Мракът спуска индиговите си пипала над заблещукващите като светулки панелни блокове и бавно се прокрадва в пропитата от цигарен дим стая. Лежа, загледан в пробягващите по тавана светлини на преминаващите навън автомобили и си мисля за теб. Липсата ти се е загнездила като натрапчива мисъл в главата ми, мъчеща се неистово да се материализира в сълзи, напиращи в уморените ми от безсъние очи. Ако сега ги затворя, дали ще заспя, сънувайки те до мен?
В стаята нахлува аромат, който ми напомня за детството. Сякаш ме пренася отново там, където бъдещето изглеждаше безоблачно.
Човек винаги е настроен носталгично към миналото си. Така сме устроени. Това, което е било преди, винаги ни се струва по-добре, от това, което е сега. Ако някога се подсетя за днешния ден, вероятно и той ще ми се струва чудесен през призмата на бъдещите дни. Но днес ми се иска да се върна назад във времето и да спася загиващото утре. А най-откаченото е, че мога да го направя.
Всички ние притежаваме собствена машина на време ...