Скатано в един тъмен ъгъл, под клетата светлина на старата като света, закачена на тавана,  вяло клатеща се газена лампа, стоеше Щастието. Наричаше се така, защото хората му бяха дали точно това име. Всъщност, големият въпрос на Щастието беше какво именно кара хората да го наричат така и защо така задъхано и уморено го търсят и преследват на най-необичайните места, след като то се беше свило на това малко местенце, в този полуосветен тесен ъгъл, озарявано единствено от пламъчето на своята газена лампичка.

Щастието имаше очите да вижда всичко, търпението да не се намесва никъде, докато не бъде намерено и безмерното желание някой да го намери, за да му помогне да разпали кроткото огънче в огромен плам, който да освети останалата част от огромния му замък, от който само ъгълчето бе видимо.

Най-голямата тъга на Щастието беше, че всеки го търсеше навън – кой в пари, кой в хора, кой в предмети. Униваше от това, че хората се превръщаха в предмети и описваха себе си единствено с това, което имат... Защо ли почти никой не искаше да погледне себе си? Бе толкова лесно – представяш си, че си предмет и се поглеждаш, оглеждаш постъпките си, оглеждаш себе си отвън, чувстваш всичко вътре... И си казваш: „Леле, това Аз ли съм... Защо съм нещастен, след като имам всичко около и в себе си, че аз не се различавам по нищо...“.

Щастието искаше да изкрещи: „Хей, хора, аз съм вътре във вас, тъмното ъгълче, в което се намирам е сърцето ви... Обичайте.“, но нямаше сили да го направи, а ако го направеше, дали щеше да бъде видяно, след като тъмата го бе прегърнала толкова жестоко?

Веднъж Щастието реши да излезе и да се разходи по широкия свят и тъй като нямаше свой собствен образ, то се пъхна някъде из предметите, зае своето място в тях, редом до Завистта, Алчността, Горделивостта, Гневът, Лакомията, Леността и Похотта... Силно впечатление му направи, че тези седем добри приятеля бяха толкова близки, че когато то попиташе нещо те отговаряха в един глас, с един тон – толкова му бе трудно да ги раздели и разбере кой кой е, че за да не се бърка и срами от това (защото най-истинската черта в Щастието беше тази, че то не изпитваше срам, вина, просто обичаше, то не изпитваше нищо, което тези седем познати носеха със себе си...), реши да им даде общото име „грехове“ – даде им именно това име, защото знаеше, че това значи „горене на съвестта“ – хората почти изгаряха, когато избираха някой от тези другари да го придружава, а го избираха, защото не намираха щастието. Изгаряха, да... Не се осветяваха – това бе и нещото, което отделяше Щастието от всичко друго, за това хората не правеха разликата – единият огън – даваше светлина, а другият – този на греховете – даваше огън, изпепеляваше всичко около и в човека.

Щастието усмихнато в своята безобразност започна разговор:

-          Здравейте Грехове, тръгнало съм да обиколя широкия свят, защото никой не може да ме забележи, когато съм вътре в него... Как вие успявате да навлезете в човека и да се намирате отвън, а аз клетото да съм в човека и той да не ме вижда?

Греховете в ироничен тон, хорово отвърнаха:

-          Хи-хи-хи, ти сигурно си Щастието... Всеки път, когато хората се докоснат до нас и ни наричат с името ти, ние дори не знаем своите имена и кой кой е, защото те постоянно ни бъркат с теб, Щастие... Затова, свикнали един с друг и бъркани един с друг, ние се научихме да съществуваме заедно, да говорим заедно, да бъдем в куп във всеки, който ни е объркал с теб... Така да се каже, ние отмъщаваме за това, че постоянно бъркат имената ни с теб... Ти нали знаеш колко е важно името – хората имат само думите и имената си – думите, за да бъдат разбрани, а имената, за да бъдат назовавани... А те не използват нито едното, за да назоват себе си и да поговорят със себе си... Това е причината винаги да ни бъркат – наричат ни с твоето име, а действията им винаги преминават през нас... Колко са объркани... Намиращи се в предметите и във външния свят ние наблюдаваме как те се молят да намерят теб, а намират нас, как си измислиха Бога, за да намерят теб... А го молят само за нас... Замисляло ли си се Щастие, колко е объркано всичко? – отвърнаха греховете.

-          Постоянно си мисля и се чудя как е възможно всичко това, та аз съм по-силно от всички вас, а никой не ме намира, за да ви сломи... Може би защото аз се намирам във всеки човек, а вие се намирате във всичко, което заобикаля човека и неговата личност.

-          Да миличък, колкото и тъжно да ти е – очите, ушите, ръцете, краката – всичко е извън човека, затова и те виждат и усещат само нещата, които са отвън, които ги заобикалят. Хората назовават някое име и започват да възприемат историята му – доколко е истинска, доколко е красива, грозна, каквато и да е... Те никога не питат отсрещния за цената, която е платил... Не, поглеждат вътре в него, за да видят от какво се е лишил конкретният човек, за да е това, което е... И непоглеждайки, персоната издърпва някое от нас... Я завистта, я гнева... Я нещо друго...

-          Разбирам, грехове... Искате да кажете, че проблемът, който се появява на повърхността е проблем, който съществува в дълбините, но не се вижда... И именно този проблем ме заклещва в тези дълбини?

-          Да, а ти, Щастие, можеш да бъдеш оприличено на наивно дете, което обича въпреки всичко и независимо от всичко... Колкото и красиво да е, никой не може да повярва в теб... Обичаш само заради съществуването, а не заради начина, обичаш заради невидимото и презираш видимото и притежаемото... А как мислиш, дали човекът може да види или поне да си представи невидимото – истинското?

-          Не, не мисля... Смятам да се разходя с вас из света человечески, за да опитам да влезна отвън навътре... Ще ме приемете ли?

-          Да, ела с нас... Но не бъди част от нас... Ние също сме уморени и обидени от постоянното бъркане на нас с теб...

И тръгнали по широкия свят Греховете и Щастието... Всеки със своята мисия...