“Милостиня или милосърдие? От кое се нуждаят повече  бедните и онеправданите от живота?”
 Поставих въпросителната и доволен се отпуснах на облегалката. Получи се добър материал. Без да преувеличавам, един от най-добрите, които изобщо бях писал не само в моя ресор – “социална политика”, а в цялата ми журналистическата практика. Бях се потрудил добре – бях разговарял с просяци, с няколко цигани и дори с председателя на Съюза на инвалидите. Статията или материалът, както го наричахме, беше коментар на съвсем скоро гласувано постановление на правителството, отнасящо се за безработните и инвалидите, в което се предлагаше смешна по размер надбавка към социалните им помощи. Този път бях ударил точно в целта – без да се хлъзна към така удобното за такива писания  сиромахомилство, бях взел фактите, бях се вгледал в реалността и след елегантна аналогия между просията и надбавката, бях направил изводите си.
Копирах файла и го изпратих  на Зам. главния. Той  плесна с ръце:
- Супер! Ще ги приземим тези идиоти! Влизаш на първа и продължаваш на шеста Подписвам за двоен хонорар. (Имаше предвид първа и шеста страници).
Възгордях се още повече, но не се издадох. Просто не е прието.
- Нищо особено.
- Остави тая работа. Ще видиш как ще подскочат. Ще стане интересно.
“Тия идиоти”, които щяха да бъдат “приземени” и  да “подскочат” бяха правителството и, респективно, колегите журналисти от официоза. Нямах нищо против. Точно тук ми беше силата. Бяха “подскачали” и преди, но този път...
Излязох да обядвам..
Зам.главния каза двоен хонорар. Не беше зле. Хм... От друга страна... От друга  страна темата беше такава, че се почувствах малко неловко. Нали все пак в статията си говорех за инвалиди, за просяци – все нещастни, бедни хора. И  – двоен хонорар… Дали не е по-добре тези пари да ги дам за някаква благотворителност? Или поне половината да ги даря на фондация …“Сирак”, мисля, че така се казваше. Вярно, малко мелодраматично е. Но ако... ако се пише под линия, че авторът дарява половината от хонорара си на фондация, ще налея допълнително масло в огъня – ще се получи още по ударен ефект, с очевиден елемент на безпристрастност. След обедната почивка ще кажа на дежурния.
Седнах  в “Дядо Вазов” (отдавна къщата-музей е превърнат в кръчма-сборище на журналисти) и си поръчах дежурната водка. И докато четях обедното меню, при мен седна не кой да е, а Бисо.
- Здрасти, Оги, как е житието-битието?
Това е стандартния въпрос на Бисо. И тъй като знаех защо е седнал на моята маса, му зададох също така стандартния от моя страна въпрос:
- Ще ми направиш ли компания за водката?
- Щом настояваш!
Не че настоявах, но знаех, че му се пие. Някога с Бисер работихме в друг  вестник, а преди това следвахме заедно в Университета. После той неочаквано (всъщност не чак толкова неочаквано) се пропи и направо казано пропадна: изгониха го от отвсякъде, а когато го изгониха дори от вестника на управляващите, разбрах, че е достигнал дъното. Беше жалко, защото имаше остро перо, пък и беше добро момче...  Както и да е. От последната си “оставка” ( той винаги така казваше – не “уволниха ме”, а “подадох оставка”) списваше тук или там когато беше трезвен и когато колегите редактори, които го познаваха, приемаха материалите му от съжаление. Последното му убежище беше в рубриките “астрална прогноза”. Носителите на всички зодии ги очакваха препятствия, пътешествия и пари. Много пари.
- Наздраве!
- Да се не отървеш и  ти.
Отпи жадно и се намръщи. Не знам защо го прави, може би още един пиянски трик, с който прикрива алкохолизма си.
- Минах сутринта през редакцията, но те нямаше. Исках да говоря нещо с тебе.
- Имах работа. Навъртях пет километра по улиците на столицата.
Идвал е в редакцията за да му дам пари на заем. Пет лева. Това е максималния кредит, до който мога да достигна. Предварително знам, че е несъбираем. Той и не иска повече. Това е нещо като редовна вноска, абонамент за старото приятелство. Извадих портфейла и му подадох пет лева: два по два и един метален.
- Достатъчно ли е?
- Спасяваш ме! До понеделник, става ли? Тогава чакам едно хонорарче.
Че нямаше да ги върне, беше толкова ясно, колкото че седи пред мен. И нямаше да ми ги върне не за друго, а защото нямаше да вземе никакъв хонорар. Беше затънал  в поредния запой и не беше писал нищо.
Вече допиваше водката, а аз едва гонех половината. Стана неспокоен: дозата му е поне две. Повдигна вежди:
- Искаш ли да почерпя?
- Не, не мога толкова бързо. Пък и съм на работа, трябва да затворя страницата.
- Аз ще си поръчам още една. Да знаеш колко ми е драго, че те срещам! Стари дружки сме с теб. Знаеш ли, че ми предложиха да водя “културата” в един нов вестник?
И т.н.  Не преставаше да говори. Разказа ми разни клюки за колеги от  редакциите, където се подвизаваше. Едва ли бяха истина, но бяха интересни, той фабулира остроумно. Донесоха моето ядене и докато обядвах, го слушах, кимайки с глава. След втората водка започна да си вярва и същевременно да фъфли. Лицето му почервеня и си поръча трета...
Неочаквано една ръка безмълвно постави върху масата пред мен картонче и върху него химикалка. Вдигнах поглед, но човекът – мъж с прошарена коса, вече обикаляше другите маси. Взех картончето и прочетох: “Благотворителна акция на Съюза на глухите. Моля, помогнете. Цена: 1 лев”
Бисо за момент замълча. Ръцете му вече не трепереха.
- Какво иска? От глухите ли е?
- Да. Благотворителна акция.
Когато след малко мъжът се върна и ни погледна въпросително, Бисо най-невъзмутимо бръкна в джоба на протритото си яке и му подаде моя зает железен лев.
- И без това ще ги изпия – каза той оправдателно. Страх го беше да не би следващия път да го отрежа.
След обяда не се обадих на дежурния, а на другия ден, след като прочетох статията си, пропита с патоса на справедлив гняв, ме хвана срам.
С хонорара се напих.

1996