Обядвам дълго.

     Понякога виждам как лятното слънце се мести, вероятно притеснено от хладния ми поглед. Изкатерва се на най-високото било на небето и се чуди къде да се скрие, защото няма никакво облаче. Голо слънце, голи хора, голи мисли щъкат наоколо. Толкова е топло, че ако материята не се разсъблече, няма да оцелее в присъщото си ненормално състояние. Така си мисля, така съм мислел винаги – ненормалното е агрегатно.

     Най-зле, разбира се, е тъкмо слънцето. Затова го наблюдавам с нескрита злоба, опакована с целофана на злорадството. То причинява горещината и в известен смисъл се задушава от собственото си присъствие.

     Похапвам второто предястие и слушам дългата история на събеседника си. На неговата маса беше свободно, компанията му ми е напълно неприятна, но не смятам да се застоявам. Само да похапна. Мисля, че разказва за някаква любов. Не докосва нищо от храната си, то пък една храна, пуши цигара от цигара и пие бялото вино като айран. Не пие, льока. Бялото в краищата на устните му не е мляко, то е пяна от смлените думи.

     – ... с ей такива бедра. И като ги разтвориш, си мислиш, че и там ще е такова...

     За момиче говори. Иноземка. Служи си с дясната ръка, когато я описва, с лявата не може. Това го затруднява, защото пуши също само с дясната ръка. Това трябва да е причината непрекъснато да мести цигарата от едната ръка в другата, пепелта пада върху покривката, той духа и положението става по-лошо – влиза му нещо в окото.

     Насълзява се.

     – ... оженила се, мамка ѝ – плаче. – Представяш ли си?

     Представих си. Иноземките винаги се женят за чужди мъже. Лоши са и това ги прави вълшебни. Така се случва в легендите на моя събеседник. А той все на чужденки налитал, българките не му били по форма, нрав и сърце. Докато слушам описанието на кожата на една мулатка, която срещнал някъде в Белиз, установих, че климатикът духа хубаво и вътре е задимено, шумно, хладно и пренаселено. Група деца, отегчени от продължителните обеди на родителите си, играят на криеница, шмугват се между краката на сервитьорите, там е най-скришно. Падат вилици, тряскат чинии, чуват се възпитани и премерени ругатни, жужене на тих и съскащ спор, оригване и провлачен вой на музика от тонколоните.

     Музиката е фалшива. Всичко друго ми се струва реално. Почти толкова реално, колкото удоволствието да бъда сам, ловец на средна възраст, необвързан, търсещ, но ненамиращ, личност с пристрастие към родното, към грозното в хубавото, към типичното на уникалното. Съжалявам всички – слънцето, климатика, лигавите дечища, родени да съсипят живота на другите, събеседника си и туземките му, сервитьорите и мокрите пепелници, турени, за да замаскират забраната за пушене и да изглеждат като свещници. Всички тези материални неща около мен ми се струват съвсем загубени в каданса на времето, объркани, нищожни и елементарни, зависещи от емоциите си, занулени от битието; зачудвам се как съществуват в привичното си агрегатно състояние, без да се разтопят от горещината на безсмислието си. Не одобрявам яйцата на очи, пльоснати върху широки чинии с мазнично около тях, с мирис на чесън, кисело мляко и на селско безгрижие; настроението ми се подобрява. Наливам вино, слагам лед и се преструвам, че слушам. Така съм по-близо до себе си и съвсем далече от всичко останало. Чувам биенето на сърцето си, ритмично и палаво, спокойно и унесено във вълнението от предстоящата част от обяда.

     Слънцето пуска котва над нас и не шава. Пладне е. Дойде основното – риба в сос. Ставам, за да отида до тоалетната. Нямам нужда от това. Просто искам да видя дали някой друг е като мен – тъй уравновесен и себеподобен, човек с хъс към морските деликатеси с аромат на прохлада и сол, на свобода и здравословен егоизъм. Не, повечето хора изглеждат загрижени един за друг, понеже сами не могат да преодолеят своята незначителност, трябва им помощ и боцкат нервно с вилиците в чуждите чинии, за да опитат мъничко от нещастието на ближния. Пържено, лук, домати, свинско и какво ли не. Никаква риба.

     Връщам се и поглъщам всичко наведнъж. Гладен съм. Събеседникът ми вече е съвсем запенен, бяло е лицето му, устните му, мислите му, любовите му – става като платно на кораб, тръгнало да пътешества из света без мачта, без кораб, без тяло. Мечтател. Поръчвам още риба, пак в сос.

     Обядвам тъй дълго, че когато приключвам това гастрономично приключение, доволен и тежък, оставам изненадан от интересния резултат: приятелят ми спи на масата, изгорялата цигара се е закрепила странно между пръстите му, ала той не е пострадал, не е изгорял, виното е изпито, масата – вдигната. Наоколо няма никакви хора. Нито нещастно женени, нито щастливо разделени, дори ергени като мене липсват; децата се щурат между краката на сервитьорите, очевидно най-сетне са се скрили от живота, и сервитьори няма. Тихо е. Материята се е изпарила най-сетне – така решавам. Оставила ме е на мира и е захвърлила излишния си багаж – този отритнат от действителността, вечно влюбен в красотата нещастен човек, принизил мечтите си до чувства, и е поела в друго измерение, където да се охлади или да потъне в червеевата дупка на космическия егоизъм.

     Вдигам очи и гледам през полуостъкления таван – слънцето също го няма. Бледа луна го е заместила, и тя пуснала котва от небето, не смее да помръдне, за да не изгуби равновесие и да падне лошо на земята и да си счупи коляното или някой важен пръст и после да не може да си вади мръсотиите от носа.

     Опитвам се да стана. Странно, това се оказва трудно. Не че нямам сили, воля ми липсва. Все пак се отделям от масата и опипом тръгвам нанякъде – без причина, но устремено. Обръщам се и виждам как учудено зяпам луната и червеевата дупка пред себе си, мръщя се и се приканвам да се махна оттук – ей, колега, вдигай чуковете, стига си кльопал, не виждаш ли, че времето е измело всичко, останал е само тоя загубеняк, мераклията с иноземките, който е вечно влюбен в другите, вместо да подчини живота на себе си... Хайде, рипай. Хайде, де! Но защо тялото ми стои на масата, опулено, изпънато, прободено от някаква конвулсивна болка, а не върви подир с мен или заедно с мен, както е редно? Защо не ме слуша?

     Изведнъж виждам как обедните риби в стомаха на тялото ми изскачат през устата, шляпайки с опашка, шамаросват ме влажно и заплуват в тъмното на своя сос, обикалят хищно ресторанта, връщат се ядосано, засмукват ме и ме поглъщат на две равни порции. Не усещам болка, само тъга и в нея – тъпо недоумение защо се случва това и как, по дяволите, ме поделиха толкова хирургично и делово без да ме разкъсат. Или съм бил разкъсан?

     Обядвах прекалено дълго. Почти цял живот. И станах жертва на храната.

     Пияният наивник, гладен и вмирасан на тютюн, спи на масата. Когато се събуди на другата сутрин, той няма да помни с кого е бил в ресторанта предишния ден и цялата вечер, нито какво е пил, още по-малко – какво е говорил. Няма да знае, че се е сбил с двама и те са го удряли лошо, че се е размечтал отново да намери красива жена, с която да споделя, той само ще усеща болка, ще се чувства разполовен, разкъсан, измамен, но ще е доволен от това, защото ще е знак, че е жив. Че отново е буден.

     Ненормален човек. Ненормалното дали е агрегатно?

     И когато отворят ресторанта, ще заварят зарязания посетител от предишния ден, както се е случвало и преди, този от другото време, времето на голите мечти. Той ще вдигне глава виновно и ще поръча вино за закуска. Ще му донесат. Платното ще потърси мачта, мачтата – кораб. Климатикът ще надуха вятър. И корабът ще поеме към любовта, към вълшебните разсъблечени момичета на Белиз, към красотата. Без мен.