Един ден излизаш и вървиш. Стигаш до непозната улица и се оглеждаш неспокойно, след което, може би тласнат от любопитство, може би от съдбата, тръгваш по нея. Цари относителна тишина, далечни шумове, присъщи на всяко едно селище напомнят за съществуването на поредния идентичен с определението за съвременна реалност ден. Стъпките ти са единствения по-отчетлив шум, игнориран от съзнанието ти, въвлечено в необичайна приумица на битието и отпратено да преоткрие прашасалите предели на уплахата, а очите ти, с празен, блед поглед, изследват околните детайли, класифицирайки ги между другото като "привидно спокойни". Вървиш с неосъзнати крачки, когато нещо проблясва в съзнанието ти и те кара да се обърнеш. Изминаваш няколкото крачки до обекта, привлякъл вниманието ти, и се навеждаш, за да го огледаш по-добре. Оказва се, че се взираш в мраморна плоча с издълбани символи в нея, толкова изстрадала прокобата на времето, че е нужно да прокарваш пръст по нея за да четеш по-пълноценно написаното по не ...