дружина, в кръчмата на бай Боне Войводата дойдохме само четирима – аз, Минчо Файтона, Живко Змея и Данчо Горския.

    - Ей, мръвкарски народ сме и мръвкари ще си останем – недоволно измърмори Минчо Файтона, надигна чашата си, отпи голяма глътка от лютивата ракия и избърсвайки с опакото на дланта рошавите си мустаци остави чашата на масата. – Кога дойде време да излизаме за сърни и зайци ще се изпотрепят. По трийсет, четиридесет човека се събират, а някои даже и гости си канят. Гората чак отеснява. А сега, когато трябва вълк да се бие, всеки се крие като хайдутин през турско. Намират си оправдания за щяло и не щяло. Един трябвало дърва да цепи, друг до града на пазар щял да ходи, трети пък на жена си леглото щял да топли. Абе какво да ви разправям – мръвкарска работа и туйто.

    - Е, ти пък Файтон, какво се ядосваш толкова? – отвърнах аз, като боднах с вилицата една краставичка от туршията и лакомо я захрупах. – Колкото сме, толкова. Взимаме кучетата, завардваме гората и му виждаме сметката. Може да сме малко, ама сме все майстори. Какво му мислиш и се тюхкаш толкова.

    - Да знаете взимам само два патрона с мене – намеси се в разговора и Живко Змея. – Хич няма да му се церемоня. Пускам му едно шишане във врата и му одирам кожата. Намерил той на кое село добитъка да тормози.

     Данчо Горския вдигна ръка и взе думата:

   - Ще пуснем кучетата в Миша Кория. Тя допира до сметището и най – вероятно там се крие вълка. Вече на два пъти в този район му засичам дирите. Утре в осем сутринта ще се чакаме пред мелницата и оттам потегляме. Аз ще тръгна с кучетата от единият край на дерето, Змея и Файтона ще застанат на пусии на пътеката по средата, горе – долу на стотина метра един от друг, а ти Станко, ще застанеш на улея в другия край на дерето. Вдигнем ли го, все на някой ще му излезе късмета.

   - Ха, наздраве горски за добрата тактика. Ще му видим сметката. Няма къде да избяга гадината му с гадина. Наслука!

    Чу се многозвучен звън от почукването на чашите, последван от шумни възгласи и весел смях. Колко пъти вдигахме наздравици и колко пъти си пожелавахме наслука, обявявайки предварително смъртта на вълка, така и никой не успя да преброи. Не можахме да разберем по кое време излязохме от кръчмата и се прибрахме по къщите.

     На сутринта се събрахме пред мелницата и бързо потеглихме за гората. Както беше по план Файтона и Змея застанаха по средата на рошавото дере, аз в единият му край, а Данчо Горския тръгна с кучетата от срещуположния. Слънцето весело показа кръглият си оранжево – червен диск от изток и топлите му лъчи се промушиха между клоните на дърветата. Гората сякаш оживя - врабчета и косове зацвъртяха в храстите, а с резки размахвания на крилата си от дърво на дърво прелитаха сойки и с пронизителния си крясък предупреждаваха горските обитатели за нашето присъствие. 

     За разлика от нас кучетата не бяха махмурлии и бяха решили да свършат работата си както трябва. Скоро над дърветата се извиси ясен и басов кучешки лай, придружен от подвикванията на Данчо. Като по поръчка гончетата подгониха дивеча точно по средата на дерето, право към пусията на Змея. 

    Стоплен от меките и приятни слънчеви лъчи обаче, Змея неусетно задрямал и не усетил как вълкът се измъкнал от храстите и излязъл на пътеката на двадесетина метра от него. 

    У-У-У, хъркаш ли бе, Змей? Там ли си, бе? У-У-У! – прокънтя отнейде дебелият глас на Данчо.

     Живко сънено отворил очи и не очаквайки да види вълка толкова близо до себе си се стреснал и гръмнал с пушката във въздуха. С един скок хищникът прескочил пътеката и се шмугнал в храсталака, изпратен от втория сватбарски изстрел на Змея.

    Чувайки изстрелите на колегата си, Файтона застанал нащрек и се заслушал в лая на гончетата. По едно време зърнал призрачните приплъзвания на вълчият силует между дъбовете. Вдигнал пушката, премерил се, ама къде се целил само той си знае. Едрите сачми изсвирили във въздуха и обрулили листата от клоните на една леска току пред главата на хищника. Пропуск! Вълкът свърнал вдясно от пътеката и тръгвайки нагоре по склона, увличайки кучетата след себе си, окончателно се измъкна от нашата засада.

    Прибрахме се по обед гузни в село, оставихме пушките и отидохме в кръчмата да се утешим с една гроздова, както и да измъдрим новата тактика. Насядахме около масата и когато бай Боне се приближи да ни поднесе питиетата, лукаво се усмихна и каза:

   - Като ви гледам как сте се омърлушили, май днеска няма да играем хоро около вълчата кожа, а? Ама и вие сте едни ловци, нямам думи. От световна класа. Абе, защо ходите да търчите из гората и да гоните вълка, а не го примамите с нещо. Я с някоя болна овца, я с някоя стара крава. Хем по – лесно, хем ще си спестите време и главоболия.

   - То хубаво казваш, бай Боне, ама кой ще си даде ей така добитъка за примамка на вълк? – замислено произнесе Данчо Горския. – Не стига, че хората са бедни и гледат по една – две животинки вкъщи, а и да искаме от тях едва ли не да ги сложат в устата на вълка. Абсурд! Ще ни се присмеят и изгонят.

   Кръчмарят се усмихна още по – широко, приятелски потупа Данчо по рамото и весело му рече:

   - Не се притеснявай, горски. Това да ви е проблема. Имам едно старо магаре у нас, дето вече за никаква работа не го бива. И аз не знам за какво го държа още. Много е инат Марко и вироглав, ама ще ви свърши работа. Идете у нас и кажете на леля ви Тошка, че аз ви пращам да вземете магарето. 

   - Ей, благодаря ти бай Боне. Голяма работа си! Обещавам ти, че няма да те разочароваме и ще ти върнем магарето живо и здраво – възторжено отвърна Данчо и впи проницателният си поглед в мен. – Станко, твой ред е. Файтона и Змея вече се изложиха в гората и сега ти трябва да се нагърбиш с тази задача. Отиваш, взимаш магарето, завързваш го до сметището и довечера там причакваш вълка. Хайде отивай и си отваряй очите. На тебе разчитаме, момко. Наслука!

   Не бях много съгласен с това решение, но нямаше как да се противя на по – старите ловци. Допих си ракията, наметнах си якето и се отправих към къщата на бай Боне. На вратата ме посрещна леля Тошка и като разбра за какво съм дошъл, тъжно наведе глава:

   - То, нашият Марко не е лоша животинка. От дълги години си го гледаме и много работа ни е свършил. Има си и кусури, ама си свикнахме с него. Пази го, моля те Станко.

   - Не се притеснявай, лельо Тошке. Обещавам ти, че нищо няма да му се случи. Само да убия вълка, а пък после голяма трапеза ще си спретнем – опитах се да прозвуча окуражително аз. 

    Влязох в обора, отвързах дребното магаре, нахлузих му юлара и като го хванах за юздите бавно го поведох към къщи.

     В късният следобед пристигнах на предвиденото място. То представляваше една малка полянка разделяща сметището от гората. Забих един кол в земята и завързах магарето с едно старо въже за него. 

      “Краварникът е наблизо, и оттам изхвърлят някои отпадъци на сметището. Дано дойде тази вечер гадината му с гадина.”- помислих си аз, заредих двуцевката, огледах се наоколо и се скрих в едни високи шипкови храсти. Не помня колко време стоях притаен там. Слънцето бързо се скри зад ниските хълмове и над поляната легна призрачна тишина. Само вятърът разклащаше клоните на крайните дървета, а от време на време откъм поляната се дочуваше хрупането на трева от старото магаре.

       Дали от умората от скитането през деня или от недоспиването предната вечер, по едно време, клепачите ми натежаха и аз затворих очи. Събуди ме силно топуркане на копита. Стреснах се, отворих очи и за миг се вцепених. Марко бясно се дърпаше, въртеше се в кръг и раздаваше силни ритници във въздуха. На няколко метра от него, почти прилепен до земята, бе залегнал голям вълк. Ушите на хищника бяха присвити почти да врата му – чакаше подходящият момент за скок. 

       Докато вдигна пушката да стрелям, Марко, явно не разчиташе на моята помощ, а и живот лесно не се дава, така силно се дръпна и опъна въжето, че то не издържа и се скъса. Със силен тропот магарето като вихър се понесе към село, а след него и вълкът.  

      “ Пак станахме за резил “- помислих си аз и се затичах след тях.

      По това време леля Тошка, точно простирала дрехи на двора, когато чула страшната олелия долитаща откъм улицата. Отворила пътната врата и що да види - нейният Марко с изблещени от ужас очи се носил към тях, а след него тичал огромен вълк. Старата жена се шашардисала и инстинктивно разтворила широко пътната врата, пресякла бързо двора и отворила портата на големия обор като се скрила зад нея. Марко влетял в двора и се шмугнал през отворената порта в обора, а след него и вълка. Леля Тошка това и чакала - затворила вратата, хлопнала резето и се развикала като обезумяла:

      - Вълк! Вълк! Вълк в обора ми! Помощ! У-у-у! Помоощ!

     Понеже живееха на края на селото, още отдалеч дочух писъците и виковете на леля Тошка. Затичах се още по - бързо и след няколко минути вече бях пред тях. Щом ме зърна с пушка в ръка, тя ме хвана за рамото и бясно ме повлече към обора. От устата й излизаха членоразделни звуци. Надникнах през прозорчето и какво да видя – дребният и хилав Марко стоеше наежен и злобно пръхтеше срещу вълка, който се бе свил в единия край на обора. След малко дотърчаха Данчо Горския, Файтона и Змея, а малко след това дойде и бай Боне. Какъвто си беше зевзек, бай Боне шумно се засмя, потупа ме весело по рамото и през смях ми рече:

     - E, каква стана тя? Моят Марко ви хвана вълка, а? Добре, че се сетих да ви го дам, че иначе имаше да се скитате цели седмици и да гоните михаля по горите. Е, утре ще идете до пазара да му купите от най – хубавия фураж да си похапне животното. Заслужи си го. А тази вечер ще празнуваме в кръчмата.

    Нямаше как. Открехнах малко прозорчето на обора, проврях цевите на пушката и стрелях във вълка. Убих го, а вечерта направихме такова трапеза при бай Боне, че после три дена ме боля главата. На следният ден отидохме на пазара и му купихме от най – хубавият и скъп концентриран фураж, а освен това му взехме и цяла торба зоб.

    Ето така дребният и хилав Марко улови големия и страшен вълк.

                                                                                                                    Юли, 2016 г.