Мога да управлявам мислите си, да докосна белия цвят на вечната тъга – да боядисам с него стените на студената си стая, прозорците, които гледат към нищото. Желая да кажа толкова много неща, но главата ми е замаяна от шарената дантела на карнавала. Мечтая, изгубена в лазурния лабиринт на осъждащия ти поглед, заслепяват ме дъги....Отново сама виждам небето. Дългоочаквана гледка – сега изгубила всякакъв смисъл. Искам за малко да сляза на земята. Искам да опитам от синия сняг, да нося златни накити.
Сега съм отново дете, имам температура. Белият чаршаф като лека снежна смърт покрива тялото ми. Изтръпвам за пореден път от студеното й докосване. Мъгла с жълти сфинксове ме обгръща, изпълва разсъдъка ми и се изпарява безследно. Аз потъвам в топлото сияние на болезнено розовите лъчи. Хората ме посочват с пръсти, намазани със сладолед. Аз бавно губя съзнание.
Ефирни ангелски крила, рисувани с акварел върху жълтия сняг около стария ми дом. Дъхът на пролетта ме е целунал, но аз още не съм видяла ...