Смъртта и болестта. Може би не непременно ръка за ръка, но поне второто е, което често води до първото. Глупостта, несъобразителността, наивността и омразата... Както казват хората - "Дяволът си няма друга работа."
Един ден дядо беше застанал на мивката през къщата да измие калта от краката си. Крака, които 70 години не са виждали почивка, но това е тяхното тегло. Седях зад него и го гледах с каква мъка ги вдига, за да ги сложи под струята на чешмата. Петна разкриваха бледи и по-тъмни части от кожата. Всичко погледнато от този ъгъл беше толкова нереално, някак плашещо. Как в един момент човек се чувства жизнен и млад, а в следващия е вече със смъкната, провиснала кожа, болки в кръста и гърба (и то да беше само там)... Колко относително понятие всъщност е времето - животът е миг от вечността или както обича да казва един много скъп за мен човек - "Животът е просто една разходка около гроба."
Седях си аз на стола и гледах тази сцена с равнодушие, но вътре в мен нещо крещеше и искаше да излезе. Исках да мога да върна времето, дори мен да ме няма, исках да спестя болката на този човек, а не можех и просто подтиснах това желание да изкрещя, да извия от болка. Вместо това седях и гледах безучастно и се опитвах да запомня всяка една подробност и да я пресъздам на късче хартия, макар че незнаех как и кога точно ще го направя. Сега, когато пиша това, незнам как да изразя всичко - безсилието, желанията, идеите и думите, които се надпреварват да излезат по-напред изпод тънкия писец на химикалката. Мислите се губят затрупани от други, а в този хаос сякаш се губи и магията. Или тя просто е скрита зад някой хълм, в очакване да бъде открита?
Мога да бъда сигурна в едно - нито един от хората в такова положение не си го е пожелавал дори и на шега. Страхът да не можеш да правиш нещо, когато допреди известно време си можел много повече, е сковаващ точно колкото студа на една декемврийска утрин. Или може би това е страхът от бъдещето, от неизвестното?
Да гледам как той се опитваще да си качи крака на около стъпка по-високо, как след това върви сковано, полупрегърбено и клатушкайки се тромаво само изведе въпроса в съзнанието ми. Защо е всичкото това? Защо да кажем той цял живот се е морил да работи, да копае и прекопава, да вади, да се притеснява? И защо продължава да го прави? Вероятно, свикнал с работата, без нея сега той се чувства непотребен?
Той често казва как нямало кой да му бъде последовател. В смисъл, че той си има една работилничка с какви ли не инструменти, с които би направил какви ли не неща, ако имаше възможността, ако имаше на кой да покаже кое как става. Не е въпросът в силата, защото, въпреки старостта, той все още я притежава и винаги ме бие на канадска, което е разбираемо всъщност, а до времето, до желанието. Толкова зает с това да уреди бъдещето на децата си, макар те да имат свои собствени - родителят си остава родител.
Това е моят дядо. Да, моят дядо. Дядо, от когото мога да науча толкова много и който толкова много обичам, а времето се изплъзва точно както ситния пясък измежду отворените пръсти на децата...
© Тони Иванова Todos los derechos reservados