МОЯТ СВЯТ

Този свят е различен.

Безумен в лъскавата опаковка на илюзиите ни.

В този свят си обречен да намериш смърт,

изхабена и с повехналото обаяние на домакиня.

Тук, само тук ще срещнеш сладостта на болката,

с размазаното червило и грим на блудница.

Този свят е перфектен за нашата отрова,

злъчна и бавна, като умираща любов.

Казваш ми, че не е нужно да търся, че не е нужно да познавам истината. Твърдиш, че инерцията за надолу е нашият път, равен и винаги осветен. Да не чакам отговори на въпросите си, а да ги посипвам с пепелта на пропилените възможности. Говориш за сладостта, за болката, за щастието – ти, който разпъваш учителите си, а после изкривяваш образа им в иконите си. Галиш егото ми всеки път, когато се вглеждам в себе си.

Сега ми рисуваш този свят като мой, като моята последна надежда да остана истински жив. Днес протягаш ръката си, за да повлечеш и моята в блатото на измамното спокойствие. Даряваш ми аромата на безумието, за да го смеся с мириса на мъртвите си мечти.

Усмихваш се с разбиране на стремежа ми да бъда себе си, а после ме гледаш със снизхождение, когато превързвам изранените си колене.

Знам, за теб всичко е просто и единственото ти е достатъчно. Знам, че за твоето цветно не са необходими нюанси. Знам, че не разбираш летенето и порива, от който се поражда. Досещам се и за твоя страх от сянката ти – този, да не тръгнете в други посоки.

Чувал съм онази ти изповед, дългата, за смъртта на другия в теб. Слушал съм и безочливо кратката, за прошката и стремежа към промяна.

Не, почакай! Нека не спорим.

Позволи ми да те заведа до мястото, където се отрече от Бог. Не, не този над олтара, а онзи, който пази пламъка в душата ти. Нека те поведа по друга пътека, без компас и ориентири. Тази, която ще те отведе отвъд дверите на възприятието.

Позволи ми да целуна избрания – този в теб, който още копнее да живее. Не се плаши от смъртта, тя е пламъкът на светлината. Дъждът, през който минаваш, за да видиш истинските лица на хората.