Наскитах се като несретник из правите безкрайни градски улици, вникнах във всичките жълти нюанси, в които бяха боядисани старите тухли и оставих достатъчно кални следи по тях. Главата ми попи като гъба всяка една малка пукнатина по стените в стаята ми. Докоснах всяка една стичаща се капка по прозореца ми и издишах достатъчно много пъти в стъклото, рисувайки с пръсти криви пресечени линии. Надрасках екрана на телефона си с ключа си, въпреки че просто ми се искаше да го настъпя с всичка сила. Но все пак сме нищо без техниката, просто обвивка с няколко блъскащи се в стените на мозъка мисли..или поне моите определено се блъскаха и сменяха посоката си на движение, подтиквайки ме да върша нетипични за мен неща. Не знам дали беше по-притеснително, че исках да избягам от толкова много време или факта, че нямах реалната възможност да го направя. Дори да изглеждам безкрайно объркана, всъщност никога не се бях чувствала толкова наясно със себе си. Месеците се протакваха с необяснимо ниска скорост ...