Мога да управлявам мислите си, да докосна белия цвят на вечната тъга – да боядисам с него стените на студената си стая, прозорците, които гледат към нищото. Желая да кажа толкова много неща, но главата ми е замаяна от шарената дантела на карнавала. Мечтая, изгубена в лазурния лабиринт на осъждащия ти поглед, заслепяват ме дъги....Отново сама виждам небето. Дългоочаквана гледка – сега изгубила всякакъв смисъл. Искам за малко да сляза на земята. Искам да опитам от синия сняг, да нося златни накити.
Сега съм отново дете, имам температура. Белият чаршаф като лека снежна смърт покрива тялото ми. Изтръпвам за пореден път от студеното й докосване. Мъгла с жълти сфинксове ме обгръща, изпълва разсъдъка ми и се изпарява безследно. Аз потъвам в топлото сияние на болезнено розовите лъчи. Хората ме посочват с пръсти, намазани със сладолед. Аз бавно губя съзнание.
Ефирни ангелски крила, рисувани с акварел върху жълтия сняг около стария ми дом. Дъхът на пролетта ме е целунал, но аз още не съм видяла слънчевата светлина. Разтварям се в синевата на мислите ми. Камбаните на черния храм бият тревожно. Колко отдавна не съм се връщала вкъщи, все така студено е... виждам отдавна забравилите мен хора, някога толкова важни за мен. Обърнах мръсния пепелник и сега гледам как сребристо облаче пепел се вдига към безразличните небеса. Вече не мога да бъда същата. Момиченце с червен мак в тъмната коса се разхожда в градината – радва се на това, което предстои. Искам да намеря клоуна, който ме разплака в парка. Огледалото на стената се пръсва на хиляди парчета и ръцете ми засияват с кървави перли – парещи сълзи на предците. Шаманка замислено гледа отразения във водата огън, той скоро ще угасне. Излизам навън с твърда оранжева коса, мокра от сълзите на минувачите, болят ме ушите от розовите сърца, стъпвам в калния сняг.
Той ме черпи с кола, пусна рок и ме прегърна. В пластмасовите бутилки, разхвърляни наоколо, виждам тъмните кръгове под очите му. Той е затворен в черно мазе и не може да вземе сърцето, набучено с карфици. Лунното и слънчево затъмнение, едновременно събрани в шампоана ми за коса. Той винаги искаше да ме вземе за ръка, да погледне за малко в бездънните очи на морска дева. Качи се на кораб, но обеща да се върне.
Пристанището на един добре познат град. Отново сме заедно. Много му отива синия костюм, а на мен - черната рокля. Болка, страст, жълти вестникарски страници, сиви панелки... от другата страна – любимото ни море. Той е отново далеч, правя корабче от утрешния вестник и го подарявам на вълните. Ще получи мълчаливото послание, когато изгрее луната.
Бяла възглавница в мразовитите прегръдки на самотата... Виждам само една дума, изписана на стената на стаята ми, усещам всеки път магическата сила на прокълнатите обещания. Две думи, слети с вечността –„Ще се върна!”
© Олга Todos los derechos reservados