Джоплин лениво слушаше ромона на потока и мърморенето на листата. Май щеше да вали дъжд. Време беше да си събира нещата и да тръгва към дома. Дъжд. И какво като вали дъжд, помисли си. Защо хората вечно тичаха да не ги намокри дъждът. Все едно не се мокреха в баните си, по реки и морета. А и един дъжд щеше да разхлади. Нека вали, помисли си тя. Няма нищо по-хубаво от дъжда. Той щеше да добави нови нотки към ромона и мърморенето. Трябваше да ги чуе, да ги приеме...

Мислите ù, по-скоро мечтите ù, отново заеха освободеното от природните дадености място и тя се отпусна, наслаждавайки им се. Искаше ù се да е обичана, да има онези неща, които хората с такова настървение търсеха и трупаха. Тя ги нямаше, но какво лошо, ако ги имаше. Или ако имаше  доверен любим и приятел, с който да споделят времето си, радостта и скърбите си, да се подкрепят. Другите го имаха или  си мислеха, че го имат, а тя мечтаеше най-много за това. Оставяйки мечтите ù да се реят, вдигна лице и посрещна първите капки дъжд. Каква свежест, помисли си Джоплин. Свежо като любовта…

Любовта в това време търпеливо я наблюдаваше между листата на храстите на няколко крачки от замечтаното момиче. Любовта искаше да отиде при нея. Да споделят миговете заедно. Отдавна ù стана навик да се приютява в храстите и да наблюдава. Дори не знаеше името на момичето, но това отнесено лице, тези замечтани очи сякаш я приканваха да бъдат заедно, да има някакъв начин да  се слеят… Любовта мечтаеше да намери душа, в която да свие гнездо и да намери топлина.

Съвсем измокрена, Джоплин се надигна и тръгна към дома. Преди това се огледа, за да открадне този последен жив спомен и да го отнесе със себе си. Да го приюти в безсънните си нощи. Не видя любовта, скрита в храстите. Любовта не посмя да се покаже, да я повика. Запечатала мига, Джоплин си тръгна, без дори да подозира, че е пропуснала  да види най-мечтаното от нея нещо.  Продължи умислена към дома.

Любовта тръгна по друг път и се зарече повече да не се крие в храстите, когато срещне точния човек.