Стоеше отпусната на колене на пода под прозореца. Подпряла се на длани, приведена над останките, Ана беше въплъщение на тъгата. „Още малко и ще се разплаче…” помисли си Валери и внимателно попита:
- И докога ще я оплакваш?
Въпреки старанието, в гласа му трепна нещо прилично на ирония. Тя веднага го усети:
- Ти не разбираш! Тя ми беше първата…- гласът й затрепери.
- Разбирам те, но ще имаш и други.
- Не е същото – подсмръкна тя – Никой никого не заменя.
- Така е… просто ще имаш и други. – Валери се опитваше да влее повече съчувствие в гласа си.
Тя го погледна отдолу нагоре и той с известно закъснение забеляза, че очите й наистина са насълзени и малки ручейчета течаха надолу по бузите й. Той клекна до нея и я прегърна:
- Моля те, моля те, не плачи!
- Обичах я – проплака тя – Много я обичах! Сега е…мъртва.
Валери я стисна по-силно и вдигна поглед към перваза, под който се бяха натрошили буци пръст и изпускаха онзи особен дъх на земя.
- Ами него не го ли обичаш? – попита той.
Ана притихна. После леко се отдръпна, погледна изцапаните си с пръст ръце и със смешен жест повдигна първо едното, а после другото си рамо и изтри мокрите си очи в тениската. Повдигна лице към перваза. То беше гневно и обвиняващо.
- Ти си убиец. – каза тя, гледайки право в двете немигащи жълти очи, които я наблюдаваха от високо. После…после пропадна в кехлибарените вселени, които тези очи носеха. Ана се приповдигна, протегна ръце и грамадният риж котарак се протегна към тях. Тя се изправи, нейните очи сега бяха по-високо. Рижият се повдигна на задни лапи и опря чело в челото на Ана. Тя го прегърна и го смъкна от перваза, той замърка високо.
Известно време в стаята се чуваше само това вибриращо звучно мъркане. Най накрая Валери каза внимателно:
- Хайде да отидем да си избереш друга орхидея…
И като наблюдаваше успокоеното лице на Ана и мъркащия котарак в прегръдките й, премълча че „фаленопсис” му звучи като име на отдавна мумифициран египетски фараон.
"Да ти се случи Ана"
© Дани Todos los derechos reservados