В един мрачен декемврийски следобед хванах химикала и той затанцува по белия лист. Навън тъмнолилавите облаци се скупчваха, образувайки тънка линия, през която навлизаха плахите лъчи на Слънцето. Земята бе покрита от дебел слой сняг.
Вятърът затропа като неканен гостенин по прозорците на панелния ми апартамент. Аз, седящ и пишещ в удобното си кресло, не обръщах голямо внимание на нахалника.
Тухленото ми телефонче всеки миг щеше да подскочи високо. Печката гореше силно и ме успокояваше.
Очаквах гостенка. Да речем, че преди седмица се запознах с едно момиче, с което искам да сме нещо повече от приятели. Поканих я у нас, за да поговорим и да се опознаем.
Телефончето подскочи на няколко сантиметра от масата и тупна тежко като съборен небостъргач.
Вдигнах мълниеносно. Беше Елена.
– Слез да ми отключиш! – разнесе се нежното и́ момичешко гласче по телефонната слушалка.
– Слизам!
За части от секундите се озовах пред вратата. Отключих и́. По дрехите и́ се усмихваха нежни бели снежинки, които ме ...