–Допълнително нахъсване за това не ми е нужно. А и все още съм жив, Канеко, за разлика от...
–От мен ли? –обитателят на дом Иоси се усмихна. –Както казва Буда всеки ден се раждаме отново. Може и да не съм жив сега, но ще съм жив утре.
– Той казва също, че дори да се спънеш и да паднеш, не означава че си на грешния път. Много пъти се спъвах и падах, Канеко. Но пътят, който следвам не е грешен. Точно той ме доведе тук, срещна ме с теб, показа ми възможностите на ума, уникалността на пространствено - времевия континуум. И още - пътят ще ми даде вселената на едни очи, за да преобърна света наречен Атараси Секай
13
–Купи си дъвки. Стига въргаля тази клечка между зъбите.
–Гледай себе си, момиче– отвърна й Мумията. –Да разбирам ли, че си се споразумяла с него?
Кио Аойне го погледна. Слаб и изпит той дъвчеше клечката, свиваше поредната цигара от синтетичен тютюн и се сливаше идеално с тежко дишащия от изпаренията град. Близо до него в тъмните сенки стоеше Ментел, чиито слепи очи от време на време белееха като далечен отблясък на бяло космическо джудже, а в друг ставаха част от душния пейзаж. Ала Аойне знаеше, че независимо от слепотата, той виждаше там където другите не можеха.
За момент Кио имаше усещането, че срещата с Аро Хоукстра, трансплантация на новите ретини, стаята с огледалото, в което видя Канеко, не бяха се случили, а предстояха да се случат. Рекламите за очилоочите се въртяха по широките екрани на небостъргачите и се заменяха с други, обещаващи и уверяващи в бляскавото бъдеще на Атараси Секай, а после сините й очи запълваха плазмите и трептяха както метличините от полъха на вятъра.
–Щом съм тук, значи сме се споразумели– отвърна тя, загръщайки се в якето.
След лепкавия дъжд, превалял кратко и обилно, стана хладно. Там където стояха бе завет, бетонните стени пазеха от течението, но независимо от това високото небе бе предвестник на захлаждане. Катаклизмите превърнаха климата, който и преди бе крехък, в непостоянен. Менеше се сякаш от всеки полъх на вятъра
–Умно момиче –отвърна Мумията.
–Но ти знаеше това, нали? Кой си всъщност или да питам какъв си?
Мумията изплю клечката, чиято деформирана същност потъна сред останалата мръсотия в безистена, извади нова цигара и поднесе пламък към нея. В началото димът винаги бе остър, после сладнееше, но точно тази сладост довеждаше до зависимост.
–Окаяник– отвърна, издиша дима и я погледна с присвити очи.–Синьото ти отиваше повече.
–Няма да ми кажеш кой си...
–В днешния свят миналото няма значение. Няма значение и бъдещето. Аз съм този, койти обича клечки, вместо дъвки, и който ще бъде убит от това–отвърна Мумията, визирайки синтетичния тютюн– ако преди него не ме пипне Времевата болест.
–Болест може ли да убие болест? – закиска се тихо Ментел, извръщайки белите си очи към говорещите.
Той бе от двамата, които знаеха, че Мумията е един от най-доверените хора на Аро Хоукстра. Ментел бе виждал, преди да ослепее от една слънце бомба, пожълтяла снимка на полицай и сгъваемия нож с надпис "На Ян Павлак, за добра служба"
***
Аро Хоукстра въртеше в ръце ножа, награда за дългите години служба на полицая на когото бе помахал "безгрижно" в онзи далечен 22 март, и гледаше надолу към празните си крачоли. Често сутрин забравяше, че прасците му ги няма. Решаваше да докосне с ходилата си пода и тогава виждаше чуканите - гладки и заоблени. Тогава си припомняше как блокираше топката на мрежата и как я забиваше по диагонала. Тогава си тананикаше мазурката на Добровски.
Тогава.
Всичко си оставяше тогава - волейболът, баща му, майка му, Войтех, реката със средновековните замъци, къщата, съседското куче, разцъфналите ябълкови дръвчета, дворът, малините...
–За миналото не се страда. То е книга, която понякога прелистваш, но никога не зачиташ повторно, понеже доста думи са избледнели, словоредът е разбъркан, а сюжетът често е прекалено травиален, скучен и безинтересен– бе казал Канеко последната им вечер в Мизъъми.
– Мога да го променя, ако се върна. Аз се върнах назад. Не ме ли помниш от тогава?
–Трябва ли? Знам, и то от теб, че се върна, че сме пили чай на тази маса седмица преди да дойдат зелените камиони, че сме гледали езерото с рибките, което преди дни нарече бунище, но не мога да твърдя че те помня. Мисля, че най-лошото при пътуване във времето ще е състоянието на паметта. Ще промениш събитията. Но надали ще промениш усещанията си за тях? Тук някъде –той бе посочил едното си слепоочие- ще се запази информация, въпреки и независимо от намесата ти, която ще просветва както светулката в мрака. Покоят на ума не зависи от промяната на събитието, а от възприятието ти за него.
–Искаш да ми кажеш да забравя какво сториха на теб, на Кио, на родителите ми, на мен, на всички?
–Не! Искам да кажа– промени не миналото, а настоящето, за да не се налага да променяш бъдещето, Антон Зелазни.
"На Ян Павлак, за добра служба"
– Твърде хладнокръвно за дете е това да гледаш как умират родителите ти, а сетне да ги застреляш и подпалиш– му бе рекъл награденият полицай, когато се срещнаха след години.
По това време последният бе вън от полицията, държавите се трансформираха в една обща държава, а Хоукстра бе напуснал Khusarite. Напуснал бе силно казано. Никой не напускаше Khusarite. Излизаше се оттам или мъртъв или с доза късмет. Беше жив, значи късметът му бе проработил. Направи невъзможното да спаси пратка, тогава синтетичният тютюн бе нелегален, а за такова нещо се полагаше награда. И той не остана длъжен. Поиска си дължимото.
–Свобода–бе казал. И тя дойде, но съпътствана от инвалидността.
И до днес нямаше представа точно какво бе станало. Помнеше експлозията. Нищо друго. После бе разбрал чия е вината. На властта. Тя искаше да има пълен контрол над търговията с тютюна и понеже ставаше все по-силна не и трябваха групировки от рода на Khusarite, с които да дели тлъстата печалба. Добрата печалба бе пълната.
–Викал си ме, Тонек –наруши покоя му Мумията.
Аро Хоукстра вдигна очи, усмихна се на някогашния Ян Павлак, когото днес наричаше"Каге", и каза:
– Заведи я там.
14
Под тях очите се размърдаха, след което самите клепачи трепнаха. Един. Втори. Трети път. И се вдигнаха бавно, за да пуснат лъчите. Златистите точици в кафявите ретини се възпламениха, втренчвайки се в необятното синьо небе, и озариха с възпламеняването си скулите на Кио Аойне. Над нея прелетя метално-сива птица, задържа се за миг, и продължи на изток.
"Дрон. На военните е, може би", помисли си тя, но после отхвърли тази мисъл.
В цялото й същество се бе настанило необяснимо спокойствие. Никога не беше изключвала възможността да попадне отново при зелените камиони, но в този момент те не бяха от значение. Смъртта беше преход, тунел към друга такава, една червеева дупка в живота, проход към следващ живот.
Когато се качи в минибуса, Мумията отговори на въпроса й "къде отиваме" кратко и лаконично" там". Но къде беше това "там" не й разясни. Ментел се усмихна и извърна лицето си към нея. Стори й се, че я вижда. Сетне и той, и Мумията и мълчаливият шофьор потънаха зад огледало, същото като онова, в което срещна брат си. Но в този момент всяко нещо в отразяващата му повърхност започваше преди предходното да е свършило. Шосето, мокро от дъжда, се застъпваше с друго шосе мокро от дъжда, то с друго, другото с друго. Наслагваха се като ивици пластилин. Снаждаха се. Гората от двете му страни криеше зад стволовете на дърветата вятъра. И после пак го криеше, и пак го криеше, а в отрязъка притъмняващо небе се разпръскваше един след друг един и същ сноп от метеорити, подобно на пиротехнически букет. След това стана тъмно. Тъмно. И все по тъмно...
Пламъците в златистите точици на кафявите ретини вече кротко горяха, докато притежателката им лежеше насред потънал в зеленина хълм и наблюдаваше безкрайното небе. Тя пое дълбоко въздух, но само след миг рязко се изправи, търсейки последното ясно нещо, което помнеше, че беше видяла - душния градски пейзаж на Атараси Секай. Ала от него, от небостъргачите с ярките екрани, от полицейските КА автомобили, от бутките с електронни вестници нямаше и следа.
Кио вдиша дълбоко още веднъж и забрави да издиша, забила поглед в оживялата пред очите й картина - оригиналът на видяната при първия и единствен разговор с Аро Хоукстра.
В ниското се ширеше слънчогледово поле, спиращо досами подножията на планината. Леко на север, педя на север, така измери разстоянието Аойне, се виждаше острата част на червен покрив с комин, пускащ тънка струйка дим. Картината бе ту жива, събудена от планинския полъх, ту неодушевена сложена върху статива на света.
Тя затвори очи. Вдиша и издиша шумно, след което разпери ръце и се завъртя. Въртя се дълго. И дори когато спря, всичко в нея се въртеше отново и отново. Спряла, Кио Аойне легна в тревата и заби кафявите си ретини в първия появил се облак.
Пространство.
Време.
Време.
Пространство.
Пространството с неговата многоизмерност. Времето. Тя го владееше. Стига да има някъде гладка повърхност, би могла да стъпи на тънките му като струни линии, за да види езерото с трите плуващи в него рибки. Небето също е....
–Може би времето подобно на пространството е многоизмерно –Кио чуваше и виждаше Канеко, който чертаеше нещо на лист, седнал на прага на дома им с друг мъж, докато градушката вилнееше и чупеше клони. –Представям си го като координатна система, в чийто център е настоящето. Ще го означа с X. От X, чрез пространството, мога да се движа назад по отсечката "ХО" и напред по "ХY" , ползвайки разклоненията "ХА" и "ХВ" като пространствени коридори, по които да влизам във времевия интервал на друг живот. И да, може да е линейно, но може и да е перпендикулярно, куб или плоскост от неизброими координатни системи, всяка от която е независима, но и зависима от съседната, Антон Зелазни.
Едва при споменаването на името Кио Аойне се вгледа добре в събеседника на брат си. Очите й се разшириха. До него седеше Аро Хоукстра
***
–Аз бях там. Видях. Ти умря.
–Бях там. Видях, че видя. Да, умрях, но не и тук –бе отвърнал преди две години Канеко, седнал на самия под върху онази износена рогозка, която майка им се канеше всеки ден да изхвърли, но така и не го стори.
Сега, спускайки се от хълма към полето от слънчогледи, все едно пренесло се едно към едно от онази картина, Аойне си спомни, че тогава брат й държеше купичка ориз и клечки, докато ниското следобедно слънце се търкаляше по склона към хоризонта.
Бе дошла в Мизъъми по здрач, без да се страхува. Може би защото беше сигурна, че пътят обратно си заслужаваше. Помнеше пожара и откосите, виковете и плача, но при завръщането й селото бе тихо, потънало в тишина. Луната грееше цяла и едра както никога преди, висяща над един от хълмовете, а едва доловимият шум от домакинствата създаваше уют по улиците, смълчани под тънещите в мрак лампи. Отточното езеро, с дракона в него (така гласеше легендата), плискаше спокойно водите си. Лодките, нищо, че бяха малко на брой, се люшкаха по набраздената от ветреца повърхност, а в близост кошерите олющени и празни приличаха на големи, лишени от мед пчелни пити. И сякаш нищо не се бе случило преди осем години. Или ако се бе случилото се оказваше факт в друга реалност.
Кио бе тръгнала по алеята - пуста, но посипана с камъчета. Бе спряла пред малкото езерце, пълно с вода от пролетните порои, но без рибките, които Канеко и беше купил, месец преди 12 - тия й рожден ден. Бе стъпила на дървената веранда като пред постъпите на храм и бе открехнала вратата, водеща към тъмния коридор. И бе спряла, заради силуета изплувал на прага.
–Иокосо, Кио.
–Канеко?
–Същият– бе отвърнал той и тя бе видяла на оскъдната лунна светлина усмивка върху лицето му. – Очаквах те.
–Очаквал си ме?
–Учудването ти е излишно. Спомни си дните в които като Урашима... знаеш какъв е бил той, нали?
–Знам, рибар.
–Правилно. Спомни си дните, в които бях рибар и в които разговаряхме за света, за пространството и неговата триизмерност, за времето, когато все още се чудех дали е линейно или формата му е друга, за физиката с цялата й обаятелност и загадки, скрити в човека, в космоса, от който сме част, както и той е част от нас. Щом си спомниш всичко това, ще стигнеш до извода, че за моето присъствие тук и сега има напълно логично обяснение.
После бяха седнали в тъмното преддверие на отворена врата и дълго бяха мълчали, заслушани в тихата, продължителна песен на дъжда, чийто припев бе накъсан от ударните инструменти на гръмотевиците. Така неусетно Кио бе заспала, събуждайки се рано сутринта с изгрева – огромен и могъщ, разливащ се в червенеещо злато. От езерото се носеше полъх. С него, казваха мизъъмци, се разсънвал триноктият дракон, невидим и видим, добър, но и лош.
Канеко го нямаше, за да направи чай. Не се появи до вечерта, но купичката му с ориз и клечките, стояха върху масата непокътнати, далеч от червените сънени лъчи на слънцето. Сенките си играеха по тях, застиваха като ръката на художник, дълго чудещ се как да пресъздаде в пълнота реализма им. А след това доловила стъпките на брат си Кио мълчаливо бе потънала в прегръдката му, както когато беше дете.
–Толкова искам да си жив–бе прошепнала тя и бе заплакала, а не бе плакала от години.
– Винаги ще съм тук, Кио. Винаги. Дори и да ме виждаш десетки пъти да умирам от куршума на онзи войник, ще има реалност в пространствено-времевия континуум, в която ще съм жив - бе отвърнал той, усмихнат, загледан в купичката ориз и клечките
*
Бе чувала да казват "със слънчогледите ще се върнат пчелите". Не знаеше дали в думите на съселяните й имаше истина, но красотата на хилядите обърнати към слънцето кошнички бе факт.
Дронът мина още веднъж над нея, при слизането й от хълма, на който я бяха оставили (Мумията и Ментел? или някой друг, Кио не знаеше кой я бе довел тук), сетне неговото метално тяло се изгуби далеч на югоизток. Докато вървеше забеляза на няколко жицообтегача червени йероглифи, задраскани с бяла креда, и заменени с нов надпис "new land" или "nowy ląd".
Тя следваше пътеката лъкатушеща около високите и забити сякаш в небето стълбове и често спираше, за да забави учестеното биене на сърцето си. Пътеката я водеше все по-ниско и я приближаваше към полето от картината на Аро Хоукстра. Стълбовете с опънатите жици го разделяха като тигел и бяха неин ориентир. Слязла в долината, Кио Аойне сви от пътеката и застана пред гъстота на зелените стъбла. В златистите точици на кафявите й очи се появиха малки пламъчета, притаили се в ъгълчетата на клепачите й, веднага щом вдигна поглед към обвитата с ниски облаци планина. Над тях стърчаха острите върхове - сиви и непрестъпни, нереални в реалността си. Колебанието й беше моментно. А после полето от слънчогледи я обгърна отвред като утроба. Тя хвана в длани един едър жълт цвят и се вгледа в неговата сърцевина. Сърцевината ухаеше на слънце и треви. Ароматът не беше силен, ала бе съвършено познат. Толкова познат, та Кио не разбра как, защо и кога в дланите й, държащи жълтия цвят, се
появи купичката ориз на Канеко.
Той бе застанал срещу нея и бе сложил длани под нейните, а някъде далеч дъждът продължаваше спокойната си леко тъжна песен, под рядкото думкане на гръмотевиците.
Купичката се завъртя. Чу се странно съскане като от допрени един в друг оголени кабели. Блесна светкавица - ярка, оранжева, мълниеносна и Аойне видя момичето с тъмните плитки и сините очи да потапя пръсти в езерцето, сътворено от баща й Акира. Видя и него. Светъл, ясен образ като самото му име. Той се усмихваше с усмивката на Канеко и говореше нещо. Кио се приближи. Тогава видя лотосите и чу онова, което вече знаеше.
–Растат в тиня и кал. Но се стремят към светлината. Стремежът към нея ги изтласква на повърхността, където цъфтят– разказваше Иоси но Акира. Ала щом се извърна към порасналата Кио Иоси но Акира беше вече Иоси Канеко, държащ дланите си под нейните, а в купата оризът бе във форма на лотос.
–Познанието и знанието са основата на ума, но абстрактното мислене е пътят по който той, следвайки законите на Вселената, достига до умението да пътува във времето и пространството –каза брат й.– Аз познавам пространството и неговата многоизмерност. Мога да видя купата пълна, полупълна и празна. Мога да се видя как умирам, мигът преди да умра и мигът, в който куршумът се готви да се отправи към мен. Ти обаче, макар все още да не съзнаваш, владееш времето, неговата линейност, водеща напред и назад. Стъпвайки на всяка негова струна би могла да узнаеш, онова, което аз не знам. Но за да овладееш струнното движение е необходимо да приемеш плашещите истини, едната е... че съм мъртъв– Канеко отдръпна дланите си от нейните. Взе купичката с ориз и я постави отново на масата.
В този миг беше младежът зад когото тя тичаше и го молеше да я вземе на лодката.
–Канеко?
–Да, Кио. Искаш да ме питаш нещо. И следвайки логиката знам какво.
–Какво?–попита Кио и се усмихна с усмивка превърнала я в девойката, каквато всъщност беше.
–Има ли човек, който владее изцяло пространствено - времевия континуум, това е въпросът ти, нали?
–Да. Има ли?
–Разбра се. Името му на латински означава "безценен" –отвърна Канеко и сложи вода за чай
*
Мъжът оглеждаше питата, въпреки пчелите. Бе свикнал със жуженето им. Преди да отвори втория кошер, опуши вътрешността, затова не го жилеха. Булото пазеше лицето му, а доченият му гащеризон, избелял и леко прокъсан на коленете, бе абсолютно подходящ за този вид дейност.
До слуха му освен жуженето, достигна тихото бучене на дрона, заглъхнало на югоизток, веселият ромон на тясната, но пълноводна, родена в планината, река и включването на генератора, заради внезапното и не краткото прекъсване на електричеството. Това се случваше рядко, само при прашни бури или скъсване на жица и не беше болка за умиране.
Малко по на изток, там където рекичката правеше завой бе къщата с червения покрив и сенчестата веранда, прохладна лете, заради двете плачещи върби, които бе посадил с първото забиване на лопатата в пръста, и приятна през есента, независимо от дъждовете. Ала те бяха досадно чести и неприятно обилни, ето защо се налагаше всяка година да изгражда дига, спираща разлива на Катаржина. Така мъжът бе нарекъл реката, напомняща му за една друга река в едно изгубено време на едно място, за което се сещаше с тъга.
Мъжът върна питата. Беше последната от този кошер. Захрани пчелите със захарна вода и се премести на третия - единственият жълт в редицата. Отвори капака, опуши вътрешността и вдигна най-отдалечената от него пита. Пчелните килийки бяха наполовина запълнени със светъл мед, акациев, като си каза Пчеларя, поемайки следващата. И следващата. И следващата. Все едно бе практикувал с години този не лек занаят, изискващ познания и обиграно око, защото често се случваше пчелите да напуснат дадения кошер, образувайки страховита жужяща топка по клоните на някое дърво.
Преди години, когато беше малко момче, дядо му гледаше пчели по същия начин с було, опушване и гъст разтвор на захар с вода в двора на село намиращо се в Малополские. Но този спомен постепенно избледняваше като онези стари черно-бели снимки, които бе виждал в албумите на баба си.
Топлият вятър спускащ се от планината, разлюля булото, щом мъжът се наведе над петия пчелен дом искрящ в червено, пълнейки ноздрите му с акациев аромат, а крясъкът на скалния орел се сля за пореден път с лястовичето цвърчене, идващо от стряхата, където лястовиците гнездяха на две места от две години насам.
Щом приключи с огледа и храненето на пчелите, мъжът махна покривалото от главата си и забърса потното си чело.Той не чу полученото на компютъра съобщение, къщата бе далеч, но долови чупенето на съчката, нарочно поставена от него на пътеката.
–Иокосо, Иоси Кио –каза той и приглади пшеничено-русата си, вързана на тила, коса. Сетне вдигна поглед към нея и видя как Кио се стъписа от цвета на очите му. Бяха сини. Метличино-сини. Бяха нейните.
**
Пчелата кацна на близката акация, без да се интересува от следящите я тъмни със златисти точици очи. Плавно се устреми към гроздовидния цвят и потъна сред белите му листенца.
–Пчелите са уникални създания с подредено общество, в което всяка една знае задълженията си. Малката дама е събирачка и като такава прави средно около десет полета на ден– каза Аро Хоукстра.
–Значи все пак съществува.
–Кое?
–New Land- отвърна Кио. –А картината не е плод на въображението на ослепяващ художник, тя е резултат от неговото съзерцание и възприятия.
–Напротив– Аро Хоукстра се засмя.–Докато я рисуваше художникът прогресивно губеше зрението си. Платното е ценно за мен, не защото е шедьовър, а защото творецът е оставил очите си в него.
–А ти как гледаш с моите?
–Необятно.
–И виждаш?
–Обикновеността на живота, такъв какъвто е. Цветове, багри и цялото многообразие от звуци и аромати изгубени от хората в сегашната реалност. Всички, които като теб са родени с такива ретини са заплаха за Атараси Секай, именно заради начина по който виждат.
–Бях там и знам какво се случи с тях, Аро Хоукстра. Заплахата беше елиминирана и то повече от успешно.
–Заплахата винаги ще съществува в умовете на управляващите копелета, Иоси Кио. Те всячески ще се стремят да я премахнат, но няма да успеят, защото илюзорният им свят се крепи единствено на страха. А страхът е до време. Винаги е било така и така ще бъде –рече Аро Хоукстра, докато вървяха към къщата с червения покрив. –Той ще отстъпи пред желанието да живееш живота си, не както те ти наложат, а както ти искаш.
Мъжът отвори входната врата и пропусна Кио пред себе си. Минаха през варосано антре с грубо скована закачалка, където той остави покривалото си, сетне седна на инвалидния стол и свали протезите си. Чак тогава влязоха в една от трите малки стаи едновременно кабинет, гостна и дневна. Имаше същите като закачалката грубо сковани мебели, полица с поне дузина книги, мек диван в цвят охра, сенчести прозорци с охренокафяви пердета, ултра модерна маса с компютър последно поколение, чийто екран се уголемяваше и смаляваше, ваза с потопен в нея слънчоглед, купичка с ориз, лист с начертана върху него координатна система и кутийка с разтвор за лещи.
Кио плъзна пръст по ръба на купичката, прехвърли го върху листа и чу отново гласа на Канеко...името му на латински означава "безценен"... безценен... означава безценен..
**
Кио обгърна с длани купичката с ориз.
Докато Аро Хоукстра свали метличините ретини като най-обикновени лещи и ги сложи в прозрачната кутийка с разтвора, за едно премигване време, толкова колкото е нужно на клепача да трепне, за да предпази окото от летящата мушица, стаята се разполови. От ляво останаха вратата и диванът, от дясно - прозорецът, компютърът, вазата със слънчогледа и листът с координатната система.
Кио се огледа неразбиращо. Все едно изведнъж се бе получило пропукване в Земята, заплашващо да погълне нея, къщата и седящия на инвалидния стол Аро Хоукстра.
После времевите струни, приличащи на множество релси по които се движат високоскоростните влакове, я поеха и тя неспособна да им избяга с купичката в ръце усети натиск от внезапно появилата се взривна вълна. Навсякъде около, до, пред и зад нея хвърчаха и се стелеха отломки. Те падаха толкова бавно, та Аойне ако искаше можеше да протегне ръка и да ги докосне.
Мястото на което се намираше бе непознато и различно не само от New Land , но и от Атараси Секай. Ала тя познаваше нещо или по - скоро един от труповете лежащ в обсега на взрива. Някаква жена бе коленичила пред този труп и с все сила се опитваше да го съживи, крещейки "Тониек"... "Тониек".
– Тонек ме наричаха само близките...
Изведнъж крещящата жена, труповете, отломките и релсите изчезнаха. От хълма надничаше слънцето, а цвърченето на лястовиците и жуженето на пчелите бяха единствените шумове навлизащи през разтворените крила на прозореца.
–Ти умря там – каза Кио, оставяйки купичката с ориз на мястото й. Очите й се спряха върху координатната система начертана от брат й и тя за пръв път в пълнота разбра, че думите му не са брътвеж на недоучил рибар, а напълно вярна теория.
–За жалост умряха прасците ми, не аз.
–Ти ослепяваш. Взривът ли е причината?
–Взривът е причината да прогледна за много неща. От онзи ден зрението ми започна да губи периферността си, но все още виждам.
–Затова ли ти бяха нужни нови ретини. Но защо точно моите? Какво специално има в тях, Антон Зелазни?
–Хората гледат, но рядко виждат, Иоси Кио. Ретините ти са необикновени, не защото виждам чрез тях. Те ме срещнаха с него. Взривът отвори очите ми, а срещата ми с Канеко насочи погледа им в правилната посока.
–И тя е?
Зелазни се усмихна отново и отговори, но думите му потънаха сред силния шум на кацащия в близост ховъркрафт.
16
Небето изсветля точно преди залез. Синьото премина в млечнобяло с накъсани като каймак облачета, докато слънцето оранжево и огромно слизаше все по - ниско към хълма. Шумът от ховъркрафта отдавна се бе изгубил отвъд полето с вече наклонените на една страна слънчогледи и бе заменен с все по-рядкото жужене на пчелите. Дронът, онзи който бе видяла щом се бе свестила и тя не знаеше от какво, премина още два пъти над къщата, без да спира с проблясваща си на слънцето метална повърхност, докато лястовиците пикираха под него.
Застанала сред акациите, Кио все още чуваше тихото мъркане на двигателя на ховъркрафта, чиято мощ изригна веднага щом Антон Зелазни се качи на борда.
–Грижи се за пчелите –бе казал, навивайки крачолите на черния си спортен панталон, за да сложи протезите.
Тъмната му с висока яка фланела придаваше изсеченост на скулите му и подчертаваше нейното синьо в очите му. Тя бе свела поглед от загладените му приличащи на чукани колене, не искаше да показва нездраво любопитство, а той се бе усмихнал и бе отвърнал, че е свикнал и с погледите, и с репликите. После сложил масленозелената канадка бе отворил вратата, бе спрял внезапно и се бе извърнал към нея, питайки я. – Ние сме се виждали. Пих чай в дома ти. Тогава беше на дванадесет. Помниш ли какво ми каза?
–Не помня нито теб, нито какво съм ти казала.
–Те са ти ги отнели и ти им отнеми техните.
–Това означава ли, че търсиш отмъщение?
–Не. Следвам един съвет. Ще променя настоящето, за да не се налага да променям бъдещето в бъдеще. Пази се и се радвай на New Land. А... ако ти се рисува боите и триножника са в килера. See you.
– Къде?
–Някъде– бе отвърнал Антон Зелазни с неизменната си усмивка, придаваща детска безгрижност на лицето му. Въздушната струя от ховъркрафта бе развяла вързаната му на тила пшениченоруса коса, приличаща на сноп бакър под падащите коси слънчеви лъчи, и се бе понесла с машината на запад. Към залеза.
17
Пчелата кацна на ръба на ведрото. После падна в него и взе да се дави, опитвайки се безуспешно да излезе на повърхността, но усетила пръста под себе живна. Раираното й тумбаче потръпна когато той я постави върху един акациев цвят. Щом крилцата й станаха достатъчно сухи събирачката полетя към полето от слънчогледи.
Кио спря да я следи с очи, избърса потта от челото си, привърза наново кърпата около главата си и продължи да плеви лехите с цветя. Утринта бе топла, но и влажна, заради изпаренията от падналия преди час порой. Облаците бяха високи и закриваха диска на слънцето - уникално прозирномлечен, все едно грееше от гладка водна повърхност.
Бяха минали дни, доста дни, Кио не ги броеше, откакто ховъркрафта бе отвел Аро Хоукстра незнайно къде. Тя все още чуваше шума от двигателя и репликата "see you". Все още виждаше разветите от въздушната струя руси коси и лицето съчетало ведно изражението на суровия мъж и безгрижното дете.
И все още не вярваше, че това е New Land.
В началото се будеше и се питаше къде е. Очакваше да види душния сив пейзаж от небостъргачи на Атараси Секай, полицейските КА автомобили, будките за електронни вестници и плазмите бълващи нереалности. Очакваше опарване по кожата от токсичните капки на киселинните дъждове и задушаване от смрадта идваща на талази от градската канализация. Но цвъркането на лястовиците и ароматът от тревите подсещаше мозъка й, че бе на мястото, онова заради което се бе лишила от необикновените за расата й ретини.
Първите дни правеше дълги преходи покрай бреговете на Катаржина, търсейки брод, за да премине отвъд - в равнината, там където се разстила пасища и поляни и множество къщи, отдалечени една от друга, със същите червени покриви. После стигаше хълма, върху билото на който се бе свестила и слизаше от него, минавайки през необятното слънчогледово поле. Два пъти остана с часове край кошерите, веднъж просто наблюдаваше, а следващият с булото завещано от Аро Хоукстра, бе отворила всеки един и бе разгледала гъмжащите от живот пити.
Но постоянно гледаше компютъра. Не го изключваше. Свиваше и разтягаше екрана. Чакаше, без да знае какво. Понякога електричеството спираше и генераторът се включваше автоматично. Друг път и генераторът спираше, особено при бури. А те бяха чести. Пиеше чай. Държеше купичката с твърдите зрънца ориз, ала нищо не се случваше. Плъзгаше показалец по координатната система на Канеко и мислеше на глас за времето и пространството, за миналото и бъдещето. За настоящето. Вечер заспиваше веднага. И сънуваше. Почти винаги дома. И само един път Канеко с неговите три рибки, сив гащеризон и рядката му на туфи тъмна брада. Гледаше небето, зъберите на планината, остри като върхове на копия над кълбовидната мъгла, и седеше пред къщата, забила очи в залеза.
Пръстите й спряха. Не откъснаха плевела. Кио не чу клика, а интуитивно го долови. Не се затича. Понякога дългото чакане потушава огъня на желанието да научиш. Отвори леко скърцащата входна врата. Мина през варосаното антре и влезе в стаята с новия потопен във вазата слънчогледов цвят.
Екранът искреше метличиносин. Тя го докосна и видеосъобщението запълни тишината. Кадрите от разрушените правителствени небостъргачи се редяха един след друг, докато репортерът говореше:
–Светът, който познаваме няма да е същият. Новото нормално вече е заето от по-ново такова. Властта не се ангажира с предположения колко ще продължи възстановяването на ежедневието, но ще търси упорито виновниците за създалата се тежка ситуация, за да ги накаже с цялата строгост на закона. Носят се слухове, че отговорност за нея ще поеме босът на подземния свят Аро Хоукстра. За него се говори, че е нереално съществуващо лице, зад което се крият обединените в мощен съюз стари и нови екстремистки организации...
Кио седна бавно на дивана и извърна очи към прозореца. Докато репортерът говореше в очите й блесна първия пробил облачната блокада лъч.
София/ 2020 г.
© Анелия Тушкова Todos los derechos reservados