Наскитах се като несретник из правите безкрайни градски улици, вникнах във всичките жълти нюанси, в които бяха боядисани старите тухли и оставих достатъчно кални следи по тях. Главата ми попи като гъба всяка една малка пукнатина по стените в стаята ми. Докоснах всяка една стичаща се капка по прозореца ми и издишах достатъчно много пъти в стъклото, рисувайки с пръсти криви пресечени линии. Надрасках екрана на телефона си с ключа си, въпреки че просто ми се искаше да го настъпя с всичка сила. Но все пак сме нищо без техниката, просто обвивка с няколко блъскащи се в стените на мозъка мисли..или поне моите определено се блъскаха и сменяха посоката си на движение, подтиквайки ме да върша нетипични за мен неща. Не знам дали беше по-притеснително, че исках да избягам от толкова много време или факта, че нямах реалната възможност да го направя. Дори да изглеждам безкрайно объркана, всъщност никога не се бях чувствала толкова наясно със себе си. Месеците се протакваха с необяснимо ниска скорост, което правеше всичко ужасно болезнено придвидимо, като изключим малките неприятни изненади, пришити към връта ми. Отритната от Вселената? Не бях и осъзнавах, че не съм, но как било възможно да източа отровата, която течеше с адска скорост в кръвта ми? Слабохарактерна, може би наистина съм, имайки предвид, че се бях примирила след многократни неуспешни опити на бунт. Мисля, че прекалено детайлно описах меланхоличното си състояние, макар че някак си признавам, че не бих искала да го предавам на когото и да било. Не исках, а изпитвах необходимост. Не бих открила хармонията в зимата.

Пролетта само ми напомняше за лятото, което всеки от нас чакаше и се надяваше с цялото си същество да се случи някаква странна климатична аномалия, за да продължи малко повече от три месеца. Този сезон беше преходен и изпълнен с едно безцелно чакане на нещо непредвидимо и краткотрайно. Светлината и увеличаването на температурите заблуждаваха до толкова, че да ме навее глупавата мисъл, че наистина се намираме на една ръка разстояние от най-чаканото тримесечие. Надеждата проблясваше като звезда в празното и заоблачено небе и се губеше някъде в отсрещните грозни стари сгради. Често обвинявах тях за това, а не хората които живееха в тях, понеже от време на време долавях някоя глава, която се подаваше от прозореца може би в търсене на онова, което аз не намирах.  Оставаше малко, бяхме ужасно близо, но и ние не знаехме до какво всъщност се намирахме на толкова смешно малко разстояние. Чакането ме измаряше. Пролетта ме измаряше.

Когато най-накрая се появяваше така търсеното време от годината, обикновено вече бях достатъчно отчаяна, за да твърдя, че не виждах очевидното пред очите си. Чаках огромните жеги по време, на които парапетът на терасата ми е напечен колкото ютия. Единствено те ми даваха знак, че съм открила ненамереното. Времето течеше по различен начин. Часовете се усещаха като секунди, а минутите като стотни от секундата. Това толкова бързо темпо ме потикваше да бъде нетипичната за себе си версия, която никога досега не е живеела на мотото „живей за момента”. Бях свикнала да планирам далечното и близкото бъдеще, водена от план,  в чиито точки често се губех. Гледката ми към грозни стари сгради и парапет беше заместена от море и ръб на скала. Безпричинните ми задушавания вече намираха своята по-приятна причина в тютюна. Сухият смях се превърна в искрен и нездържан кикот. Очите ми от попиващи всичко се превърнаха в невиждащи по-далеч от ръба на скалата. Краят му ме оставяше ужасяващо празна с малка сълза по бузата ми и тежка въздишка.

Не мразех есента, заради отмората, която получавах физически от жегата. Но я мразех, заради болезнената носталгия и това лекото напомняне за кръговрата, в който скоро отново щях да попадна- по-точно, от който не бях излизала. В самото начало забравях за предстоящето ми изтезание, макар и прехода да не бе изобщо плавен. Все пак времето значително добиваше по-сиви нюанси, а дъждът само и единствено подсилваше главоболието ми. Бавно изцеждаше натрупаната ми енергия, докато не ме превърнеше в познатата на всички развалина. След това ме буташе към ямата и докато се огледам и опитам да погледна нагоре, вече беше януари.

Беше изминала още една година.