Марко
Първи го видя Славчо Тескерето, пастирът от нашето село. Голям и страховит, той бавно минал покрай стадото му, както си пладнували под сянката на голям орех в едно дере. Изнизал се като таласъм из гробища. Нито съчка пукнала, нито шумка шумнала. Точно преди да се изгуби в гъсталака, вълкът се спрял, изгледал го с големите си жълтеникави очи, леко сбърчил горната си устна, сякаш му се изсмял и потънал в гъстият шумак.
Заради навика на Славчо доста да послъгва, така и никой не му повярва. Чак когато Божил, пазачът на краварниците, дотърча до кръчмата, както се бяхме събрали да играем карти и с опулени от страх очи ни каза, че го срещнал, вече ни накара да се замислим. Придружен от двата му песа, той отишъл до сметището да изхвърли чувал с боклук. Щом зърнал приближаващият се човек с двете кучета, вълкът вдигнал глава към небето и така зловещо завил, че Божко изпуснал чувала и почнал да отстъпва назад, а двете кучета се заврели от страх в краката му.
Дали и това беше истина или не, ...