новела
1
– Вземете на добра цена новите очилоочи. Те ще ви дадат гледка към космоса, ще ви направят свидетел на раждането на нови звезди, ще елиминират отблясъците, Ще ги получите с луксозен кожен калъф, плюс подарък криокърпа...
Едрите плазмени екрани бълваха реклама след реклама от новите очилоочи до пътувания в космоса на половин цена, стига да заложиш част от имуществото си, ако имаш такова разбира се, от супер лекарства срещу безсъние извлечени от марсиански треви до енергоспестяващи ракетомобили, с които елиминираш тежкия трафик сред гъстите сиви небостъргачи и минаваш над окичените им с лампи покриви. Всяка една реклама трептеше със светлинните си импулси и за момент осветяваше града, задъхващ се под жълто - ръждивия смог, а безгрижните весели гласове, приканващи към необмислени покупки, полепваха като смола в слуха на онези, за които бяха предназначени.
Кио извърна поглед от рекламата за новите очилоочи и продължи напред, там където пътят приличаше на душен и влажен тунел, наситен с остатъците от уличната пикня, с изпаренията на новия изкуствено създаден петрол и вонята от шахтите, над които се издигаше трудно разсейваща се пара.
Тя се огледа, извърна се, погледна назад, откъдето идваше непрестанният градски шум, и се спотаи в една от дългите сградни сенки, застъпващи се като люспи на шаран. Фаровете на приближаващия полицейски КА - автомобил се плъзнаха покрай нея, лизвайки само муцунките на последния й здрав чифт кецове, и се понесоха бавно напред. Задните светлини запримигаха и се изгубиха зад ниските облаци пара. Градът дишаше отдолу и се задъхваше отгоре всяка нощ като смъртно болен, на който никой не желае да изключи всичко онова поддържащото го жив.
Тя въздъхна дълбоко. Ноздрите й се изпълниха с миризмите на невидимото и видимото, внасяйки остатъците им в дробовете й. Рекламата за новите очилоочи се завъртя отново пъстра, лъскава и илюзорна, давайки измамна надежда, че всеки може да се докосне до блясъка на свят покваряващ и подчиняващ, последвана от сънотворните жълти хапченца, за които се твърдеше че са с марсиански произход, а после на екраните се появи лицето й – топчесто с монглоидни черти и с неестествени за расата й очи – много сини, ужасно сини, забелязващо се сини. Майка й ги наричаше метличини и твърдеше, че в годината, в която се родила Кио (както и двете предходни години) доста бебета в селото се родили с подобен дефект. Ала когато слънцето бе започнало да бомбардира земята, точно тези очи показаха устойчивостта си. Те спокойно можеха да гледат към слънце бомбите, без да мигат. А после дойдоха зелените камиони и натовариха всички с метличини ириси, откарвайки ги далеч зад опалените хълмове и тлеещите житни стърнища.
Тогава в клатещата се по черния път каросерия Кио бе погледнала през миниатюрния разрез в брезента и преглъщайки сълзите си бе видяла сляпото око на слънцето, носещо се по избелялото небе както лодката на баща й се носеше по езерото в един от мъгливите и спокойни риболовни дни. В такива дни езерото бе богато на улов и чак щом се вдигнеше мъглата, водите му забълбукваха и се завъртаха с гняв около себе си. Сляпото око на слънцето бе трептяло в резката, без да пусне и лъч през нея. Сълзите на Кио бяха засъхнали по канелените й страни, а очите й не мигнаха нито веднъж, също както сега, докато гледаше лицето си от екрана. Толкова познато и толкова чуждото ѝ бе то в този момент. Толкова много снимки и бяха направили преди бягството. Снимки. Опити. Лъжи. Опиати.Налудничавост.Смърт. Картини по белите стени. Картини от свят потопен и изгубен в акварелните щрихи от пръсти…
Шум. Глух. Постоянен. Но независимо от него Кио долови тихите им стъпки. Бяха двама. Единият спря на десетина метра и се спотаи, а другият с уверени крачки зае мястото си в сянката до нея. Полицейският КА-автомобил се появи отново с неоновите си фарове и червените си задни светлини и се загуби сред падащия на талази тежък мрак. От някъде зави сирена, последвана от свистене на гуми, сетне остана единствено затихващия на интервали градски шум. Мъжът се прокашля, сви цигара и запуши, наблюдавайки лицето й.
– Онова на екрана си ти, нали?
Кио присви устни, усмихна се леко и отвърна:
– Може да съм аз, може и да не съм.
Мъжът, слаб, среден на ръст и чернокож, се усмихна на свой ред, всмука от цигарата пълна със синтетичен тютюн, от който ти падаха зъбите, и извърна очи към нея. Бяха бели, чисто бели като сляпото око на слънцето.
–Чакам момичето от екрана. Ако ти не си тя, няма да те заведа при него – после запуши спокойно, все едно времето бе спряло, както в мига когато всичко на Земята се бе променило.
– Аз съм тази, която той търси – каза Кио и се измъкна от сянката, тръгвайки към втория, останал на десетина метра, мъж. – Но имам условие – рече тя щом стигна до него.
Беше бял, по-скоро сиво-бял, много слаб, почти изсъхнал. Приличаше на онези картинки, които бе разглеждала в училище в учебника по Минало. Там ги наричаха мумии. Явно страдаше от Времевата болест, засягаща поколението преди нейното. Самата болест се бе появила като обикновен вирус, сътворен според слуховете в лаборатории "Гетсглобул", които бе мутирал след промяната в слънце лъчението, за да доубие населението, негодно за работа, като така всъщност се решаваше проблемът с изхранването на света. След протести "Гетсглобул" спря да съществува, под познатото си име, ала самата фирма функционираше, минавайки тихомълком под шапката на военните. Аойне бе изпитала тяхната нечовечност, бездушност и властоалчност безброй часове и дни в онази подземна военна болница и бе проумяла, че всички живи човешки същества са най-обикновени роби под маската на свободни личности, както ги уверяваха и управляващи, и реклами.
– Условията ги поставяй на него. Аз съм само този, който ще те заведе където трябва. Ментел, тръгваме. Води ни.
Чернокожият се появи изневиделица с уверена стъпка. Бе затворил очи, за да прикрие издайническата им белота, и бе прибрал пакета със синтетичния тютюн в дълбокия си закърпен джоб. Той мина покрай нея, обгръщайки я с нагарчащия в ноздрите й отровен мирис, и се усмихна с доволството на знаещия.
– Той ли ще ни води? Сляп е –възмути се Кио.
–Сляп е, но вижда –отвърна Мумията. Така го нарече в мислите си тя - мумия, която уверено крачеше към края си, защото такива като мъжът пред нея нямаха шанс да оцелеят, въпреки наложената ваксина - по-скоро забавяща процеса на унищожение, отколкото стопираща го.
Чернокожият с името Ментел пое по широкия половин метър тротоар, движейки се плътно до сградите, като често докосваше с длан ронливите им стени. По едно време спря до сгушена сред другите врати тясна вратичка. Погали патрона й и издиша като при усмивка. Резето изскочи с лек пукот, изпускайки рязко вратата навътре.
Пред тях зейна дълъг, тесен, външен коридор наситен от тежкия въздух на града. Следобед бе валял поредният киселинен дъжд, та затова вонеше на гнили плодове. Вонята се смесваше с изпаренията от отпадъчните води, шуртящи в два тънки, покрай стените, улея. Над улеите и около тях се промъкваше уханието на ежедневния страх.
Кио го долавяше в лъскавите и безгрижни реклами, в пулсиращите светлини на полицейските КА - автомобили, в боклукчийските рециклиращи камиони, в малките рикши захранвани от ниско волтови батерии, в раздавачите на електровестници, които дори не можеха да четат, в изпомпването на водата в локалните електроцентрали, в неоновите светлини над магазините, предлагащи рядко истински неща, като онези които бе вкусвала в краткото си детство. Страхът имаше пипала, достигайки до всеки и до всичко. Имаше хобот, с чийто изсмукваше силите, оставяйки измамното чувство, че не съществува.
Дългият, тесен, външен коридор сякаш бе безкраен, каньон на градската нищета, сред чийто отвесни грапави стени надничаха затъмнени прозорци и празни очи, по-празни дори от тези на Ментел.
Кио въздъхна. Сви се в тъмното си кожено яке и погледна нагоре към късчето небе, надупчено от шепа звезди. Тъмната страна на Луната вече от месец обикаляше като заблуден рикоширащ куршум и с всяка обиколка се отдалечаваше от Земята.
Момичето виждаше тънкия й кръг, запълнен с мрак. Кръг,на който само очертанията бяха осветени от слънцето. Неговата радиация непрестанно бомбардираше атмосферата и незнайно защо Аойне изпита страха на десетките зрящи. Всъщност нейният бе огромен, защото метличините й очи, можеха да съзират онова, което виждащите не можеха. Очите й виждаха Края. Точно това бе причината да унищожат селото й и да качат на зелените камиони всички деца с подобен ирис на очите. Ирисите бяха сини, но не всички сини имаха тази способност.
Тя се сгуши по плътно в коженото яке, отнела го чисто по мародерски от един мъртвец, и усети вледеняващ студ, въпреки тежкия въздух.
–Тука е – рече Ментел, заставайки пред един безистен.
После се отмести, пропускайки във вътрешността му Кио и Мумията.
2
От бетонния таван се процеждаше вода, образуваща локви по пода. Осветлението автоматично се включи - слаба, мъждукаща лампа, полепнала с мръсотия, а до нея стърчеше допотопна камера, която при всяко движение издаваше грозен, стържещ звук. Подобни безистени бяха създадени преди години, много преди Кио да се роди, заради климатичната криза и последвалите промени в планетарен мащаб. После, когато повърхността на Земята бе годна за живеене населението, значително намалено, ги напусна, а местната власт ги разпродаде срещу сериозни суми, каквито имаха единствено Капитата на бандите, и се зае с приходите да издига собствените си извънградски палати, правейки се, че е загрижена за обществото.
Кио премигна и усети топлината, лъхаща от стените, същата като от турбините на рециклиращите камиони или като от онези пречиствателни станции, негодни и остарели за времето, в което се налагаше да работят. Там работниците ходеха с маски, ала въпреки това много от тях умираха от новия щам на Времевата болест. Но идваха нови, заради парите и временното спокойствие на семействата им, повечето сврени в по една стая в грозните сиви небостъргачи, в които асансьорите спираха заради променливото напрежение в електрическата мрежа и редките вече, но силни, слънчеви бури.
Кио бе спала веднъж при едно такова семейство и всеки път щом се унесеше в нездрав сън, имаше усещането, че чува дишането на съседите, че въжетата крепящи асансьорите всеки миг щяха да се скъсат, толкова протяжни и стържещи бяха звуците им, че стените щяха да се пропукват от шибащия в горните етажи сух вятър, че от прозорците навлиза страхът.
Мумията вървеше пред нея. Походката му се нарушаваше от левия му крак, по-къс от другия. По темето му личаха лишени от коса сиво-червени участъци и наподобяваха на хълмовете над селото й, които тлееха след пожара, лумнал когато пристигнаха зелените камиони. Дрехите му бяха широки. В тях изглеждаше жалък като бездомните, с които полицията не можеше да справи. Той се извърна към нея веднъж, преди да стигнат тежката стоманена врата, фиксира я с потъналите си в тъмни кръгове очи и каза :
–Изглеждаш добре за беглец.
Кио не отвърна нищо. Да. Беше беглец, научен от живота как да оцелява, кога и къде да спи, как да се храни и откъде да набавя храна. След бягството от военната болница бе разчитала единствено на себе си. Така и трябваше.
Веднъж се довери, когато спа при онова семейство. Но то я прие само защото мъжът, работещ в пречиствателната станция на кея, някога бе добър приятел на брат й. Жена му я гледаше изплашено и само това, че Кио бе донесла калъп овче сирене и консерва домати с грах, я бе накарало да замълчи и да дочака мълчаливо събуждането на Кио и на града сред жълтеникавия смог.
Над вратата имаше втора камера, която се завъртя към тях, спря, докато отпред стоманата се раздели на две, дерейки бетонния под.
–Върви – рече Мумията.
– А ти?
– Аз ще чакам тук, за да те изведа. Хмм... ако излезеш оттук, разбира се – мъжът се усмихна и задъвка клечката, която бе лапнал. Кио го погледна въпросително, а той продължи. – Дръж на условието, което поставяш и не отстъпвай и крачка от него. А сега върви. Ще се моля за теб.
– На кого?
– Не на бог, разбра се– отвърна Мумията и изплю шумно деформираната от зъбите му клечка.
***
Дращенето по пода спря, щом тежката врата плътно затвори изхода зад гърба й. Сега и да искаше вече не можеше да се върне. Вътре миришеше на мухъл, явно се процеждаше вода от канализацията и се стичаше по някоя от стените. Не. Стичаше се и по двете грапави отвесни стени. Над самата врата имаше същата стара и мръсна лампа като отвън, но завита в тел, чиято светлина трептеше и създаваше илюзията, че всеки момент щеше да изгори. Подът бе прашен, покрит с груба мозайка, която някога явно е била красива с проблясваща слюда между парченцата.
Кио бавно тръгна към греещия в неонова светлина дълг коридор, започващ от решетката, обозначаваща края на вонящото на мухъл бетонно преддверие. Самата решетка бе с повреден патрон и зееше с някаква постапокалиптична оловно сива гротесност. Тя простена глухо, щом Кио я бутна, за да продължи към дъното, където бяха застанали двама здравеняци в тъмни дрехи и бръснати глави. Щом ги доближи, те я поведоха по друг подобен коридор, също така осветен и дълъг.
Познаваше подобни коридори, нашарени от множество врати и надупчени от гнездата на камерите. Онези, по които бе крачила бяха бели, искрящи, почти неонови бели. Стените им бяха гладки, с пейзажи за цвят, пейзажи зад които те гледаха десетки очи. Скритите очи те изучаваха, следяха те, невидими зад акварелните дървета и маслените била на планините. Всеки един акварел, всяка едно маслено платно или графика бяха илюзия за несъществуващ живот и за някакво илюзорно, идилично спокойствие. Тази заблуда бе ужасяваща, дори по-ужасяваща от опитите, извършвани зад белите, покрити с картини стени, защото измамната надежда, която насаждаха бе по-болезнена и от най-тежката манипулация, извършвана от тези, наричащи се наследници на Хипократ. Въпреки това Кио най-харесваше онзи със слънчогледите и пчелите накацали по тях. Никога не бе виждала на живо слънчогледи. Пчели също. В селото й, в ниското на източния хълм, имаше кошери изгниващи под обилните киселинни дъждове и ултравиолетовата слънчева светлина, която лющеше боята им и ги превръщаше в зловещи дървени гробници. Майка й често разказваше как отведнъж пчелите взели да умират, оставяйки цветовете на дървета, храсти и цветя неопрашени, как събраният в пчелните килийки мед бил отровен и как годините се занизали неплодородни. Тя казваше още, че всичко започнало като експеримент. Експеримент превърнал глада осезаемо и трайно във властелин на света. А после дошли корпорациите с техните генно модифицирани и синтетични храни, военните с кръстосващите по черните пътища камиони и лихварите с техните лъскави ракетомобили и скъпи костюми.
– Някога мислех, че не съм свободна. Всъщност – бе зашептяла тя – преди съм била. Не се оглеждах, не криех мислите си, не се налагаше да се преструвам, пред съседите ми, станали от веднъж затворници на страховете си и надзиратели на живота ми. Макар и относителна свободата съществуваше. Но сега... – майка й бе замълчала и бе извърнала глава към лишените от пердета прозорци. Сегашната свобода изискваше да са открити.
Кио разбра какво има предвид едва сутринта на дванадесеттия си рожден ден в каросерията на първия от зелените камиони.
Единият от двамата здравеняци я огледа. Доближи до нея сензора, с чиято функция до болка бе запозната, и бавно го прокара по всяка част на тялото й. Уредът писукаше и при всеки допир светваше в зелено.
–Чиста си – каза и сканира очите й.
– Да беше питал – отвърна Кио и нави първо левия ръкав на якето си, а после десния крачол на стреч панталоните си. И на двете места имаше два грозни завяхващи белега.
– Ти ли ги махна?
– Глупав въпрос.
–Лошо момиче.
– Не по-лошо от теб.
Мъжът се усмихна от получения отговор, прокара някаква пластика по бравата на близката врата и с длан й посочи да продължи напред.
– Очакват те – чу щом врата тихо се затвори зад гърба й.
Лампите в помещението се включиха автоматично една след друга и на огромния екран я посрещна голобрадото лице на Аро Хоукстра – човекът смятан за господаря на подземния свят.
***
Младостта му я озадачи.
Представяше си го като оплешивяващ чичко с натежали от живота клепачи и провиснали вечно недоволни устни, болен от Времевата болест, покосяваща основно поколенията преди това на Кио. Онези лабораторни "мишки" от " Гетсглобул " бяха пригодили вирус, чиято изначалност не бе свързана с човешкия геном именно за него. Искаха чрез унищожението на възрастните да заличат и последния спомен за преди. Защото както казваше баща й :
"Няма ли памет, няма знание. Няма ли знание човекът би бил лесен за манипулиране."
Отслабени от болестта органите на възрастните трудно се адаптираха към новия климат и обстановка. Киселинните дъждове, агресивната слънчевата радиация, обусловена от слабите съпротивителни сили на земното магнитно поле, нестабилността на оста, поради отдалечаващата се Луна и синтетичните храни, бяха изправили родителите й и техните родители пред опасността от лавинообразно заличаване. Всъщност от близките й само баща й си отиде така. Другите бяха погребани от пожара в онази утрин преди цели осем години. Не бе видяла как загиват, но бе чула белите престилки да го казват.
– Добра среща, Кио Аойне – рече Аро Хоукстра и се усмихна безгрижно от екрана. Имаше яйцевидна глава, гъста светла коса вързана на тила и високи ясно изразени скули, опалени от слънцето. Сякаш бе живял в степта като онези отшелници, за които казваха, че са асоциални и че са бич за новата цивилизация с архаичните си схващания за живота. Беше седнал на черен стол с висока облегалка пред бяла стена, върху която пъстрееше пейзаж – кървав залез над поле от слънчогледи.Слънчогледите бяха леко наклонени. Зад тях белееха зъберите на някаква планина, а вдясно се очертаваха контурите на остър покрив.
Кио извърна поглед от картината, усещайки, че е наблюдавана. Тъмните ириси на Хоукстра изучаваха лицето й, а тесните му зеници леко се разшириха, срещайки нереално сините й очи. Тя сведе поглед към ръба на екрана и се зачуди къде се намира този при когото бе дошла. Можеше да бъде навсякъде. Зад вратата на помещението, в стая закътана по етажите на сивите небостъргачи, в някоя от непрестъпните супер луксозни вили, отвъд цъфтящите води на морето, което ежедневно изхвърляше керемидените си водорасли и така превръщаше брега в смърдящо бунище. Можеше да е на модул обикалящ около Марс или пък в New Land – място, за което всички говореха, но никой не бе виждал. Място равносилно на Рая, понеже всеки разказващ добавяше нещо красиво от себе си и така го превръщаше в блян, в мечта, в цел на съществуването си.
–Радвам се, че най-накрая се срещаме – продължи той. –Както казват в старите филми –"много неща съм чувал за теб".
– И все хубави, надявам се – на свой ред се усмихна Кио и констатира, че мъжът от екрана бе на не повече от тридесет години.
За него се говореше какво ли не – от това че убил родителите си до това че има пръст във взривяването на най-новия сателит, изведен в орбита. Носеха се слухове, че е подставено лице на властта, която в последните години често прибягваше до Капитата, за да тушира в зародиш недоволството на обществото, вливайки в системата му поредната доза страх. А страхът бе стълбището, по което лесно се качваш и още по-лесно управляваш.
Обаче кой от слуховете беше истина, Аойне нямаше представа. Гледайки отсрещното харизматично лице, стопляно от тъмните очи, тя бе склонна да вярва, че истината бе съвсем различна. Но бе склонна не означаваше, че вярва. Вярата бе прекален лукс за нея, понеже притъпяваше сетивата, а щом те биваха притъпени над съществуването й щеше да виси въпросителен знак.
– Интересни неща бих казал – отвърна Аро Хоукстра. – Попаднала при военните на тринадесет, оживяла след опитите им, и избягала от тях на петнадесет. Търсена заради деформация при раждането, деформация, която в крайна сметка се оказва мега актив в това мега неактивно и противно настояще. Колко твои връстници умряха, докато "умните" глави в някогашната "Гетсглобул" разберат, че не всичко, което плува в морето става за кльопачка?
– Не е твоя работа – отсече Кио и се загледа в жълтите връзки на кецовете си, също крадени като якето й.
– Ясно. Всички, нали?
– На теб какво ти пука?
– Изобщо не ми пука. Любопитство, какво да се прави. То все още се изпитва от хората. Любопитство, страх и плазмодийно битуване. Общество далеч от представата за такова.
– Не можеш го виниш. Всеки в това общество иска да оцелее.
– Оцеляването на всяка цена е примиряване с гадостите, а примирението пък е равносилно на онова от което бягаш, за да оцелееш, Кио Аойне, Синеоката заплаха за страхливците във властта. Знаеш ли, обществото е ултра егоист, понеже индивидите в него смятат, че животът е ценен само когато е твоят собствен. Погледнато от този ъгъл става ясно, че липсва общество. И понеже сме философски настроени да попитам, ти примири ли се със смъртта на всички твои познати и с факта, че няма къде да се скриеш?
– Както каза, примирението е равносилно на онова от което бягаш, Аро Хоукстра. Аз съм се примирила колкото и ти.
При отговора й той се засмя, така та искреността на смеха го превърна в момче. Имаше трапчинка на лявата буза, а докато се усмихваше широко дясното му око се присвиваше повече от другото. За миг Кио забрави за какво е тук. Отдавна не бе разговаряла с някого по този начин. При тестовете IQ и ITD бе проличал потенциалът й. Може би поради тази причина бе оцеляла в подземната болница и то като опитна мишка на мишките от "Гетсглобул".
– На бойното поле често се случва да срещнеш достоен противник, но в мирно време като нашето, макар мирът да е спорен, разбира се, достоен и остроумен такъв е рядкост. Научила си се да се изправяш, госпожице Аойне. На кого трябва да благодаря за това? На военните или на селския ти произход?
– Селяните сме корави хора, Аро Хоукстра. Ние вярваме, че земята ни изхранва и че като умрем храним земята. За военните няма какво да кажа.
– Пак ще ползвам думи от някогашните холивудски филми – "Харесвам това момиче". И така, след като се опознахме достатъчно, да преминем към същината на срещата ни.
Кио се усмихна. Тя знаеше защо е тук.
– У теб има нещо, което ми трябва – продължи Аро Хоукстра. – Щом дойде, значи имаме сделка. Пак клише, но мамка му, яко е.
– Сделка ще имаме, когато ти ми дадеш онова, което искам, Аро Хоукстра– отвърна Кио. – Справедливо ще е да разменим трябващото с исканото нещо– продължи тя и кръстоса крака. Ходилата й туптяха от дългото ходене, подбити от равните подметки на кецовете, който бяха с един номер по-голям от нейният.
– Справедливост? Днес това е стока липсваща по рафтовете на магазините.
– Факт е, че дойдох сама. Предлагам нещо срещу нещо.
– Факт е, че беше въпрос на време да те намеря.
– Не мисля.
–Никой не иска мислите ти, Кио Аойне. Мислите са нещо опасно.
–Чувам, че не се страхуваш от опасностите. Живееш на ръба.
–Ако познаваш достатъчно планината един ръб не би те затруднил, напротив ще искаш да стъпиш върху грапавината му, за да видиш света от него. Това правя аз, Кио Аойне. Сега искам да видя не само хоризонта, а и отвъд него с онова, което носиш.
–Само ако ми дадеш това, което искам.
Аро Хоукстра се усмихна, изпъна рамене и я погледна отново.
–Както ти сама дойде, така и аз сам мога да си взема желаното. Имам силата и възможността.
– Никой не го оспорва. Но имаш и име. А който има такова, държи то да говори преди него, Аро Хоукстра. Е, ще получа ли това, което искам?
– Ако наистина това, което търся е в теб, ще се договорим.
Аро Хоукстра продължаваше да я оглежда. Правата тъмна коса обхващаше лицето й, придаваше му сърцевидна форма и едва докосваше раменете й. Нетипичните за расата й очи, искряха и внасяха по страните й млечно-розов оттенък. Не беше висока, но не бе и ниска. Във фигурата ѝ имаше баланс, който се отдаваше единствено на природата. Но женствеността стигаше дотук. Аро забеляза мъжкото кожено яке, с което бе облечена, протъркано около джобовете, с леко нацепена яка и зеещ неработещ цип на горния джоб; ризата в оловен цвят с обратно закопчаване; тъмнозелените кецове с жълти връзки, твърде скъпи, за да си ги е купила сама; стреч панталоните, захабени на бедрата; продълговата чанта от щавена кожа в остарял модел, вероятно взета от някоя домашната разпродажба на закъсала домакиня и осъзна, че ако бе приложил натиск, щеше да получи каквото иска много лесно, без да губи времето си в дърдорене. Ала разговорът го забавляваше и внасяше някаква необяснима свежест в твърде суровия му живот, затова въпреки нетърпението обхванало го при новината, че тя се е свързала с един от хората му на улицата, забави темпото и максимално се наслади на събеседника си. А той толкова приличаше на неговото предишно аз!
–Провери – каза Кио.
–Един уважаващ себе си бизнесмен винаги проверява стоката –отвърна Хоукстра и натисна нещо пред себе си. – Каква е истинската ти фамилия? Аойне е прякор.
–Иоси.
–Японският ти отива.
– Японският е местен диалект вече. А твоето име е...
– Различно – отвърна Аро Хоукстра и нищо повече не каза.
А му се щеше да сподели, че някога е бил хлапак под името Антон Зелазни, син на Кшищов и Маря Зелазни, за негова радост отдавна вече покойници. Те бяха жертви на Времевата болест, като смъртта им беше прикрита зад убийство, което се налагаше да инсценира, заради собствената си безопасност в общество водено единствено от стремежа си да оцелее на всяка цена. Тогава разбра, че стремежът към оцеляване е всъщност стремеж на индивида, не на обществото, което само по себе си се разпадаше именно по отделно оцелявайки.
Спести на Кио подробности за бандата "Khusarite", в която попадна когато бе само на дванадесет години, а после за затвора, изкоренил не само свободата, ала и невинността на Антон Зелазни, сам той умрял там, за да се роди Аро Хоукстра.
От тавана се спуснаха два уреда приличащи на бинокли, спряха се на сантиметри от лицето на Кио и само след секунда се допряха плътно до очите й. Тя усети хладната повърхност на новата ултра лека сплав алуминил и чу няколко поредни превъртания като от фотоапарат. Ирисите погледнаха в дълбочината на уредите, а уредите проникнаха през ретината и сканираха всяка дейност на мозъка й.
Внезапно отнякъде изплува спомен ухаещ на полски треви и наситен с особено бръмчене. Видя онези кошери под източния хълм, потънал в гъсти храсти и гора, сякаш отхапана от огромна паст, под небе, чиято сияйно-синьост бе отвъд всяка възможност да се опише. После се появи мъж със странна шапка, приличаща на було, който отваряше горната част на всеки кошер и оглеждаше пчелните клетки. Вляво от него грееше поле от слънчогледи, толкова истински в спомена, та Кио можеше да ги докосне и да види в дълбочина сърцевината на цвета. От канелената почва се издигаше пара, а отвъд хълма, кацналото кълбо на слънцето хвърляше ласкаво поглед над котловината. Имаше извити мостчета над бълбукаща рекичка, понесла нанякъде водите на отточното езеро ширнало се километри на запад, имаше и подгизнали полета с наболи зелени стръкчета. Имаше и време в безвремието на деня - обикновен, най - обикновен ден, от онези обикновени дни, липсващи във времевия отрязък, в който Аойне живееше.
– Истински са – доволната констатация на Аро върна Кио в реалността.
– Винаги са били.
– Какво искаш срещу тях? – попита Хоукстра и прибра зад ухото си немирен кичур светла коса.
– New Land.
– Ха ха ха, забавна си.
– Ирисите срещу New Land и нищо друго.
– New Land не съществува.
– Лъжеш, Аро Хоукстра. Всеки щрих, всяко мацване на четката, дори всяко смесване на боите, за да се получи желаният цвят подчертават реалността на мястото, нарисувано на платното закачено на стената зад теб. Това е New Land.
–Ха ха ха, това ли? То е просто една картина нарисувана от въображението и умението на ослепяващ художник. Както знаеш поколението преди нас лесно губи сетивата си, а ако ги запази го пипва Времевата болест.
– Не винаги са нужни очи, за да видиш онова което трябва.
–Това кой ти го каза? Майка ти преди да умре в огнения ад или онези, които не успяха да разберат как работи мозъкът ти и защо ирисите ти не се плашат от огъня на слънцето? Колко от децата взети с теб умряха преди зелените камиони да разберат, че тези чиито очи виждат истината са малко?
Лицето на Кио не трепна. Но вътре в нея споменът за безжизнените очи и ръце на връстниците й се надигна както цунамито, заляло крайбрежията в мига на катаклизма. То бе навлязло навътре в сушата и бе унищожило всичко по пътя си. Ала имаше нещо по-страшно от водата. Насред помръкналите очи и отпуснатите ръце изпъкваха ирисите на Оми, слабото съседско момиче, влачено за косите до един от камионите. Кио не можеше да си обясни по каква причина виждаше само нея.Останалите бяха фон от крайници, торсове, коси и зеници.
– Грешиш, Аро Хоукстра и си далеч от реалния живот сврян в бункера си сред плазмите и камерите. Може дори да не си реален. А и нямам идея дали разговарям с теб или с твоя проекция. Дали ти си страшният Аро или си хлапе, изпълняващо волята на господаря си?
– А ти, Кио Аойне? Мислиш, че ценността, която притежаваш ще те спаси? На кого му пука за теб? Лъжеш се, че на някого му пука за нищото, каквото всъщност си, без тях? –отвърна Хоукстра и посочи очите й. Внезапно пръстите му се стрелнаха към екрана, разтеглиха го и го приближиха към нея. Едва тогава Кио забеляза, че той е инвалид, а столът върху който седеше е една от ултра модерните велоколки. – Вземат. Само вземат. Ти, Той, Те сте суровина. И никой...
– Дори и ти
–Преди да, тогава да...и никой не може да им се опълчи...освен...хмм... аз го направих, нищо, че тях ги нямаше вече– рече Хоукстра и вдигна панталоните над коленете си. Пред Кио лъснаха грозните белези на ампутираните му крака. –Това остана след намесата им, ала след моята и това няма да остане от тези, които го направиха.
******
И не винаги косата му бе дълга, но светла да. Даже повече от сега. Казваха му, че цветът й е като на зряла пшеница. Но там където живееше цветът й не будеше възхита, защото всички бяха пшениченокоси.
Докато развиваше крачолите на панталона и ги спускаше над краката, които нямаше, Аро незнайно защо се върна в детство си. Може би спорът с Аойне, упорството й да иде там, където можеха да стъпят малцина, детинският й инат, възбудиха в съзнанието му спомени, давайки му възможност да върне събития, които бе заровил дълбоко с цялата ненавист на загубата.
Първото, което помнеше от детството си бе един от рождените дни на майка си, когато всичко си беше както трябва. Животът се лееше с безпаметността на обикновеността, в която всяко нещо се случваше плавно и просто защото никой не му пречеше. Светът около него – реката; средновековните замъци; гринолования осципек с боровинки, чийто вкус вече беше забравил; орелът на флага, отлетял отдавна назад във времето; твърдостта на предците му свързани с тази земя – бяха като илюстрована книжка с приказки. И той за пръв път от както бе приел новото си "Аз" я разтвори и въпреки нежеланието си, зачете миналото.
И последваха–училището, уханието на майка му, трясъкът чул се преди земетресението, болестта, ограниченията, зареждането на служебното оръжие на баща му, изстрелите през сълзи, пожарът, Осиек и брат му, Павлак, първата кражба, Khusarite, мястото на което спеше, озъртането, военното положение, затворът и внезапното озверяване на слънцето. А после събуждането в друго измерение сурово и ненавистно към човека на континент с променени крайбрежия, потънали равнини и издигнали се низини. Хаос в хаоса, смърт в смъртта, нереалност в реалността в новата точка на света - Атараси Секай, градът на градовете към който се стремяха всички и едно закътано място, за което се носеха слухове, превръщайки го в химера.
Аро облиза устни и въздъхвайки дълбоко, наруши настъпилото тягостно мълчание:
–Договорихме се. Щом изпробвам стоката, ще получих това, което искаш.
Екранът изгасна, оставяйки в стаята единствено тихия шум от работещ климатик. Вратата се отвори и Кио Аойне последва двамата здрави мъже по друг ярко осветен коридор, водещ към подземната държава на Хоукстра.
3
Хълмът на изток бе разлистен, скрил покрай храстите и под тревата следите от пожара. Селото, сгушено между него и близнака му на запад, все още спеше във влажната прегръдка на лепкавия мрак, когато мъжът застана пред табелата с надпис
"Мизъъми".
Улицата, по която тръгна, бе покрита с дребни камъчета, удрящи се в подметките му и отскачащи встрани. Слухът му долови както бученето на рекичката, чието корито едва удържаше водата от стопилите се от близките планини снегове, така и глухите гласове на мъж и жена каращи се в една от схлупените къщи.
Той се спря. Не знаеше накъде да върви, независимо че дълго бе гледал картата на околността и на самото разположение на селото. Вероятността да намери търсеното по памет, преди да се разбудят всички и да поемат към оризовите полета, периодът за риболов бе забранен, бе минимална. Ето защо той извади телефоновизера, влезе в мрежата, като преди това включи специална програма, която да заглуши локализирането му, и още веднъж разгледа инфраструктурата на Мизъъми.
Две главни улици и много странични, приличащи на кръвоносната система на човешкото тяло, малък площад с нищо на него, Дом на Дъждът и Слънцето, параклис и единствената по-читава сграда, тази на местния управник.
На небето все още грееше обърналата се луна, даваща му нужната светлина, за да тръгне вляво, но преди да поеме натам прилежно излезе от сателитната мрежа.
Мястото, което търсеше бе в подстъпите към западния хълм, от който се разливаха отточните води на езерото Мника, и не бе точно каквото очакваше. И макар, още преди да тръгне да знаеше историята на Мизъъми, се надяваше да открие нещо, което да му е полезно. Той махна ластика от косата си, приглади я старателно и я върза отново. После избърса капчиците пот избили по челото му и след десетина минути тъмните му очи съзряха останките на дом "Иоси".
Чакълената обрасла пътека, твърдите треви задушили с тоталната си война червеникавата почва и пресъхналото миниатюрно езерце, за което загатваха белите камъни, го залюшкаха със своята изостаналост и предизвикаха свиване на веждите му. И независимо че беше виждал десетки такива жалки картини, пейзажът предизвика гняв у пришълеца. Може би нищо нямаше да намери, а само ще си изгуби времето.
Той приглади пак косата си и чупейки с ходилата си някаква вейка, влезе във тъмната зейнала паст на дом "Йоси".
– Кой е там?
Сънен, дрезгав и леко изплашен глас, накара ходилата му да застанат нащрек.
–Приятел.
– Приятел? Странна дума –отвърна гласът.
Чу се тежко ходене и събаряне на някакъв предмет. На близката стена се визуализира сянка.
– Кой си ти? – попита съненият глас.
– А ти?
– Иоси Канеко.
***
© Анелия Тушкова Todos los derechos reservados