Денят, в който осъзнах, че животът ми нямаше смисъл и всичко бе свършило, не бе със същото значение.
Когато бях на четирнадесет години, родителите ми ходиха на екскурзия и странно защо бяха решили да ми подарят фотоапарат.
В този момент и Господ ми бе свидетел, по-голямо разочарование не бях преживявала.
Тогава, разбира се и за миг не се усъмних в глупостта на възратните.
Не успявах да намеря никъкво предизвикателтво в това да запечатвам някъкви случки и пейзажи, които нямаха отношение към моя свят.
И този ден, в който видях краят, аз взех фотоапарата и излезнах на улицата.
Тогава случките не бяха със същото значение.
Обективът ми попадна на една възрастна дама, която ровеше в кофата за боклук и въпреки унилата и физиономия, не спираше да ругае по случайно минаващите хора, сякаш те бяха виновни за нещастната и съдба.
Малко, по-надолу в улицата имаше един безистен. В него няколко момичета и момчета си прехвърляха един на друг спринцовка, с която “подхранваха“ телата си и по този начин и ...