Тя стоеше с приведена глава вперила поглед в часовника – всеки ден, всеки час. Чакаше търпеливо. Беше един такъв електронен часовник – със зелен циферблат, черни цифри и две пулсиращи точици. Приличаха на две малки черни очи – отварят се – затварят се. Понякога се питаше кому беше хрумнало да съчетае това зелено с черно. Един ден очичките на зеления часовник спряха вторачени в нищото, спря и стенният часовник с кукувичката и старият будилник на баща й – всички те, в този съвсем обикновен декемврийски ден, спряха едновременно в 12:06 часа. Когато това се случи, тя отиде до механичният часовник и започна да го разглежда. Сашенка много го обичаше, но ето, че сега замлъкна. Реши, че кукувичката се е уморила толкова години да излиза от къщичката си и да кука на всеки час. Старият пожълтял будилник на баща ѝ беше твърде стар и си беше съвсем нормално да спре. Но защо и часовникът на Сашо се опули такъв онемял – не знаеше. Не помнеше и колко време го нямаше Сашо. Все го виждаше там на вратата ...