Глава 2: Отломки
Зрението на Крон започна бавно да се връща. Отначало беше замъглено, очите го сърбяха от прахта и бяха зачервени. Усети струйки пунш на устните си и обърна ризата си откъм чистата страна, за да изтрие плодовата спиртна течност от лицето и очите си.
Ушите му все още пищяха и не можеше да чуе нищо. Изправи се с мъка и се опита да проясни погледа си. Намираше се в някогашната бална зала, но повечето от стените и таванът липсваше. Целия дворец го нямаше, а подът се крепеше вероятно на купчина руини. Отвъд тях Фейрам беше напълно сринат със земята, колкото по-надалеч от двореца, толкова повече разрушение. Ударната вълна сякаш беше набирала сила с всяка изминала стъпка и беше унищожила абсолютно всичко. Крепостни стени, кули, ханове, къщи, порти и паркове. Под лунните светлини се виждаха само призрачни останки от някогашното величие.
Горите в далечината не бяха пощадени. Докъдето можеше да стигне погледът му, Крон виждаше само поля - тъмни неравни мъртви земи.
Пищенето най-накрая притихна, заместено от човешки стонове. Огледа се наоколо със свито сърце и страх. Каменната маса го беше спасила от каквото беше се случило. Мая и Реан лежаха до най-близката цяла мраморна колона, в която ги беше притиснала масата. Кръв течеше от носовете им и ръката на Реан беше неестествено изкривена настрани. Дишаха тежко, но клепачите им се размърдаха.
- Джейд… - успя да промълви.
Направи плаха крачка и докосна нещо меко. Ръката на Джейд. Краката ѝ бяха премазани от сринала се мраморна колона, а лицето ѝ беше мъртвешки бледо.
- О, Джейд, не!
Хвърли се и започна да освобождава къс по къс Джейд от смъртоносната хватка на мрамора. Някой му се притече на помощ. Обърна се и срещна съчувствения поглед на Реан. Мая ровичкаше в друга купчина каменни късове на няколко крачки от тях.
След няколко минути успяха да изровят достатъчно и измъкнаха Джейд. Крон я положи върху една останка от червения килим наблизо и опипа главата ѝ. Сложи ръка над гърдите ѝ и усети слабото ѝ хрипливо дишане. Беше едва жива. Краката ѝ бяха премазани на няколко места, но не кървеше обилно.
Крон стана и отиде да потърси… какво? Трупове се въргаляха навсякъде около него, крайници и остатъци от тела се бяха омешали с кървави късове камък и мрамор. Видя малцина оцелели хора и се приближи към тях. Трима можеха да стоят на краката си, но изглежда не за дълго. Нямаше кой да им помогне.
- Ще умре… нали… - успя да попита със сподавен глас Реан и сълзи се събраха в очите му.
Реан стискаше дясната ѝ китка със здравата си ръка и оглеждаше премазаните ѝ крака. Вдигна десния и той увисна под коляното като на парцалена кукла.
- Съжалявам, милорд. Много е зле. Няма почти никаква надежда…
- Защо… О, Джейд… Небеса, какво да правя?
Отчаянието го обсебваше. Споменът за посечените му роднини го връхлетя и ужасните картини замъглиха съзнанието му. Всичката тази кръв на сестра му, майка му и баща му… Най-големите му кошмари не биха могли да се докоснат до случилото се днес. Днес ли беше изобщо? Вече нямаше никаква представа за времето, за света. Може би той трябваше да умре заедно с Джейд. Какво му оставаше друго. Кръв. Вътрешности. Стъпала. Сянка. Разрушение. Образи се блъскаха в главата му и замъгляваха съзнанието му. Пищенето се върна, заедно със смях и спомен за далечна светлина. Смях злокобен и смях детски. Ябълкови градини и черешови пътища. Песен на птички. Пролет. Огън. Глас. Разтрисане. Познато лице. Баща му? Не. Реан. Кой беше Реан?... Небеса?
- Милорд! Съвземете се! Може би… Има нещо, което можем да направим всъщност. Милорд, трябва обаче час по-скоро да се върнем там, където ни намерихте. Не се предавайте, умолявам ви!
Крон разтресе глава, съсредоточи се, погледът му се проясни и се фокусира върху почти безжизненото тяло на Джейд. Как искаше само да ѝ помогне…
- И какво ще помогне това? Вероятно нищо не е останало от горите там. Ако се надяваш да намериш някакви билки или пък някой оцелял… - отчаянието се опитваше да пробие отново в съзнанието му.
- Не, милорд. Просто трябва да ми се доверите. Ако има надежда милейди да оцелее, то тя е там в една пещера из онези някогашни гори.
Чуха стъпки зад тях и се обърнаха. Мая подпираше млада червенокоса жена, облечена с остатъци от синя рокля, цялата подгизнала от кръв. Алисън. Небеса!
Реан стана и се втурна да помогне на жена си, подпря с рамо Алисън от другата страна и ѝ помогна да седне близо до Джейд.
- Алисън, добре ли си? Имаш ли нещо счупено? - попита Крон.
- Не, нищо опасно, само натъртено. Майка ми… - започна да се оглежда из залата. Стоеше точно там където… онова ужасно нещо изчезна.
- Съжалявам… Едва ли ще намерим нещо повече от пепел. Десетки хора там се изпариха само за миг. Съжалявам, Алисън. - каза Крон съчувствено.
- Милорд - намеси се Реан - трябва да тръгваме, ако искаме да дадем шанс на милейди Джейд. Намираме се ужасно далеч, а трябва да бързаме.
- Подземието! Щом тази зала още стои, значи е възможно и някой макулат да е оцелял.
Крон се огледа и видя десетки надигащи се хора. Някои бяха напълно здрави, други се държаха за главите, трети нямаха пръсти или ръце…Или по-лошо.
- Хора. Обърнете се насам. Не знам какво се случи днес все още, но знам какво е положението ни. Във война сме. Кралското семейство е избито, което означава, че от днес аз Крон Еалер отговарям за Крондейл. Фейрам и околностите са разрушени, но не трябва да губим надежда. Веднага заминавам за Тулома, където да установим команден център и предприемем действия.
Сам не си вярваше много, но все повече очи се впиваха в него. Добре.
- Ще ви изпратя всичката помощ, която срещна по пътя. През това време се погрижете да огледате за оцелели и избягайте отвъд разрушенията. Помощ скоро ще дойде, давам ви думата си!
Колко беше убеден, че тези разрушения свършват след няколко мили. Ами ако не беше така? Ако целия свят беше разрушен? Онзи каза нещо, че му принадлежал. И все пак бяха живи, нали? Трябваше да не стига толкова далеч…
- Изчакайте ме тук - каза към Реан и се втурна към една от дупките в стените, която сякаш свършваше към стълбище.
И наистина беше стълбище. Водеше надолу към широкото преддверие, в чиито под зееше огромна дупка. Затича се към нея, а едно стъпало зад него пропадна. Небеса!
Погледна през ръба на дупката и лунните светлини му показаха, че се намира точно над второто помещение с клетките с макулатите. Вътре трябваше да има няколко десетки, но само два показваха признаци на живот. Хвърли се през ямата към дървения решетъчен таван на една от клетките. За щастие прътите не поддадоха.
След като скочи на земята, Крон изтича до една от клетките с жив макулат и го оседла. Летящите тъмно-зелени люспести същества с дълги опашки и гущеро-подобни глави можеха да носят по двама или трима човека, но този изглеждаше по-едър, така че вероятно щеше да свърши работа.
Наблизо лежеше гвардейски меч и наметало. Крон препаса меча, заметна пурпурното наметало и изрови едно топче въже изпод сламата наблизо. Върза го за седлото и поведе макулатът към една от липсващите стени. Метна се на седлото и излетяха нагоре.
Не след дълго Крон беше качил Мая, Реан и Алисън на макулата, а самият той придържаше Джейд в ръцете си. Макар животното да тръскаше глава и да тропаше с крака по земята заради тежкия си товар, полетя над останките от града.
Чак сега Крон осъзна мащабите на случилото се. От Фейрам не беше останало нищо, ама нищичко. Ни помен от стените, големите улици или градските паркове. От околните гори стърчаха пънове една стъпка високи, а някъде далеч напред се виждаше нещо като стена. Вероятно това бяха струпаните дървета и каменни отломки, пометени от ударната вълна. Крон се огледа настрани и назад, и видя същото. Стената беше навсякъде, висока, и обикаляше един мъртъв кръг от изтръгнат живот.
Малко по-късно вече прелитаха над хълма, където някога Крон беше намерил Мая и Реан. Не беше трудно Реан да открие пещерата, светлината от двете изгрели луни ясно огряваше очертанията на каменния вход измежду останки от коренища на дървета.
Крон приземи макулатът до сами отворът на пещерата. Мая веднага слезе и се втурна вътре. Не трябваше да прави така, та това беше пещера! Не я ли беше страх какво може да дебне вътре! Крон пристъпи към входа и на бледата светлина успя да види някакво странно стъклено кълбо. Имаше си вдигаща се врата и Мая ровичкаше вътре. Няма и минута намери каквото търсеше и се върна обратно.
- Какво е това? - попита Крон. Мая беше извадила огромен квадратен буркан с нещо жълтеникаво и лепкаво. Странното вещество излъчваше меко сияние и изглеждаше някак… познато.
- Там, откъдето идваме, го наричаме теса. Съкратено е от думи на нашия език, но това сега няма значение. Теса действа само на все още жив човек и може да възстановява кожа, кости и органи, ако се нанесе скоро след получените рани. Ето, нека ви покажа.
След което Мая се приближи към седналия до един дънер Реан и нанесе от странното лепкаво нещо по изкривената му ръка. Крон изгледа скептично мазилото. Нищо не се случваше. Точно когато надеждата взе да го напуска обаче, Реан изпъшка, ръката му изпука тихо, изпъна се и се върна на мястото си. Беше като нова, без никакви синини и рани. Реан сви пръстите си в юмрук, а Крон и Алисън ахнаха.
Не губиха повече време. Крон положи сестра си на равното пред каменния вход, изпъна премазаните ѝ крака и нави роклята ѝ нагоре. Мая клекна до нея и започна да разстила от теса по всички видими рани и счупвания. Лепкавото нещо почти свърши, а краката на Джейд се обляха в смътното му сияние.
Мина около минута, но нищо не се получи.
- Мая, не закъсняхме твърде много, нали? - попита уплашен Крон.
- Мисля, че не. Колкото по-големи са раните и по-малко сили са останали в човек, толкова по-бавно ще подейства. Мисля, че ще отнеме няколко часа, затова предлагам да направим бивак тук и да пренощуваме под прикритието на пещерата.
- Разбирам. Благодаря ти за всичко. - Крон огледа околностите, надзърна зад входа на пещерата, погледна лежащия наблизо макулат, след което се откачи наметалото си. - Наистина ще се наложи да пренощуваме тук. Нощта е топла, затова нека се въздържим да палим огън, освен ако изрично не се налага. Не знаем какво може да броди из… ами тук наоколо.
Крон се поколеба, когато Реан подхвана Джейд, за да я преместят към пещерата. Алисън зяпаше към чернотата вътре ужасена. Какво ли виждаше?
- Алисън, какъв е проблемът? - попита учуден Реан. - Вътре няма нищо освен нашето хм, кълбо. Когато го скрихме за първи път тук, аз лично проверих пещерата. Петдесетина стъпки навътре тя се стеснява дотолкова, че едва ли нещо повече от малък гущер може да пропълзи. Струва ми се безопасно.
- Хора… - намеси се Алисън.
- Хора ли? - попита Реан. Мая го изгледа тревожно.
Крон и Реан се впуснаха предпазливо зад капсулата да огледат за признаци на живот или евентуални врагове. Нямаше нищо обаче. Какво ли имаше предвид Алисън?
- Няма никой вътре, Алисън, опита се да я успокои Крон. Привидяло ти се е вероятно. Ужасните картини… все още са запечатани пред очите ми.
- Но аз, аз… Сигурно си прав. - въздъхна накрая Алисън.
След като Джейд вече лежеше удобно вътре, Мая и Алисън седнаха до нея да я наблюдават, а Крон и Реан струпаха останки от клони пред входа, след което се настаниха близо до останалите.
- Ех, Реан. Така и не можах да ви убедя да ми кажете откъде сте. - наруши тишината Крон. Реан и Мая мигновено погледнаха към Алисън. - Какво? Няма какво да крием от нея, и тя е в тази каша с нас вече. А вие още ли ще се криете? Наистина ли не сте убили някого и за това да се скатавате?
- Милорд… - започна Реан.
- Милорд Крон, заклевам се, не сме извършили нищо лошо, просто може наистина да е опасно за вас да знаете повече от това, което вече знаете. Макар че след това, което се случи тази вечер… Нека да кажем, че сме и не сме от вашите земи, но ще бъдем с вас каквото и да последва. Вече сме преживяли и загубили една война, може поне да се опитаме да се борим във вашата с каквото можем. Това поне ви дължим и ще го направим.
- Ах, защо ли попитах. Само разпалихте любопитството ми още повече. Както и да е, остават няколко часа до изгрев, така че нека поспим преди да отлетим за Тулома.
Крон се пресегна и погали русата коса на сестра си. Забеляза, че тя диша по-леко и спокойно, и сякаш краката ѝ започваха да се подобряват. Кръвта засъхваше и се лющеше.
Докато галеше косата на Джейд пръстите му се плъзнаха по врата ѝ и напиха малки капки засъхнала кръв вместо двата сребърни пръстена отзад . Преградата ѝ я нямаше.
- Проклятие…
Мая стана, грабна квадратния буркан и се втурна към Крон.
- Какво има, милорд, къде…
- Не, не са рани, Мая. Преградата на Джейд я няма. Явно се е изтръгнала някак в двореца. Когато се събуди, трябва много да внимава, докато успеем да ѝ сложим нова.
- Извинете, че питам, милорд. Знам, че не сме говорили до сега за ша'кти, но… Ами и вие изглежда нямате преграда.
Крон им се усмихна.
- Така е, нямам. Просто не се налага, тъй като най-голямото нещо, което мога да правя със ша'кти, е да запаля свещ.
Алисън беше застанала над буркана с теса и оглеждаше жълтеникавото вещество.
- Мая, от какво точно е направено това? - попита тя.
- Ами, не мога да ти обясня, без да ти създам повече въпроси, отколкото отговори, но със сигурност не може да се направи тук. Много е сложно и изобщо не съм сигурна, че може да се намерят съставките. Над сто човека и много механизми участват в процеса му на изработка.
- Ясно. Просто… изглежда толкова познато. Може ли да го огледам отблизо? Опасно ли е, ако го пипна?
- Разбира се, ето заповядай. Не е опасно, но ако си здрав и много от теса попие в кожата ти, няма да можеш да спиш доста дълго време. Както и да изпитваш умора.
Алисън разгледа внимателно буркана, след което бръкна вътре с палец и отдели мъничко лепкаво жълто. Огледа го съсредоточено, след което затвори очи и ахна.
- Какво има? - попитаха Крон и Мая в един глас.
- Крон, това е направено със ша'кти. Тези твои приятели твърдят, че е невъзможно, но аз знам точно как да го направя. Ще изисква доста ша'кти, сложно е и някой без преграда трябва да контролира, но това теса може да бъде направено.
- Наистина ли?! - възкликна Крон. - Ако това е вярно, представи си само възможностите…
Двамата се улисаха във въодушевен разговор за бъдещето. По едно време Мая се пресегна, взе буркана от ръцете на Алисън, избърса с длан капката от палеца ѝ, след което я нанесе на опакото на врата на Джейд. Реан беше стъписан от разкритията.
- С вас двамата ще си поговорим някой път за това. Сега обаче ще поспим. - размаха им пръст Крон.
Четиримата се свиха около Джейд и стъкленото кълбо, но никой от тях не заспа бързо.
***
... Тъмнината я прегръщаше в обятията си. Тичаше възможно най-бързо, но ѝ се струваше че краката й не се движат изобщо. Все едно се мъчеше да бяга в река, срещу течението. Цялото ѝ тяло започна да изтръпва. Прекосяването на празната каменна зала ѝ отне цяла вечност. Времето тук сякаш не съществуваше, тя беше в селенията на ужаса.
Тъкмо започна да се изкачва по каменната вита стълба, когато мярна с крайчеца на окото си две червени очи. Впрегна всичките си сили в изкачването на прашните стари стълби, но напразно. Нямаше никаква ползва от усилията ѝ, всяко стъпало ѝ отнемаше часове.
Прониза я. Разкъсваше я. Хилядите части на нейното тяло заживяха собствен живот обречен на агония. Усещаше, че краят е близо, но знаеше че той няма да дойде. Просто го знаеше. Всяко усещане, което можеше да долови отвъд болката, беше студ. Мраз. Лед. Буря. Болка и студ се бореха за отнемането на нейния живот. Бавно и мъчително.
Не можеше да изкрещи. Тук звук не съществуваше. Незнайно как отвори очи. Видя ръцете си да се мъчат да достигнат последното каменно стъпало, драскайки. С последно усилие на волята се обърна и фиксира двете червени очи да я гледат изпитателно, с извратено удоволствие от случващото се. Заби погледа си в тях и напрегна цялото си същество, за да отвърне на този поглед.
След един безкраен миг червените очи се изненадаха, смалиха се и изгаснаха. Ако съществуваха звуци в тази вселена, то със сигурност тя щеше да чуе свистене. Представи си го. Наслади му се. И всичко свърши. Студът и болката изчезнаха, сякаш никога не се бяха случвали. Тялото ѝ отново беше цяло и тя беше сама в огромен пуст дворец.
Направи няколко крачки и се озова на крепостна стена. Отляво виждаше един призрачен град под черно небе без звезди. Обърна гръб и се вкамени. Армия от безчет черни сенки стоеше обсаждаше дворецът и крепостните му стени. Простираше се до самия хоризонт и отвъд. Ужасът вкамени дори клепачите ѝ. Докато обхождаше с поглед безкрайната армия, очите я заболяха. В тази черна нощ сините очи на сенките бяха липсващите звезди на небето. Студът я полази отново. Хиляди игли се впиха в тялото ѝ, докато хиляди сини очи бяха вперени в нея.
Започна да трепери, след малко изгуби контрол над тялото си и падна на колене. Една сянка пристъпи към нея. Не успя да срещне сините очи, надничащи от отвъдното. Усети главата си да се подава от стената към армията на злото. Ледено острие погали врата ѝ. В последния миг преди главата ѝ да се отдели от раменете и полети към полето от сини звезди, ужасяващи слова се впиха в мозъка ѝ.
Джейд извика, сякаш някой я одираше жива. Брат ѝ полагаше неимоверни усилия да я успокои, но без успех. Тя трепереше, беше ледено студена и крещеше седнала върху наметалото. Изведнъж легна обратно, спря с виковете и с дрезгав глас промърмори:
Всичко е изгубено. Смъртта е господар.
Хората ще убият безценния си цар.
Курвата на времето не ще ги спре.
В най-големи мъки първа ще умре.
Крон се ококори и пусна ръцете ù. Мая, Алисън и Реан гледаха стреснато. Беше я чувал и преди да говори несвързани работи и да сънува кошмари, но това надхвърляше всичко до момента. В един миг очите ѝ гледаха в един кошмарен свят, а в другия гледаха него. Той я придърпа обратно към него и я прегърна.
- Шшт. Всичко е наред. Просто един кошмар. Утре дори няма да си го спомняш.
Избърса сълзите ѝ. Прегърна я още по-силно, докато спре да трепери и леко отпусна ръцете си, когато Джейд заспа. Държа я така чак до сутринта, мислейки върху думите ѝ. Каквото и да значеха, вътрешно Крон беше убеден, че са важни. Не знаеше защо, но беше сигурен, че трябва да ги сподели с някого. Светът му току-що се беше променил, сякаш осъзнал нещо, от което се е страхувал цял живот.
© Калоян Колев Todos los derechos reservados