Мъникът 3
Нощта беше тъмна и дъждовна. В този късен час никъде нямаше светлинка. Въпреки това Мъникът действаше спокойно и уверено. След като беше отключил гаражната врата, сега беше ред да се справи и с вратата, която водеше към втория етаж на къщата. Тя беше построена в началото на второто десетилетие на двадесетия век и всичко в нея беше красиво и масивно. Застанал пред еднокрилата дъбова врата с малко продълговато прозорче, Мъникът извади малък шперц и само след секунди вратата беше отключена безшумно. Когато влезе, пред него се появи леко извито наляво дървено стълбище, водещо към апартамента на бай Лальо, внук на достолепния търговец на гюлово масло Гюро Лалев.
Лальо Гюров беше навършил 82 години само преди няколко месеца. Беше в добро здраве и отлично съсътояние на духа. Обичаше хубавото кафе и красивите млади жени. Имаше много “ приятелки”, които често го посещаваха за по едно следобедно кафе. Сред тях преобладаваха служителки от централната пловдивска гара, която беше близо до дома на “чичо Лальо”, както галено го наричаха многобройните му приятелки, които караха очичките му да заблестяват с особен блясък. По празници мераклията не пропускаше да им прави малки символични подаръци, които бяха знак на внимание и повод да ги целуне. Те се отнасяха с уважение и сърдечност към “галантния” ухажьор, даже му помагаха при нужда. А той не пропускаше да ги погали и прегърне при подходящ повод и даже да ги дари с истински целувки, които приятелките му приемаха с усмивка и много чувство за хумор. Чичо Лальо беше горд с младите си приятелки, някои от които бяха вече пред пенсия, но имаше и такива, които бяха на прага на критическата възраст, та всяко мъжко внимание ги правеше щастливи. Някои по- свободомислещи и закачливи му позволяваха и по-смели ласки, от които, винаги елегантният старец, се разтреперваше от отдавна забравени емоции.
Мъникът надена на краката си някакви торби от кече, каквито ви дават в някои музеи, и като котка се заизкачва по стълбата. От всеки ъгъл лъхаше на тъмнина и абсолютна тишина. Собственото си дишане Мъникът усещаше като топовни гърмежи, но с пъргавината на дива котка само след секунди се изкачи и влезе в малкия салон. Оттук имаше врати към кухнята и спалнята на “чичо Лальо”, а по коридора вдясно се стигаше до банята и малката стаичка, която старецът даваше под наем на студентки. Откъм спалнята се чуваше равномерното хъркане на Лальо Гюров. Само след броени минути колекцията старинни джобни часовници, събирани от мъжете на фамилията и предавани от дядо на син и от син на внук и така нататък, беше в платнената торба на Мъника. В момента, когато среднощният гостенин на “чичо Лальо” се спускаше по дървеното стълбище, горе се отвори врата, чуха се стъпки, отвори се друга врата и стъпките заглъхнаха. Очевидно старецът отиваше да пусне една вода, може би имаше проблеми с простатата. Мъникът затаи дъх и се залепи за стената като вкаменен. След няколко минути звуковете от отваряне и затваряне на врати се повториха, чу се сухата тютюнджийска кашлица на чичо Лальо и в къщата настъпи непрогледна тишина. Когато среднощният посетител прекосяваше двора на къщата, на първия етаж светна един от прозорците и дворът беше облян от светлината на 150-ватовите крушки. Явно другарят Слав Славов не правеше икономия на електроенергия, какъвто беше призива на Партията.
Изчезването на колекцията беше установена едва след седмица, когато пенсионираният мераклия Лальо Гюров реши да впечатли две нови “приятелки” със старинните си часовници. В момента на разкритието “чичо Лальо” не се разтревожи особено, защото мисълта му беше заета с едрогърдестата дама, която го посещаваше за пръв път и за която имаше много добри “отзиви” от една нейна колежка - касиерка на гарата. Още с влизането си Мария го беше заслепила с гръдната си обиколка, силно начервените устни и целувката, с която го дари при запознанството. Естествено “чичо Лальо” я прегърна свойски и белите му дробове почувстваха голямото налягане на едрите и твърди прелести на новата му приятелка.
Привечер Бай Лальо почука на вратата на комшиите си, които живееха почти безплатно в национализирания от “народната власт” първи етаж на наследствената му къща, и се оплака на другаря Слав за сполетялото го нещастие. Бай Лальо знаеше, че Слав работи в милицията, макар и да не му беше ясно точно какви функции изпълнява там, но знаеше, че е някаква клечка, иначе нямаше да му дадат този хубав апартамент на пъпа на града.
Спокойният тон на стареца караше Слав да мисли за някаква незначителна кражба, но когато научи подробности за колекцията, ахна от изненада. Такова нещо да се съхранява у дома без никаква защита беше направо престъпление. Няколкостотин старинни джобни часовника, някои над сто годишни, представляваха колекция, достойна да краси залите на най-голямия музей на града, а може би и на страната. Слав накара “хазаина” си да опише по възможност най-подробно предмета на кражбата и обеща да се заеме със случая. Даже и в този момент бай Лальо не разбра, че “квартирантът” е началник на криминалната милиция на града. Преписката другарят Славов предаде на оперативните работници и нареди да му докладват лично за разследването.
През нощта на следващата сряда от дома на най-стария и най-известен филателист в Пловдив, живущ срещу Лальо Гюровата къща, изчезна голяма част от колекцията пощенски марки на Атанас Берберски. Когато оплакването беше депозирано в районното управление на МВР, никой не направи връзка с кражбата на часовниците. Слав Славов беше предал преписката ú в Градското управление, където той беше голям началник.
Само след броени седмици, пак в сряда, в Стария град от първия етаж на къща срещу ресторант “Пълдин” изчезнаха няколко ловни трофея, принадлежащи на Богомил Ставрев - председател на Ловно-рибарския съюз-
гр. Пловдив. Ставрев беше един от секретарите на Окръжния Комитет на БКП, дясна ръка на другарката Дража, с една дума ВИП персона. Следователи от районното управление веднага се заеха със случая. Почеркът на крадеца беше прост и непознат досега.
Бомбата избухна едва след три месеца, навръх Нова година, когато във връзка с отчетите за разкриваемоста на престъпленията данните от районните управления бяха обобщени в Градско управление и докладът предаден на другаря Слав Славов - н-к Отдел “Криминални престъпления” при управлението. Само за няколко месеца бяха извършени кражби от къщи на известни пловдивчани, колекциониращи разни старинни предмети. Никога пари, никога злато или бижута. Никъде нямаше насилени врати, винаги кражбите бяха извършени през нощта, когато собствениците спят. Действаше просто и много смело този нов Пантуди.
С изключение на 2-3 случая кражбите бяха в квартала между гарата и Окръжния комитет на БКП. Имаха много общи черти, на които никой досега не беше обърнал внимание.
Изводите бяха многостранни. Нямаше никаква координация и обмен на информация между отделните РУ на МВР, никой нe знаеше какво върши колегата му от съседната улица. Перобладаваше чиновническото отношение към работата, изискваща логическо мислене, аналитичност, концентрация и интелект. Качества, които притежаваха болшинството майстори на битовите кражби, касоразбивачите и спецовете на банковите обири. Колко труд изискваше подготовката на един такъв обир и колко наблюдателност, находчивост и аналитичен ум.
Но “колекционера” не беше професионалист, това личеше по избора на обектите му. Такива неща ме можеха да се реализират бързо на пазара, беше почти невъзможно да се изнесат извън страната, заемаха много място и съхраняването им също беше трудно и носеше големи рискове. Сътрудниците и доносниците на милицията не бяха забелязали предлагане на тези ценности на пазара за крадени вещи, нито като цяло, нито пък частично. Нещата просто не се връзваха, имаше някаква загадка, чийто ключ беше дълбоко скрит за професионалистите. Антикварните и оказионните магазини се следяха отблизо, пък те не бяха и много. Митници и граничари бяха предупредени да сигнализират при най-малко съмнение за контрабанден износ, но и от там нямаше нищо ново.
На 1-ви януари, около 3 часа сутринта, от къщата на аристократичното пловдивско семейство Карабаджакови изчезнаха две картини от ранния период на Владимир Димитров – Майстора и една на Златю Бояджиев. Къщата принадлежеше на дългогодишния адвокат Спас Карабаджаков, който в момента на обира се намираше в интензивното отделение на Градската болница с диагноза мозъчен инсулт. Вкъщи се е намирала съпругата му, красива и много по-млада от него, която била сама цялата вечер, гледала новогодишната програма по телевизията и към 2 часа си легнала. Спалнята ú беше на втория етаж на къщата стил “сецесион”, а картините са били в салона за гости на партерния етаж. Къщата имаше солидна ограда от ковано желязо, а вратата се заключваше с двойна секретна брава. Официалният вход беше солидна двукрила дъбова врата, до която се достигаше по 5-6 стъпала от обработен витошки сиенит. На задната страна на къщата се намираше входът за прислугата, който не беше използван от 1945 година по простата причина, че такава в къщата вече нямаше. От вътрешната страна на тази врата бяха сложени тежки шкафове с надстройка, в които се съхраняваха стари сервизи от скъп севърски порцелан, сребърни прибори и платá на френската фирма “Christofle”- всичко от масивно сребро. Крадецът не беше пипнал даже вратите на шкафовете. Беше влязъл, взел картините и беше напуснал тихичко къщата. Другарката Карабаджакова не беше чула никакъв шум или движение в дома, но при разпита се чувстваше, че крие нещо. Вероятно в Новогодишната нощ не е била съвсем сама, но едва ли този факт имаше отношение към обира, по-скоро за това имаше друга причина, а именно: отсъствието на съпруга и неговата напреднала възраст. Но това не касаеше следователите на отдел “Криминални престъпления”, а погледите, които г-жа Карабаджакова хвърляше към красивия началник на отдела, говореха за това, че съмненията не бяха без основание. Което стана повод сътрудниците му да подхвърлят малки шегички от рода: “Шефе, да не би ти да си бил в къщата, когато крадецът е дошъл”, и се смееха на глас.
Кристина Карабаджакова не беше прехвърлила 50-те, имаше апетитно закръглена фигура с предизвикателен бюст и красиви крака, обвити с десенирани черни чорапогащи. Косата ú беше дълга и гарваново черна, макар и боядисана, и падаше на вълни върху високите ú рамене. Имаше големи, черни очи, майсторски подчертани с очна линия и подходящ молив. Беше соанирана жена, която цял живот е била глезена от богатия си и доста по-възрастен съпруг. Обличаше се изискано с тоалети от Центъра за мода и имаше предпочитание към късите поли, които излагаха на показ изваяните ú крака. Неведнъж те ú бяха помагали да реши проблеми, които друга жена едва ли би могла да реши. Катерина умееше да събужда интерес у мъжете, да им вдъхва надежда за успех, без тя самата тя да го иска. Беше майсторка на безопасния флирт, но това не означаваше, че при интерес от нейна страна нямаше да превърне играта в реалност. Но определено имаше вкус към по-млади мъже с добро положение в обществото. Свиреше на пиано, рецитираше с майсторски патос, понякога я канеха да конферира на разни фестивали и тържества и по този начин си докарваше някой и друг лев за лични разходи. Тези занимания ú даваха възможност да се запознава с хора на изкуството, които определено бяха нейна слабост.
Днес Катерина Карабаджакова беше разпитвана лично от началника на отдел “Криминални престъпления”. След разговора, който продължи едва 20 минути, Слав Славов реши лично да направи оглед на местопрестъплението и едва тогава да продължат с разпита. Това щеше да стане в началото на следващата седмица, а днес беше едва сряда. Другарката Карабаджакова прояви разбиране и в интерес на следствието с готовност се съгласи на втори оглед. Другарят Слав Славов щеше лично да ú се обади, за да уточнят деня и часа на огледа. (Следва)
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados