Маска на маската

Загубих чувствата с температура близо до слънчевата, загубих несъвършеното желание, което криех в сърцето си и повярвах, че е престъпление да вярвам в любовта, повярвах, че тя е нещо жестоко.  Бокалът бе пресушен, а восъкът изстиваше, когато старият разказвач на легенди запали нова свещ. Неясните отражения отново заиграха във всмукващия ги мрак. Заблудени, излъгани, отчаяни сенки напрелъстени, самотни чудовища жадно попиваха прегракналия глас на изморения призрак. Болни, нелепи кукли изгубили смисъла в изкушенията на всичко човешко, чезнещо с последната ласка, дихание, спомен. Патетично отблъскващи, търсещи бледия дъх на един ангел, който нямаше да дойде.  Вече в края на моето дълго пътуване към озарението, знам че любовта е вечност в един единствен миг, шокиращо откровение на сърцето ми. Сърце, колкото безпомощно и снизходително, толкова й властно, безкомпромисно и деспотично.

 Безразлично пое карта тарок от тестето и продължи разказа за лудостта си, която ще бъде измислена, при това много по късно. За сношенията си с други луди, за пътешествията му из сгрешения свят в търсене на най-изящното превъплъщение - така наричаше момичето, което можел да събере в шепите си, голяма точно колкото сърцето му, за да влезе там и да остане завинаги.  Сръчно нави банкнота и наведе глава към огледалото, което му подадох, за да се огледа. Мрачен и потиснат, бледен и брадясал и само очите му, съсредоточени, отсъстващи, можеха да го издадат колко е жив. Печалната му прозрачност, размитите му граници имали мистична връзка с някой, на когото сърцето му принадлежало, още от преди да се роди. Беше загубил разсъдък, беше променил смисъла, на това, което има край и то бе пропиляло пълноценността си. След толкова години на скръб, той продължаваше да търси своето спасение - малкото момиче, което помнел от сиропиталището, малкото момиче, което го е хранило с душата си в гладните коледни нощи, когато е бил разяждан от отчаяние и мъка по безвъзвратно загубените му надежди. Но колкото повече времето летяло тя се превръщала в нещо минало и маловажно. Колкото и да се ровел в прашните си спомени, не могъл да си спомни как е изглеждала, не могъл да си спомни нежността на гласа й, колко зелено е имала в шарените си очи, колко сладки са били устните й, под кое око е бил малкия й като троха белег, как хриптейки я е викал на сън и колко болка му е причинявала, когато не е идвала. Дори не могъл да си спомни колко много я е желаел. Сълзите му идваха, аз знаех, от дълбок кладенец, но любовта му не бе истинска. Нещастната му душа, трепереща като тембъра на пустинния вятър, пазеше ревниво уродливите си тайни, като че в пясъци на пресъхнали морета и повехнали райски градини. Безвъзвратно спомените му бяха изтлели и гаснещите въглени на забравата ги бяха приютили, за да подклаждат огъня на безметежното нищо.

 Блажено надигнах глава от огледалото, пръстите ми оставиха банкнотата свободно да се развие. Отдавна съм забравил името си, плагиатор на чувства, погълнат от тъмата на времето. Бях познал тайната да бъдеш друг, дори в моменти на депресия. Когато нямаш спомени, да си измислиш, а накрая, когато видиш себе си - такъв, какъвто си, да не може да се познаеш.

 Как свършва тази история ли... Никой не знае.