Него го няма - аз дишам!

В мен остана...

   Дишам! А с мен и ти. Живея! На глътки преглъщам годините, откакто те няма.Така ще продължавам до деня, в който ще дойде времето, отново да забравя „преди” и пак да избера да се родя. Ти си мъжът, който знаеше как да ме прегръща и обича. Как да ме владее и да влива спокойствие и сигурност в горещото ми изранено от съдбовните бури момичешко сърце. Ти беше повече от всичко на света за малкото безпомощно дете. То не помни лоша дума – само обич от сърце. Топлите очи, усмивката и думите ти – шеговити, но завиващи ми раменете с топлина. Не помни това дете от теб измама – не помни…Помни само болката и празнината, че те няма! Няма те, а в мен си! И мястото е незапълнено и така ще си остане векове. Дали ми липсваш? Жестоко! Обичта ми се стича, дълбоко извира, прелива и сълзи...Лютива рана е липсата ти, която не излекувана оставих да кърви. Знам, усещам и моля се: Дано си добре, дано отново родил си се! Възкръсвайки в света на някого, друг озарен ще е от твоята човешка душа. Знам – няма да помниш мен, но ще обичаш така, както знаеш само ти – искрено, без предели и ще си щастлив от това. Ти беше повече баща, настойник, мъжки стълб, отколкото бащата дал ми ДНК. Той ме остави - ти ме призна и прие в себе си. И тихичко ми липсваш и силно пак скърбя! И се усмихвам.

  Помня срещата последна, онзи миг сърцата споделили. Двете половини на моето и твоето с еднаква кръв оплели веригата на обичта. Усмивката широка, закачките ти нежни и строгостта в тона ти: „ Внимавай на кой ще си дадеш сърцето! Половината е мое му кажи!” Аз се смеех, изчервена – ти повдигаше в дъга едната вежда. Закачаше новородената, стояща на прага пред живота, малка жена, знаещ сам, че тя ще си остане, завинаги твоето половин сърце. Наричаше ме : "Страстно, диво , момиче мое, повече от мен ти си ми мило!...Ела, на вуйчо, сладкишчето! И тортичка "Гараш" съм ти направил, да не заслабнеш, че какво ще кажем на бъдещия, сладкодумен твой жених!” И смеех се…Така щастлива, оглеждах се в приветливия ти поглед и осветените от чистата любов очи. И жадното отхвърляно детско сърце запяваше така, че днес от спомена на щастието минало, жигосва се само – гори! Как исках да си с мен на бала, на първият ми рев за минала любов, на сватбения ден да си облечен в костюм, красив - и ти да ме дадеш. Как исках само!?

     И двадесетте години отлетяха, наметна се и още една, но спомените за обичта ти, мили вуйчо, мили мой баща, родил се в мъничкото ми тогава, зажадняло за обич сърце, дори за миг не избледняха. Дори секунда, оттогава не спираше да ми кърви това сърце. И молех Бог, тогава да те върне – наместо теб, да вземе мен! Не ме послуша и дълго му мълчах. Защо дари ме с теб, а после те отне? Така и отговора не открих, а изживях го, толкова години след „ Няма те!”.  Така копнях да си щастлив, така жадувах да върна всяка частица обич дадена ми от теб! И мислех си, че заради това, че ти така обичаше ме, отне те той, Бог, дори от другите, които трябваше до днес ти да обичаш. „ Виновна!” – дълго сама наричах се, но продължавах толкова да те обичам. Понякога така ми липсваш, също като тази нощ. Треперя цялата от празнота, дори любимият ми, не смее да наруши тъжовната ми самота. Той знае колко ти ми липсваш и знае, че тази рана не ще зарасне до живот. С нежна топлина той грее ми сърцето, макар че само половината държи. И знае, и разбира, че цяло е то клетото, защото  другата -  невидимата част, запълнил си я ти с обичта си, завещана, като кръвта, която в мен тече. И утре ще отворя очите си за слънцето. Отново ще вдишам всеки миг от този ден. И бавно, тежко ще пристъпя към огнището, което пази тленен спомен от теб за мен. Ще ти запаля в мълчание цигара, на мене втора – да не пушиш сам. А после свещ да озарява светлината, че още ти живееш в мен.

   И тази вечер, обичта ми към теб отново преля – изпя се в сълзи и в думи роди се. Сякаш изпратих писмо до ангел небесен. Сякаш, отново ме прегърна, избърса сълзите горещи и вгледа се дълбоко в мен: „Здравей, момиче мое! Отново се предаваш? Нали ти казах - бъди силна жена и дишай, дълбоко изживей себе си, така, както копнее и може само твоята обичлива душа!”

...Светла ти памет или нов живот - небесен!

Ти не беше вуйчо - ти бе баща, единствен и чудесен!