Стоейки на прозореца и мислейки какво ще прави с цялата тази  каша в главата си, Итън усети топлината в стаята. Не се обърна, а просто знаеше кой е на прага и не искаше да мисли за това какво ще направи, ако я види. Мисли нахлуха в главата му и си спомни миговете с нея, удоволствието от това да я върти на малкия си пръст, знаейки, че тя ще му се отдаде винаги, когато пожелае. Самият той беше егоист и знаеше какво иска, използваше адската си красота, за да го направи и точно заради нея може би бе изпатил толкова много от брат си, от баща си... Но беше сигурен, че винаги би му била от полза, след като всичко, което бе постигнал, cе дължеше на нея.

  Фактът, че Фиона беше в стаята му тази вечер, го развесели, дори го накара да се замисли какво може да прави с нея. Беше разбрал, че тя определено не е глупава, още по-малко необщителна, срамежлива. Наистина, въпреки противоречивите си чувства, той имаше какво да си каже с нея, знаеше, че може да ù се довери. Не я намираше за секси, но усещаше мръснишкото в нея, усещаше, че е луда като него, макар и не толкова, но все пак готова да направи нещо...  за него… всичко за него.

-        Какво търсиш тук? – попита той надменно и покровителствено, без да се обръща към вратата с лице към нея.

-        Исках да те видя. – промълви тя, сякаш се срамуваше от постъпката си.

 Той помълча малко.

-        Фиона?

-        Да?

-        Имаш ли чувства към мен, миличка?

  Тя сякаш се сепна.

-        Моля? Какво имаш предвид?

   Наложи си да не показва чувства и да се прави на ударена, както бе казала приятелката ù. Може би това беше начинът да го впечатли или поне да го накара да се замисли.

   Фиона наистина не беше глупава, за каквато всички в гимназията я мислеха. Сама за себе си тя знаеше, че е романтична натура. Съчетаваше в себе си толкова чувства, качества и недостатъци, които можеха да влязат в някоя книга на неизвестен психолог. Цялото ù същество бе изградено върху основа от чувства, размисли, съмнения, опасения, страх, любов, хедонизъм, любов към шоколада, малко меркантилност и още нещо, което тя самата не можеше да обясни с думи, но знаеше, че  има някаква психология, макар и такава, която и науката не може да обясни.

   В този момент тя не можеше да си позволи да показва някакъв интерес пред Итън, още по-малко да му признава чувствата си, които наистина бяха силни. Малко или много,  няколкото пъти, в които бяха излизали, Итън я беше накарал да чувства наистина чудесно в кожата си, на място и със самочувствие. Тя харесваше в него любознателността, романтиката, интелигентността, тънката ирония, която преминаваше понякога в сарказъм. Имаше и нещо друго, което тя харесваше, но не толкова в него, колкото това, че тя сама бе разбрала какво има зад тези зелени смарагдови очи, а именно онази воля, даваща сила на егоизма му да прикрие дълбоката болка от една любов в миналото. Въпреки факта, че той винаги ще бъде влюбен в онази, Фиона искаше да разбие стената около Итън. Знаеше, че това е нелесна работа, но това, което изпитваше към него, бе по-силно от разума ù.

    Той се обърна. Погледна я и тя усети как ще каже истината.

-        Откакто излизаме, имам чувството, че искаш да направиш нещо. – отбеляза той със силно спокойствие. Вътрешно мъжкият му инстинкт усещаше, че колкото и да запазваше самообладание, все отнякъде ще избие пукнатина и всичко ще рухне. Пределно ясно му беше какво иска тя, но искаше да го чуе от нея.

-         Не те разбирам – принципите ù или това, което бе казала приятелката ù, не ù позволяваше да се отпуска.

   Това не му се нравеше, познаваше я прекалено добре дори за малкото време, откакто се познаваха, но инстинктите му подсказваха, че трябва да я накара. Искрено искаше да разбере какво иска Фиона, макар да знаеше, че дори тя не е сигурна в мислите си.

    Итън обаче имаше своите трикове...

-        Влез! – каза той и се усмихна на лунната светлина, влизаща през стъклото на прозореца, усмивката му бе като още един малък лунен сърп.

    Не ù оставаше избор. Кротко се подчини и пристъпи в тъмната стая, малко плахо застана близо до него. Той се обърна напълно и отметна кичур коса, паднал на бузата ù. Впи погледа си в нея, изучавайки лицето ù. То не беше нещо особено, но тя бе от типа хора, които, ако ги опознаеш и се влюбиш в тях, ще си кажеш, че наистина външният вид няма толкова голямо значение, ще се влюбиш в цялото същество и тогава ще ти се стори, че лицето ù е прекрасно.

-        Та, какво искаш да направиш? – попита отново той.

Тя присви очи.

-        Виж, не знам защо очакваш, че ще направя нещо. – машинално излъга.

-        Сякаш не те познавам. – каза той и я погали по бузата, плъзна пръста си по брадичката ù.

-        Не ме познаваш! – отсече тя, опитвайки се да постави стена, защото не беше сигурна какво да прави.

  Итън установи, че няма смисъл да пита. Може би това беше загубена битка с нея, ако можеше така да го нарече.

Реши, че ако говори направо, ще я стресне и ще я накара да се издаде. Да говори направо, макар и измислици.

-        Искаш да ме целунеш? – каза тихо той.

-        Моля? Ти чуваш ли се? – този път лъжата беше плоска. Той позна и тя не можа да го скрие.

  Тогава Итън усети, че тя излъга. Видя го на лицето ù. Значи все пак изпитваше нещо към него. Сега оставаше само да не показва, че не е знаел. А това щеше да е лесно, очите му се бяха научили да лъжат, да лицемерничат, да гледат бездушно.

    За Фиона това беше проблем, защото щеше да се почувства слабата пред този, който стоеше пред нея. За нея той олицетворяваше властния мъж, покровителстващ я и даващ ù жажда за живот.

-        Искаш да ме целунеш! – той поклати глава, даваща положителен знак.

И аз не знам какво искам, честно казано, помисли си тя.

 Но може би нямаше смисъл да отрича. Трябваше да си признае, може би така щеше да разбие стената. Щеше да усети, че и той чувства нещо в себе. Може да не е към нея, но за себе си тя щеше да знае, че е помогнала на една празна душа да  запълни бездната, зейнала като митичен змей, готов да те погълне.

-        Да! – призна тя.

-        Можеш ли? – попита бързо той, знаейки, че тя ще каже „Не”.

    Противно на очакванията му тя каза „Да!”.

    Той вдигна вежди.

-        Това новият начин да си противоречиш ли е? – попита Итън заядливо. -  Мислиш и знаеш едно, а казваш друго.

-        Не! Мисля го. – заяви тя и скръсти ръце.

-        Значи мислиш, че ще наруша принципа си. Мислиш, че ме опозна достатъчно, за да смееш да ме целунеш? Още повече, че мислиш, че имам нещо към теб, за да ти отвърна.

   Тя поклати глава в знак на положителен отговор.

   Итън остана неподвижен, вперил поглед в нея. Фиона го гледаше, без да отдръпва очи, чакаше той да каже нещо.

-        Какво? – попита той. – Ти си полудяла.

   Итън не искаше да мисли за последствията. Сякаш беше прокълнат да не целува никоя, за да не се влюби. Едва удържаше положението, но ако Фиона го целунеше, всичко щеше да рухне. Нещо отвътре обаче го бодеше да излее пред нея и малкото останала душа, която имаше.

-        Имаш прекалено големи очаквания, Фиона. Мислиш прекалено много, изпитваш прекалено силни чувства. Точно от мен. Аз не съм нещо повече от други, с които си излизала, не олицетворявам някой бог, не съм герой, не съм принцът на белия кон, не съм и човекът, който може да те дари с внимание, усмивки, прегръдки и мигове на пълно щастие. Какво съм толкова за теб, че си се залепила за мен? Какво виждаш, което аз не мога да разбера за себе си? Кой съм аз, че да ме гледаш по този начин и защо...

   В този миг той млъкна. Тя хвана лицето му с ръце и го целуна. И в този момент всички мостове, диги и бентове, които Итън бе градил, рухнаха. Рухнаха, сякаш беше потоп, сякаш пламъци ги обгръщаха, сякаш торнадо минаваше през всички стени, ограждащи сърцето му. Като крадци в музей, искащи да откраднат диаманта. Чувствата го връхлетяха като ураган. В главата му горяха адски пламъци и опиташе ли се да разсъди трезво, мислите му просто изгаряха в тях. Всичко това му се струваше нереално, фантасмагория, глупава приказка. Не можеше да повярва, че се намира в този свят, че Фиона е до него, че го целува, че е гол за чувствата си, че тя продължава да го целува, че тя е истинска...

    Тя се отдръпна. Погледна го. Два чифта зелени очи се взираха едни в други за миг. Миг като цяла вечност. После тя каза тихо така успокоителните думи:

   -   Ти си моето второ Аз!