Скатано в един тъмен ъгъл, под клетата светлина на старата като света, закачена на тавана, вяло клатеща се газена лампа, стоеше Щастието. Наричаше се така, защото хората му бяха дали точно това име. Всъщност, големият въпрос на Щастието беше какво именно кара хората да го наричат така и защо така задъхано и уморено го търсят и преследват на най-необичайните места, след като то се беше свило на това малко местенце, в този полуосветен тесен ъгъл, озарявано единствено от пламъчето на своята газена лампичка.
Щастието имаше очите да вижда всичко, търпението да не се намесва никъде, докато не бъде намерено и безмерното желание някой да го намери, за да му помогне да разпали кроткото огънче в огромен плам, който да освети останалата част от огромния му замък, от който само ъгълчето бе видимо.
Най-голямата тъга на Щастието беше, че всеки го търсеше навън – кой в пари, кой в хора, кой в предмети. Униваше от това, че хората се превръщаха в предмети и описваха себе си единствено с това, което има ...