8 ago 2017, 14:52

Морга 

  Prosa » Relatos
1219 1 1
15 мин за четене

    Какво става? Очите ми ще изхвръкнат от изцъкляне, но нищо не виждам. Тъмно е. Главата ми пулсира от болка. Добре съм се подредил пак. Тялото ми е схванато. Опитвам се да раздвижа крака и да се протегна. Ръцете ми опират в стени. На педя от носа ми също има стена или таван или каквото и да е. Не мога да се изправя. Започвам да се паникьосвам. Опитвам се да се завъртя, но е прекалено тясно. Толкова тясно, че не знам легнал ли съм или съм изправен. Паникьосвам се още повече. Затворен съм в нещо. Пипам тялото си. Гол съм. Умрял ли съм? Излишно хващам китката си, търсейки пулс. Сърцето ми буквално се блъска в стената или в тавана или ... да … в каквото и да е там. Започвам да се задушавам. Погребали са ме жив? Не, не може да е това. Сигурно е номер. Сигурно съм изпаднал в безсъзнание и онези идиоти си играят с мен. Започвам да блъскам на всички страни и да крещя. Звукът от ударите е метален. Мамка му, къде съм!? Чувам нещо. Продължавам да вдигам шум. Изведнъж откъм краката ми нахлува светлина и се понасям навън. Прикривам очите си с ръка. Светлината ме изгаря.

   - О, Господи! О, Господи! – някакъв човек, може би по-паникьосан и от мен, се движи насам-натам и бръщолеви глупости.

    - Кво, става, бе!? Къде съм? – вече съм седнал и разривам очите си. След секунди примижвам към човека. Оня с престилка, очила, блед почти колкото мен, ме гледа с потрес и трепери.

Оглеждам се. Постепенно започвам да разбирам къде съм и съжалявам, че съм се огледал. В моргата съм. Два покрити трупа и един непокрит и разрязан са останалата компания. Забелязвам картонче закачено за палеца на крака ми – 37. Супер. И кво, ся?! Зомби ли съм?! Засмивам се от тази глупост, а онзи още повече се спича.

    - Ще кажеш ли нещо вече? – питам го аз.

   - Аз съм нов, нали … И такова… аз… Вие нямахте пулс. Полицията… такова… Гол в контейнера и без пулс… И аз …

    - Добре, добре! Разбрах. Както и да е. Сега имам пулс. Дай ми някакви дрехи и си тръгвам.

    - Ама как така?! Не може! Трябва… такова … документите и аз … Не знам, за първи път… такова …

 

   И така, имах известни затруднения с равновесието и изобщо със стоенето прав, но успях да облека нелепата нощница, която онзи ми даде. Трябваше да изчакам полицията и някой лекар да ме прегледа. Не, че имах желание, но ако бях си тръгнал гол, така или иначе пак щяха да ме приберат полицаите.  

Изобщо не разбирах какво се случва. Около мен настана суматоха. Доктори, полицаи, психолог. Задаваха ми въпроси от всички страни. Караха се помежду си. Аз само стоях по гол задник на една кушетка без да мога да фокусирам погледа си, а камо ли мислите си. Просто гледах безмълвен в една точка, игнорирайки ги напълно. Оставиха ме в болницата.

     Три дни по-късно бях свободен. Всичко ми беше наред. Предрусал съм. Нищо ново. Събуждал съм се къде ли не, но никога в морга. Не ми се говореше с никой, но ако продължавах да гледам като неадекватен, най-вероятно щяха да ме пратят в лудницата. Съгласих се да говоря с психолог. Жена, прекалено обикновена, за да ми е симпатична. Загубил съм си паметта, нищо не помня. Тя така си мислеше, а на мен така ми се искаше. С една дума - лъжех. Подписах някакви документи и ми донесоха дрехи и пари. Нещо от социалните. Осигуриха ми и редовни посещения при психолога и обещаха в най-скоро време да намерят мои близки. Аз гледах тъжно и кимах. На ум им обещах, че няма да ме видят повече.

   Паметта ми беше отлична. Единственото, което не помнех е как съм се озовал гол в контейнер и то в непознат град. Не знаех кой и как ме „изхвърлил”, но и не ме интересуваше. Всъщност, няма да се учудя ако аз самия съм го направил. Винаги съм се смятал за боклук.

Все тая. Исках да бъда сам. Ама наистина сам. Надявах се никой да не се сети да ме търси.

 

   Парализиран съм. Не усещам нищо. Отвътре. Сигурно ще умра от глад, без дори да разбера, че съм гладен. Може пък наистина да съм умрял. По-добре да си остана така. Не искам никой да познавам и да ме познава. Не искам да работя, не искам семейство и приятели. Не искам нов живот или нещо такова. Искам да се скрия в някоя дупка, но коя ли дупка би била достатъчно голяма, за да побере огромното ми его? Къде да се заровя? Търся спасение в тъмното, защото светлото не ми е по мярка. Тясно ми е сред другите. Груб съм и нервен. Огорчавам и горя. Не мога да се спра. Губя контрол. Или просто не искам да се контролирам. Искам да съм гаден толкова, колкото наистина съм. Старая се да не наранявам, но така или иначе го правя. И става по-зле. Не искам да се усмихвам насила и насила да подавам ръка. Искам свободата да бъда зъл. Не мога да съм себе си, докато се опитвам да се опитомя. Аз съм един наистина лош, лош човек. Така или иначе се чувствам все сам. Защо не ме оставят намира? Защо не се оставям на мира? Защо трябва да се нагаждам към чужди рамки? Защо всички дърпат парчета от мен. Какво ще остане накрая? Дори и червеите няма да има какво да ядат. Аз се самоизяждам. Аз съм един мрачен човек.  Искам да изгоня всички. Да се махат с усмивките и добрите си пожелания. Взимайте си подаръците всичките! И църквите, и свещите. Фалшиви сте и ме отвращавате. Махайте се! Вървете си по къщите. Оставете ме на мира. Спрете да ме сравнявате. Гледам в една точка, не защото съм неадекватен, а защото се отвращавам от очите ви. В тях виждам себе си, а отражението ми не отговаря на очакванията ви. Само една „грешна” дума се изплъзва от устните ми, и веднага ме пронизват погледи от всички страни. Отвратени, неразбиращи. Осъзнаващи, че на масата срещу тях е седнал пришълец. Пришълците сме страшни. Носим зарази. Носим проказа. Носим неразрешени мисли. Разбиваме граници. Крадем мечти, режем крила. Не искам корени, не искам ритуали, не искам руини на изгнили традиции. Лицемерни сте всичките. Почитате рода само по погребения. Пожелавате си здраве и се тровите със завистта си. Спрете се човеци! Отправяте молитви и палите свещи, а сърцата ви са буци лед. Мръсни сте всички. Гадно ми е. Горчи ми. Искам да съм сам в света, но веднага се сещам що за шубе съм. Ако не бях такъв страхливец, щях да съм се убил отдавна. Но пък ако го нямаше страха, може би щеше да ми се живее? Не съм от този свят. Непригоден съм за тази реалност. Аз съм душевен инвалид. Кораба ми се е разбил на грешното място и съм останал осакатен и на непозната територия. Няма шанс за мене тука. Пробвах с мантри и медитация, позитивно мислене и пости. Нищо не ме кара да се чувствам толкова добре, колкото да се скарам с някого. Да викам и да чупя. Да потъвам в безсилието си. Не мога нищо да направя. Само се гневя. А ми казват бъди смирен. Ми не мога, човеци! Не съм създаден да се смирявам, а да водя войската. Обърках войната. Нямам място тука. Тука мога само да гледам, защото съм на ничия страна. Защото виждам колко са безсмислени всички. Всичко имало смисъл, казват. Смисъла може да е в някое друго измерение. Тука е страшно. Тука е ада. „Добрите” много смешни битки водят. Защото не разбират, че „добри” всъщност няма. То и „лоши” няма. Освен мене. Освен мене... май… Кошмара е по-приятен от реалността. И няма слънце и красиви поля, няма вода и прегръдка, която да може да ме спаси. Която да има значение. Искам само да съм сам. Света да ме остави намира. Когато съм най-лош, нямам нужда от жертви около себе си. Искам да изрека лошите думи, от които след това ще се срамувам пред Бог. Искам да ги изрека, защото ме тровят. Защото ме мъчат. Искам да се изпразня, за да мога да се пълня отново.

    Когато всичко и всички са фалшиви и аз съм фалшив. Лъжа и манипулирам, защото аз съм излъган и манипулиран. Не ми се говори. С никой за нищо. Иронично, нещо в мен привлича хората. Харесват ме. Колкото и да съм гаден с тях, те пак ме харесват. Пречат ми. Искам всички да изчезнат. Като във филмите. Да се събудя и да съм единственият оцелял на планетата. На това му казвам добра компания! Тогава всичко ще бъде истинско. Аз ще бъда истински. Само един напълно празен свят, може да бъде пълен с истината. Сега е просто невъзможно. Твърде много програми. Твърде много кодове. Твърде много хакери. Твърде много вируси. Имам нужда от късо съединение. Искам цялата система да изгори. И понеже аз съм част от тази система, ще започна пожара от себе си. И тъй като не може да има нещо без нищо, аз ще стана нищо. Без пари, без документи, без дом и без познати. Може все още да съм роб на света, но в тясното пространство на личната си обвивка, аз съм свободен. Ще остана тук. В хаоса. Защото това да си избягал, не означава, че си свободен. Свободен си тогава, когато носиш веригите като аксесоар, а решетките не могат да скрият усмивката ти.

Сега може и да се получи. Сега някак съм успял да се изключа. Не съм се чувствал по-празен. Сега съм призрак!

  

***

 

       Качих се в метрото. Потопих се в джунглата, надявайки се животинските ми инстинкти да се събудят и да ме отведат на правилното място. Стотици хора притиснати един към друг. Пулсират като цял организъм. Би било красиво ако не беше толкова гнусно. Вдишваш издишаното от другите. Някой навлиза в полезрението ти и се питаш как може да съществува толкова отвратително същество – нещо смърдящо, потно и пъпчиво, плюещо зарази. На всичкото отгоре гледа надменно, сякаш е нещо повече от останалите. Сякаш е уникат. И колкото повече го гледаш, толкова по-противен ти става. И колкото по-противен ти става, толкова по-противен ставаш сам на себе си, защото това, което си наблюдавал, си всъщност… ТИ. Човек! И хората, които харесвам и тези, които не – пак съм аз.

   Чувствайки се невидим, разглеждах околните като експонати, а не като живи същества. За мое разочарование, експонатите също ме разглеждаха.  

    - Здрасти! – чух от ляво на себе си. Погледнах с досада към гласа. Някакво момиче – лилава коса, пиърсинг на веждата. Не отговорих на поздрава и продължих да зяпам в другата посока.

    - Свободен ли си довечера?

    - Не. – отговорих тихо, с малко закъснение и без да я поглеждам.

    - А утре?

    - Не.

    - Ще се събираме с едни приятели. Може още сега да дойдеш с нас. 

    - Не.

    - Не си свободен или не искаш да дойдеш с нас?

      Сложих си качулката без да отговарям, смятайки, че ясно демонстрирам нежеланието си за комуникация.

    - Знаеш ли, много си груб!

    - Да. – изтървах се и моментално съжалих.

    - Значи знаеш и други думи освен „не”. Какво, пак ли млъкна? Просто се опитвам да водя разговор! Ехо!? Ти добре ли си? Стори ми се свестен и реших да те поканя да се забавляваме заедно. Толкова ли е лошо? Не искаш ли да се запознаеш с нови готини хора?  

    - Не.

    - Така ще си останеш сам завинаги!

    - Именно! – пак се изпуснах, усетил как захапвам кукичката.    

   - О, така ли!? Какво страшно има в това да се запознаеш с някой, особено със симпатично момиче като мен? Дори аз те заговорих първа. Трябва да си благодарен!

    - Ако беше толкова симпатична, нямаше „първа” да заговаряш непознати мъже из метрото.  Лилава коса, обици, татуси… Някой като малък не е получавал достатъчно внимание и сега се опитва да компенсира. – казах бавно с възможно най-равния и безчувствен тон.  

    - А ти оглеждал ли си се скоро бе, изрод!? – извика тя, и се изстреля към вече затварящите се врати на мотрисата. Сигурен бях, че това не е нейната спирка. Не беше и моята и за това си останах на мястото. Всъщност аз нямах спирка и това ми хареса. Щеше ми се да ѝ отговоря, че не съм се оглеждал скоро. Погледнах отражението си в прозореца. И то ме погледна - обръсната от двете страни глава, а по средата боядисана в бяло пътека, завършваща с перчем. Флешове и обеца на кривия нос. Празни и сиви очи, които понякога, заклевам се, са толкова червени, че ще потече кръв от тях. Тяло татуирано от петите до ушите. Да… не се бях оглеждал скоро. 

    Онзи ме видя… Онзи, отразеният в стъклото. Невидимата ми броня се пропука. Затворих очи, опитвайки се отново да се изолирам. Бях излязъл от транса и сега всичко ме заливаше на вълни от звуци и миризми. Скоростта, притиснатите хора, стерилната светлина. Всеки отчаян опит да се концентрирам беше провал. Трябваше да се разкарам от там. Паникьосах се. Вратите се отвориха и веднага тръгнах да слизам, притиснат от всички страни. Давех се в хора.

   Коленете ми се подкосиха. Исках навън. Исках небе. Подпирайки се по стените, изпълзях от подземието и поех въздух. Стана още по-страшно. Хора от всички страни, всички бързащи, всички с хипнотизираните си очи. Сгради, светлини, билбордове, реклами. Върти се, върти се… Всичко се върти. Зле ми е! Зле ми е, мамка му. Имам нужда от помощ. Не мога… не мога да се боря. Пак губя битката. Изобщо имал ли съм шанс? Задушавам се. Не мога да дишам. Човеците ми изпиха въздуха. Пречат ми и ме отвращават, а аз… Аз имам нужда от тях, мамка му. Имам нужда от тях и съм ужасен, че трябва да си го призная. Ах, колко съм смел, колко съм смел при всяко начало, а след това се влача обратно към къщи с подвита опашка. Треперя. Треперя от страх. Аз умрях. Събудих се в шибаната морга. Умрях сам! Никой не е разбрал. Може би съм се върнал, не за да започна отначало, а да завърша както трябва. Може би съм тук, не за да живея сам, а за да не умра сам. Всъщност живеем ли или бавно умираме?

   Върти се, върти се… Всичко се върти.  Краката ми треперят. Не знам къде съм. Искам.. искам… Не знам какво искам. Нищо не искам. Не искам нищо… Щом не искам нищо не значи ли… не значи ли, че имам всичко? Оф, мамка му? Какво правя!? Нямам телефон. Това уличен телефон ли е? Всичко ми е размазано. Изобщо работят ли още тия неща? А и да работят, на кого да се обадя!? Пък и аз не помня даже собствения си номер. Офф, мамка му! Къде ме изплю проклетото метро? Ако знаех как да се върна до моргата, бих се набутал отново в тъпия шкаф.

   Стигам до телефона, подпирайки се за стената на някаква сграда. Изобщо искам ли да говоря с някой? Хващам слушалката с потната си длан и едва не я изтървам. Трудно пъхам монета. Ръцете ми треперят. Пръстите ми са като гумени, но започвам да натискам числата. На кого звъня? Съществува ли изобщо такъв номер? Дава свободно. Сигнала се забива в мозъка ми и всеки път премигвам от болка. Някой вдига.

    - Ало?

       Мълча.

    - Ало? – с по-строг тон.

       Мълча. Познавам този глас, но все още не мога да говоря.

    - Ало?! Чувате ли ме?!

      Сещам се, че ако затвори може и да не успея да налучкам друг номер.

    - Аз съм. – гласа ми трепери.

    - Кой? – не ме е чула.

    - Аз … съм!

      Мълчи. Познала ме е.

    - Къде си? – пита сериозно.

    - Не знам!

       Мълчи.  

    - Да се прибирам ли? – питам.

      Мълчи. Дълго мълчи, но не затваря. Мисли.

    - Прибирай се. – казва тихо и затваря.

    Пулса ми се нормализира. Ръцете ми спират да треперят. Зрението ми се фокусира. Взех си дозата и отново бях добре.

   По колко пъти на ден умираме и се връщаме отново към живота? Зомбита ли сме или просто… безсмъртни?!

      И така. Не знаех къде се намирам, но вече знаех къде искам да бъда. В клетката. Когато си шубе като мен е много по-лесно да мечтаеш за свободата, от колкото да понесеш тежестта ѝ. В крайна сметка, какъв е смисъла да бъдеш себе си само за себе си?

© Тита Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??