Стоеше отпусната на колене на пода под прозореца. Подпряла се на длани, приведена над останките, Ана беше въплъщение на тъгата. „Още малко и ще се разплаче…” помисли си Валери и внимателно попита:
- И докога ще я оплакваш?
Въпреки старанието, в гласа му трепна нещо прилично на ирония. Тя веднага го усети:
- Ти не разбираш! Тя ми беше първата…- гласът й затрепери.
- Разбирам те, но ще имаш и други.
- Не е същото – подсмръкна тя – Никой никого не заменя.
- Така е… просто ще имаш и други. – Валери се опитваше да влее повече съчувствие в гласа си.
Тя го погледна отдолу нагоре и той с известно закъснение забеляза, че очите й наистина са насълзени и малки ручейчета течаха надолу по бузите й. Той клекна до нея и я прегърна:
- Моля те, моля те, не плачи!
- Обичах я – проплака тя – Много я обичах! Сега е…мъртва.
Валери я стисна по-силно и вдигна поглед към перваза, под който се бяха натрошили буци пръст и изпускаха онзи особен дъх на земя.
- Ами него не го ли обичаш? – попита той. ...