Глава пета

                                                                                 Минчови неволи

-Минчо, Минчо-о, ставай! Нали ще ходиш до Плевен за свидетелството за съдимост, до полицията, до психото! - кака Яна  опитваше да надвика мощната канонада от звуци, извиращи от гърлото му, подпряна на вратата на спалнята, предвидливо притиснала към  носа си носна кърпичка. Хайде, ставай, че и аз трябва да тръгвам! Леля Нели, от Подем, се обади и ме помоли да отида при нея за три-четири дена. Ставай!

Като чу, че поне три дни ще остане сам вкъщи, Минчо скокна, по-пъргав от млада невеста, и се заби право в тоалетната. Други дни седеше на клекалото по цял час, омаян от ароматните изпарения, опитвайки да отдели всеки един техен нюанс, разпознавайки към коя храна принадлежи, но днес излезе след няма и пет минути. И само след броени секунди, умът му бе прорязан от остра, като собствената му миризма, мисъл ”Мале-е,забравих да се обърша...” , а  той се миеше в банята. Но, не можа да се прежали до такава степен, че да се окъпе. Това предстоящо пътуване му напомни за едно предишно, свързано с неприятен спомен. Пак в Плевен, но с кака Яна. Пиеха бира (той, де), в едно приятно заведение, когато внезапно получи контракции. Напъните бяха толкова силни, че чак погледа му се замъгли! Едва удържа мощния порив, докато келнера  му обясняваше къде е тоалетната... Върна се на масата облекчен и се оплака на Яна: ”Тия тоалетни много тесни, ма! Че и високо ги закачили. И тоалетна хартия няма. Добре, че носната ми кърпа беше в джоба, та се обърсах с нея! Ето, даже я изпрах” – и я пльосна на масата пред жена си. В този момент, от мястото, където само до преди малко клечеше, се чу ядосан женски глас: ”Кой простак се е изсрал в бидето на женската тоалетна?...”

-Минчо - прекъсна спомена от неловката ситуация кака Яна - да не се протриеш! - и веселият ù смях се разнесе из къщата- Тръгвам, че влакът не чака! И умната!

-Хайде, приятно изкарване, Янче! - и доволен се приготви да свърши още едно-две жизнено важни неща,  преди да тръгне и той. А и кмета го освободи за тази вечер от работа - заради документите! Значи,задължително трябва да я прекара по възможно най-идеалния начин! За това се зае да подготви любимият си параклис за три дневно пребиваване!

Изнесе от вкъщи старото походно легло, което взимаше със себе си на нощен риболов, занесе го в мазата и го разпъна до чуваления фотьойл. Придърпа до него един рафт с бутилирано вино, а от другата страна нареди върху чувалите суджуци, сушени рибици от прасето, пушена сланинка и два буркана (за всеки случай) с вакуумирано в тях пържено месо. Наряза в един голям поднос от всичкото мезе и полегна блажено. Смукна винце, хапна мръвка, но... нещо липсваше, за да е пълно удоволствието. Да, разбира се!Уредбата и- яко сръбско!

Не след дълго в мазето кънтеше  “Добро утро, пиянице-е”...

-Е, това вече е живот! - мляскаше суджучец Минчо - Как до сега не съм се сетил така да си подредя бърлогата?

Изведнъж се сепна. Трябваше да става - нали ще пътува! С неудоволствие излезе от мазето, заключи, погледна го пак тъжно и рече:

-Нищо, де! Тъкмо , като се върна уморен, направо ще разпускам!

Влезе в къщи, натъпка акта за раждане в портфейла, провери финансите и след това заключи и се отправи към гарата.

                                                                       ----------------------------------------

-Ох, най-после! - Минчо бършеше запотеното си чело и се усмихваше, предвкусвайки удоволствието, очакващо го вкъщи.

Беше свършил цялата работа, свързана с ваденето на нужните документи и бързаше да стигне до гарата. Наближаваше, когато погледа му бе привлечен от примамливо отворената врата на бирария, от която се носеше благоуханна миризма на скара.

-Опа-а, сякаш Господ те изпрати! - каза весело той и се намърда вътре, да разкваси засъхналото си гърло, с две-три бирички и някое кебапче. Поръча на бара и се заоглежда за свободно място.

От масата в дъното се надигна някакъв и залитайки се запъти към него.

-О-о, брат ми, де се изгуби, бе? - пръскаше като гейзер слюнки ухилената му, беззъба мутра - Ко са прайш, че не ме познаваш?!? Учехме заедно в детската градина! Сети ли се? - и го задърпа за ръката.

-Ела, седни при мен, да те черпя една бира и да си припомним младините!

Минчо гледаше объркано “съученика” си и не можеше да си обясни, как не е запомнил лицето и осанката на тази грешка на природата?!? Та, този повече приличаше на сина на баба Яга от несполучливия и аборт, отколкото на човек!

 -Хайде, бе, как ти беше името, сядай! - обсипа лицето му със слюнки Франкенщайн и нагло се провикна:

-Келнер, една кърпа за моя човек, че целия е мокър! Кво са потиш такъв, с тая мазна пот? - гледаше с погнуса олигавеното от него Минчово лице - И две бири!

Донесоха ги, а двамата на един дъх ги пресушиха.

-Я донеси още по две, че да не идваш пак след малко! - викна след келнера пръскалката.

-Кажи сега, приятел, как си, къде живееш, с к’во се занимаваш?

Минчо заразказва и така се увлече, че едва когато плати сметката вечерта, преди да затворят заведението, си спомни за село.

-Трябва да се прибирам вкъщи - каза на задрямалия си приятел.

Оня веднага се ококори и жално запреплюва:

-Вземи ме с теб, моля те! Ако сега се прибера, мойта ще ме изгони от вкъщи, защото е с любовника си. А той, като съм там, се притеснява и не може да я...  и тя полудява и си го изкарва на мен...

Минчо го съжали и заедно зачакаха късния влак. През целия път пръскачката мълча, което бе добре за нашия страдалец. Но когато влязоха в двора и Минчо отключи и отвори вратата на мазата, очите на плюнката така заблестяха, че отпадна необходимостта да включват осветлението. И започна една веселба...

                                                                     -----------------------------------------

 Кака Яна крачеше към дома си, натоварена с подаръци от леля Нели за нейния Минчо, мислейки как ли ще го завари. ”В мазето, естествено” - подсмихна се тя. Но колкото повече наближаваше, толкова повече сърцето и се свиваше от долитащия, неестествен за нейния дом, силен шум. Обзе я неестествено напрежение, а когато отвори дворната врата, чантата се изплъзна от ръката и, подаръците се разсипаха навсякъде около нея, а тя онемя от пълния шок, парализирал я за момент. Кокошките щъкаха из целия двор и така го бяха разровили, че не само посевите, а и тревата бе изчезнала. Единствената, незнайно как оцеляла до оградата самотна тиква, гледаше отчаяно как оголените колове, за които трябваше да са привързани изчезналите домати, се търкаляха навсякъде, както и някой и друг корен от пипера и патладжана. Вратата на кочината, откачена от пантите, се търкаляше в пръстта и само двата оцелели циментови кола, с малкото останала по тях мрежа, подсказваха, че някога е имало и ограда. По ламаринения покрив на пилчарника тропаха с копитца младите козлета  и блееха сърцераздирателно, а майките им жалостиво пригласяха, треперейки скупчени в ъгъла на кошарата. От прасето нямаше и следа. Кака Яна бавно излизаше от обхваналото я вцепенение. Обърса стеклите се по лицето и сълзи и се отправи към открехнатата врата на мазето. Доотвори я с ритник. Непоносима воня, като шамар през лицето, я накара да отстъпи крачка на зад. А разкрилата се картина бе достойна за Лувъра. До самата врата самотно лежаха част от дъгите, заедно с два от обръчите на шестдесет литровото буренце, все още мокри от виното, което до скоро пазеха. Стъкълца от изпочупени буркани светеха като камъни “Сваровски” навсякъде по пода. До стената, изпуснала последно дихание, бе полегнала доскоро изпълнената с жизненост и съдържание десет литрова дамаджанка от ракия. Изпод походното легло се подаваха два чифта крака,  в прокъсани чорапи, които разпръскваха като жизнена лампада ароматен еликсир във всички посоки. Със сигурност уханието не бе оставило нито един жив микроб! Задавяща кашлица спаси  Яна от задушаване и бършейки сълзящите си подлютени очи, отстъпи назад, поемайки дълбоко въздух.

Влезе бясна в къщи и за да се успокои, грабна парцала и започна енергично да търка пода.. ”Добре, че поне в къщата не са влизали”, мислеше тя по пътя към кухнята, където щеше да изпере парцала на чешмата. Тогава видя, че тенджерата с помията, събирана за прасето, стоеше непокътната. Тежка въздишка се отрони от гърдите и, хвърли парцала в тенджерата и сълзи на отчаяние и безсилие закапаха от очите и. След като и поолекна малко, влезе в своята стая , събра си дрехи в един сак и с твърдото намерение да не се връща, докато Минчо не я потърси разкаян, излезе и се отправи към гарата. Не чака дълго и влака дойде. Погледна назад с тъга и се качи.

                                                                 -----------------------------------------

Леля Нели, по-голямата сестра на майката на Яна, седемдесет и две годишна стара мома, стоеше пред огледалото и се разсейваше, разговаряйки със себе си. Напереното бабе бе със силно начервени устни и поне един сантиметър фон дьо тен по лицето. По врата и челото и имаше червени рисунки от недобре измитата боя за коса. От ръкава на блузката и, облечена наопаки, се подаваше презрамка на сутиен, което явно се отразяваше на симетрията на гърдите и- едната пристегната и навирена почти до брадата, а другата(изтърваната)  се разливаше по снагата и доста под ханша. Не напразно в селото си бе известна като ”педя човек-лакът цица”! Взираше се влюбено в себе си и си се радваше:

-Не съм мръднала от години- все същата хубост!!! Е, само дето косата си къносвам и ракийката по ми се услажда!...

На вън се чу глас:

-Лельо-о, тук ли си?

Нели подскочи радостно - Яна пак е тука! Толкова добре си изкараха двете четири дена!

-Влизай, Яне-е, горе съм! - провикна се и се запъти към масата да добави чашка и прибори за племенницата си.

В хола масата, както всеки ден, бе отрупана. Тава, пълна с прясно нарязана салата, чиния с пушена сланинка и друга със сиренце, буркан с туршия, сладки, печени сутринта, а до тях- халба от бира, пълна с прекрасна, ароматна и с цвят на кехлибар мускатова ракийка. ”Ма, лельо- беше я попитала Яна- що не държиш ракията в шише? Така не изветрява ли?”, на което леля ù отговори: ”Кой ще я остави да изветрее, ма? Това ми е чашката. Иначе в бутилки седи!”.

-Добре дошла отново, Яне! Забрави ли нещо или? Какво е станало?!? - притеснено гледаше зачервените и очи Нели.

-О-ох, лельо... Този мой Минчо ще ме умори... - и заразказва тъжната си история.

Бабчето сипа ракийка на Яна и тя отпи малка глътка. Нежна топлина се разля надолу по тялото и! Отпи пак, този път с наслада! О, как започна да и олеква! Всяка глътка отнасяше със себе си и част от мъката и...

-Сякаш съм в рая и отпивам от нектара на Боговете...

-Нали?!? И аз така я усещам! Сама си я правя! - и леля Нели взе думата...

Приключиха едва след полунощ, на фона на музикалното произведение”Нелино похъркване на масата”...

                                                                     ------------------------------------------

Минчо се размърда, а това стресна “съученика”му.

-Кой спи, бе? Даже не съм мигнал - само релаксирам! - смънка сънено той - Я виж колко е тъмно...

-Ако се измъкнеш изпод леглото, ще светне...

-О-ох, как ме боли главата, но пък колко повече съм гладен!... Цяло прасе мога да изям!

-Нали това, което заклахме вчера, го изяде почти сам?!? Как може да си гладен още?

-Е, колко беше пък то... И като си спомня каква гонитба падна... Я да идем в кухнята- жена ти може да е оставила нещо сготвено...

И с другарска взаимопомощ, с мъка изправили се, облегнати един на друг, се заклатиха към къщата. Нахълтаха направо в кухнята.

-Уха! Цяла тенджера с манджа има! Ще пируваме!- и с трепереща ръка Минчо загреба с чирпака от помията за прасето.

Награби парцала и го накъса по братски в двете чинии. След като се нахраниха, гостенина шумно се оригна и запръска лиги:

-Бе, можеше и по-добре да свари месото, а и тъничко ми се видя... Много е стисната жена ти! Ти за това си такъв гльоджав- като пирон си!

Върнаха се в мазата и след дълго търсене не откриха нищо, с което да разквасят гърлата си. Тогава ”съученика” изведнъж се сети, че трябва да се прибира:

-Дай двайсе лева на заем, да се прибера,пък като се видим другия път- ще ми ги върнеш!

Минчо зяпна, осмисляйки казаното, но извади двадесетачка и му даде. След това лъкатушейки тръгнаха за гарата, отбивайки се в кръчма по ”за едно за из път”...

Късно вечерта, след дълги изпращания, най-после госта се качи на влака. Минчо въздъхна облекчено и се отправи към дома си.

-Добре, че не отворих и другата стая от мазата, с бутилираното винце, че тогава щях да карам само на вода...- пфу!- изплю се отвратен при мисълта за водата и продължи, доволен от умната си постъпка. Прибра се направо в мазата, премести плъзгащата изкуствена стена и се озова пред пълни рафтове с усмихнати, идеално подредени бутилки. И не след дълго мощното му хъркане се носеше из двора, защото силите му не стигнаха да се прибере в къщи.На сутринта кмета дойде да разбере защо не ходи на работа и видя наш Минчо, проснат на земята, галейки единствената останала до оградата тиква, мърморейки в просъница:

-Яно, завий си дупето, че виж к’во е изстинало, ма....

                                                                                         *****