Обядвам дълго.
Понякога виждам как лятното слънце се мести, вероятно притеснено от хладния ми поглед. Изкатерва се на най-високото било на небето и се чуди къде да се скрие, защото няма никакво облаче. Голо слънце, голи хора, голи мисли щъкат наоколо. Толкова е топло, че ако материята не се разсъблече, няма да оцелее в присъщото си ненормално състояние. Така си мисля, така съм мислел винаги – ненормалното е агрегатно.
Най-зле, разбира се, е тъкмо слънцето. Затова го наблюдавам с нескрита злоба, опакована с целофана на злорадството. То причинява горещината и в известен смисъл се задушава от собственото си присъствие.
Похапвам второто предястие и слушам дългата история на събеседника си. На неговата маса беше свободно, компанията му ми е напълно неприятна, но не смятам да се застоявам. Само да похапна. Мисля, че разказва за някаква любов. Не докосва нищо от храната си, то пък една храна, пуши цигара от цигара и пие бялото вино като айран. Не пие, льока. Бялото в краищата на устните му не ...