"Нападнаха ме бръмбари онази вечер. Целия ме налазиха, докато не нагризаха цялото ми тяло... на сутринта като ме откриха ме закараха в болницата. Целият съм бил в кръв. Ето вижте - този белег ми е останал от едната гадина" и показа с два пръста голямо петно на лявата си китка. Разказите му ми бяха твърде абсурдни и скучни и реших да си тръгна. Хубавото беше, че се събираме пред дома на пейката... ако не друго, поне мога да си тръгна, когато ми дойде на ума. Ето сега например... цяла нощ си разказваме някакви зловещи истории, а нито една не бе истина. И докато нацеля точно момента, в който да се шмугна вкъщи, дойде моят ред. Аз се прозинах оскъдно и започнах да увъртам, докато не се отсрамих, та да кажа: "Лека нощ, доспа ми се." Разбира се, докато си тръгвах чувах как ме обсъждаха... Честно казано, чух всички неща, но се бях залисал в нещо... така стана по-добре... Ако бях запомнил всичката помия, която изляха върху мен, вероятно щях да се въртя цяла нощ в леглото и да премислям казаните от тях думи. Преди да легна, отидох да "пусна една вода", така и не бях на зор да лягам... И докато се усетя, се зазорило. Слънцето изгаряше половината от лицето ми. Навън се чуваха баба, дядо и баща ми... както винаги говореха на висок глас, а майка ми от време на време шепнеше и повтаряше: "Тихо, че спят децата." Събрах малко сили и скочих от леглото. Излязох навън. Тъкмо отворих вратата и се сблъсках със сестра ми. Това беше изненада. Толкова рано да се събуди? Както обикновено го "ударих" на шега и заплямпах някакви безсмислици, смеейки се на случката. Сестра ми обаче, никак не й се нравеха такива хапливи моменти и просто се поотърси от удара и ме подмина. Както винаги със закъснение се провикнах: "Добро утро"... но, уви... нямаше отговор. Минаха час-два... закусихме... и какво да правим... тръгнахме да играем навън. Какво сме играли не помня вече, но не след дълго започна да вали като из ведро. Аз и сестра ми се скрихме от дъжда на сайванта, а другите затичаха да се приберат вкъщи. Постояхме мълчаливо няколко минути... започнах да ровя из разни куфарчета... този сайвант го ползвахме за таван и имаше куп стари вещи... Всичко бе потънало в прах и паяжини. Крушката на лампата от време на време закъсваше, което на сестра ми й се видя страшничко. И в скуката започнахме поредната игра. На мен се падна честта да наредя мебелите в новата ни къща, а сестра ми да почисти праха и боклуците. Чудейки се как да направя легла, шкафове и други къщни предмети, мярнах наредени в четири-пет купа щайги. Това беше и решението. Започнах да ги редя една по една... така, че направих легло, два шкафа и една маса. Сестра ми измъкна някаква стара вълна и палта от един дълъг сандък. Поизтупа ги и ги сложих на измисленото ми легло. Когато всичко беше готово, решихме да започнем голямата игра. Тя беше икономката на къщата, а аз - големият шеф. Сайвантът беше на втория етаж на къщата. До него можеше да се стигне и по стъпала. Дъждът продължаваше безмилостно да удря листата на цветята... На места почвата не смогваше да попие водата и се образуваха локви. Неусетно стана привечер. Луната леко започна да се измъква. Дойде моментът, в който просто ще легна на щайгите покрити с вълна и ще поспя. Понеже нямаше друго шалте и сляхме двете легла. Завих се и се отпуснах. Не беше толкова зле. Докато се усетя, се унесох... постоянно нещо ме хапеше изпод завивката. Кой знае колко бълхи ме лазеха в този момент? Сестра ми май вече беше в света на сънищата... но така като гледах, тя нямаше проблем с насекомите. Майка ми пък викаше като подлудяла да слизаме от сайванта и да вечеряме... Мъдростта ми не позволяваше да спра играта и се правех на разсеян и на недочул. За всеки случай се завих презглава, завих и сестрата, ако дойдат да ни търсят, да не ни видят. Тъкмо се промуших и нещо силно ме захапа за бедрото. Все едно ме ухапа нещо. Хвърлих шалтето набързо и видях цели три мишки да пъплят около мен. Умирах от страх от такива животинки и си "глътнах" езика. Стомахът ми се сви на кълбо. Бутнах сестра ми да се събуди. Тя обаче спеше като пън. Аз едва мърдах, за да не уплаша мишльоците. Размърдах икономката още няколко пъти. Тя взе, че се събуди. Но като видя мишките и се разпищя... Мишките се разбягаха на различни страни и се скриха, която където намери. Тъкмо се успокоихме и сестра ми се вцепени. Зяпна ме за крака, аз пък не обърнах внимание. И след малко започна да вика колкото гърло и дава. Един съсел се показа изпод крачола ми. И аз закрещях. Баща ми набързо се качи да види какво става и пак да ни припомни да слезем да хапнем. Обещахме му, че след няколко минути ще слезем, но се направихме на ударени за това, което се случи. Щеше да ни забрани да се качваме и да играем друг път в новото ни кътче. Тъкмо да тръгна и един съсел пристъпи към нас. Със сестра ми заподскачахме. Една от щайгите се счупи и си заклещих крака в нея. Усетих, че нещо ме докосва. Нещо топло. Развих щайгата и видях няколко съселчета се радваха на компания - т. е. на крака ми. Започнах да нервнича и да крещя на сестра ми да ме измъкне. Започнах да пърпам с крака, за да си извадя крайника оттам. Гадините само издебваха момент, в който да ме докоснат или да ме ухапят. Сестра ми затича долу да извика някой. След малко дядо дойде с пушка и само попита "Къде са?" Сестра ми показа крака ми. Старецът, който иначе по сили не приличаше на такъв, започна да стреля в краката ми. Невероятно, но уби и трите съселчета, които бяха решили да си поиграят с мен. Вместо да умрат мишките се превърнаха в яйца. Започнах да търкам очи - ставаше нещо ненормално. Изведнъж се пренесохме в кошарата, където държим козите. Но вместо тях там имаше хиляди яйца като тези. Знаех,че сънувам, но не можех да се движа. Хем спях, хем бях буден. Така се бях вцепенил,че имах чувството,че змии ме лазеха. Целият се потях. Майка ми започна да ме бута, за да ме събуди. Отворих очи. Виждах само графираната стена. Но продължавах да не се движа. Просто не бях се отърсил от кошмара все още. Болеше ме много вратът. Помръднах главата си. Сърцето ми започна не да тупка, а да щрака като шевна машина. Една змия се беше увила, около половината ми тяло. Този път не сънувах. Едната ми ръка беше свободна - реших да се ощипя, както съм гледал по филмите. Търках си очите, да не би да се привижда. Змията не помръдваше. Беше като препарирана. Но страхът си беше страх. Погледнах на другата страна. Майка ми ме гледаше като ухапана от змия. Попитах я: "Какво става?" Тя ме изпогледа и промълви: "Не се мести!" Очите й нямаха блясък. Бяха безжизнени. Като изпити. Започнах да й говоря притеснено, малко ми оставаше да заплача... "Мамо, спаси ме! Страх ме е! Защо стоиш?" След последния въпрос тя се обърна за секунда назад и започна да се смее с насмешлив глас. Сякаш ми се подиграваше... Аз се почувствах още по-зле. Усетих как не се сдържах и се напишках. А тя продължаваше да се хили. Чувствах се предаден, унижен - явно си правеха шега? Змията си стоеше... не помръдваше. Майка ми излезе от стаята. Сякаш нямаше нищо. Не посмях все още да помръдна. Минаха часове. Никой не дойде за мен. Никой не ме спаси. Не го направих и аз. Бях слаб и страхлив. Случваше се и не! Нещо ме спираше да стана и да избягам. Ами, ако се събудеше? И като че ли повиках дявола... Змията се свести. Като че ли се събуди от зимен сън. Започна да съска срещу мен. Приближи се до лицето ми. Не ме виждаше, но ме усещаше. Вече не можех да продължавам така... Задъхвах се. Припаднах. Сега съм тук... а можеше да е различно...
(С отворен край... къде съм... всеки да си прави изводи. Малко мистерия да има...И с всеки изминал ден, все по-чалнати идеи ми идват - даже безсмислени.)
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Много е готино!!!