Един ден излизаш и вървиш. Стигаш до непозната улица и се оглеждаш неспокойно, след което, може би тласнат от любопитство, може би от съдбата, тръгваш по нея. Цари относителна тишина, далечни шумове, присъщи на всяко едно селище напомнят за съществуването на поредния идентичен с определението за съвременна реалност ден. Стъпките ти са единствения по-отчетлив шум, игнориран от съзнанието ти, въвлечено в необичайна приумица на битието и отпратено да преоткрие прашасалите предели на уплахата, а очите ти, с празен, блед поглед, изследват околните детайли, класифицирайки ги между другото като "привидно спокойни". Вървиш с неосъзнати крачки, когато нещо проблясва в съзнанието ти и те кара да се обърнеш. Изминаваш няколкото крачки до обекта, привлякъл вниманието ти, и се навеждаш, за да го огледаш по-добре. Оказва се, че се взираш в мраморна плоча с издълбани символи в нея, толкова изстрадала прокобата на времето, че е нужно да прокарваш пръст по нея за да четеш по-пълноценно написаното по неравната и повърхност. Години, разликата между които рядко надминава двадесет и две. Въздухът се покачва в гърдите ти, а кожата по цялото ти тяло изтръпва, когато виждаш лицата на убитите в съзнанието си. Отдръпваш ръката си от камъка и премигваш, поемаш си въздух и надигаш поглед. Вратата на помещението липсва, плочките са натрошени от поникналите растения, а тъмнината е разкъсвана от тежка тишина, владееща без дори една - единствена нотка на състрадание цялото околното пространство. Краката ти панически отстъпват, а ръцете ти отчаяно се протягат, претърсвайки въздуха във всички посоки в търсене на нещо, от което да се отблъснат, докато очите ти наблюдават как гърдите ти, дърпани от полудялото ти до пръсване сърце, бавно напредват. Зениците ти се разширяват, превръщайки ирисите ти в светлина, безуспешно бореща се да се откъсне от разрастващите се черни дупки, очните ти ябълки се показват извън контура на клепачите ти, заплашвайки да изскочат, а мозъкът ти спира да обработва образите, които приема и за теб настава пълен мрак.

 Слаби шумове достигат до предградията на съзнанието ти и карат пръстите на ръцете ти да потреперат. Белите ти дробове се изпълват с въздух и в един миг вълна от ужас премазва събуждащата се в мозъка ти мисъл. Отваряш широко очи, без да си способен да видиш нищо. Горчиво усещане в гърдите ти отбелязва, че може би си сляп, преди да си го помислил и се надигаш, въртейки глава в отчаян опит да доловиш каквато и да е светлина. Сърцето ти забива учестено, когато надеждата се прокрадва в него с предположението, че виждаш светлина някъде в неопределената далечина сред мрака. Продължаваш да се взираш в същата посока, когато несъзнателно правиш крачка напред. Експлозия от цветове блъска като стена зрението ти, поваляйки те назад. Загледан нагоре виждаш огромен обект, приближаващ се с бясна скорост към теб. Инстинктивно вдигаш ръце пред лицето си, очаквайки да бъдеш премазан. Миг по-късно лежиш на същото място с ръце пред себе си, а дробовете ти са свити, празни от въздуха, който току-що си издишал. Усещаш, че повърхността, върху която лежиш, е топла и влажна. Престрашаваш се да погледнеш през пръстите си и виждаш друг обект със същите размери да лети към теб. Скоростта му се увеличава все повече и повече и когато е достатъчно близо, за да те премаже, се разделя на безбройни снопове светлина, движещи се по стените и изчезва в мигът, в който достига земята. Светлината те кара да осъзнаеш размерите на мястото. Колосална обикаляща те стена те притиска към твърдината под стъпалата ти, смачквайки те с необятността си. След няколко секунди на мрак очите ти потрепват заради поредната вълна светлина. Ушите ти долавят силно приглушен вопъл, идващ от неопределена посока. Оглеждаш се нервно, но когато сияйната вълна за момент осветява пространството около теб не долавяш никакво движение. Особено силно чувство на неспокойствие те кара да настръхваш, сякаш си пронизван от взора на гигантски звяр, който си неспособен да видиш. Усещаш как въздуха около теб се раздвижва и потреперваш. Течението постепенно се засилва, карайки те да се снишиш до земята, за да не бъдеш отнесен. Легнал, без да имаш нещо, за което да се хванеш, протягаш крайниците си, но в паника усещаш как вихъра малко по малко те завлича, след което с рязък полъх те отлепя от топлата повърхност. Вълната те понася в тъмнината с ужасяваща скорост и момент по–късно стомахът ти се преобръща, в очакване да бъдеш премазан в стената.