На деветнайсетия ден от месец март в 2020-го лето на вънкашната ни врата се прозвъни.

     Кучето се излая напрегнато, нервно подскочи и космите на гърба му настръхнаха. Уж бях спрял външния звънец. Не съм го направил, както трябва, очевидно. Просто извадих щепсела, а трябваше направо да изкормя цялото устройството от гнездото му.

     Стояхме си по домовете, спазвахме дисциплината, въведена с разпоредби на правителството и на парламента. Коронавирус. Спорехме с жена ми – тихо, но нервно:

     – Ти кашляш! А не вземаш мерки! – крещеше гърлено тя. Звуците на гласа ѝ оттекваха странно в прозорците, в стените и полилеят в трапезарията, струва ми се, застрашително си олюлюваше.

     Права е.

     – От цигарите е – съобщавам делово. – Така си кашлям поне от десет години.

     – И как да съм сигурна?

     – Ами – запали една и ще видиш! – отговарям троснато.

     Помълчавам, но понеже се усещам неудовлетворен, забивам и аз:

     – И ти кашляш! Коронавирусна си!

     – Не съм. Смуча лукчета.

     – И как, според тебе, това ще помогне? Тая болест не се цели с лукчета.

     – Ти пък откъде знаеш?

     Не знам със сигурност. Вчера ѝ купих от магазина два пакета лукчета – едните розови с вкус на грейпфрут, другите като виолетките навремето – бледосини. Или там какъвто цвят имат, аз не ги разбирам цветовете.

     Не се давам:

     – И питаш!

     Тя киха и кашля като магаре по това време от годината. Ама всяка година. Женени сме от двайсет и седем лета, знаете ли какво ми е? Магарета нямаме, но допускам, че и те така правят. Ако не беше тая зараза – да съм хукнал по улиците, по пътеките на здравето или най-вече по кръчмите с приятели, за да не слушам сухата, непрестанна, кисела и остра кашлица. Направо в мозъка ми се забива, а там най-боли, понеше е кухо и празно. На всичкото отгоре – пак е неразположена. Вече по два пъти на месец.

     – Добре поне, че децата не са тук. Ще ги заразим – заравя томахавката тя.

     – Съгласен съм – и аз така мисля. Миротворно добавям: – Което е по-далече от нас – все по-добре ще е.

     Точно тогава стана тая беля с дрънченето на външия звънец. Тъкмо се надявахме да чуем по новините какви извънредни мерки ще вземе държавата, та да снеме поне малко страха от плещите ни.

     – Щото и от страх се умира – говореше жена ми.

     – Мен не ме е страх. – Май истината казвах.

     – От ужас така говориш!

     – Айде бе, не думай!

     – Ами помниш ли, когато... – Закаканиза някакъв спомен от времената, когато бяхме млади и се плашех от високото.

     – Сега вече не ме е страх от високото – съобщих тържествено, когато убедителният за нея доказателствен спомен привърши.

     – Така ли? И откога? Откакто не излизаш от дома ли? Или откакто не се качваш по-високо от леглото?

     Намигам, макар че не ми се намига – нека изглеждам лежерно:

     – Как да ти го съобщя без да истерясаш? Ами например – откакто се усещам по-близо до горе, отколкото до долу. Оттогава. – Браво на мен! Как ли го измислих? Хвана ме страх, че всъщност е вярно.

     – Много смешно, няма що – фръцва се. – Нямаш никакво чувство за хумор. Загуби го.

     Е, може и така да е.

     Обаче когато ѝ казах, че държавата е приела някакъв закон, с който нищо няма да се подобри и ще е забранено да излизаме от вкъщи – нито по работа, нито по безделие, тя съвсем се отчая и се просълзи:

     – Ами сметките кой ще ни плаща? Безработни ли ще останем? Тъкмо се надявах да започна...

     Засуети се в кухята и започна да яде като ненормална. Майонеза с шоколад. После отпи наекс две-три глътка сливова от бутилката. Вече близо две години беше базработна. Подадох ѝ шише с боза – и в него имаше частичка алкохол. Да пазим ракията за по-трезви времена.

     Реших да проявя хумора си, същият, дето тя твърдеше, че се е изпарил:

     – Има кой да мисли за нас, красавице. Няма да останем на улицата. Няма как. Ще ни арестуват.

     – Кой? – ококори се и избърза бозата от устата си. – Кой да ни арустува ще има, ала кой ще ни брани? А? На улицата ще гнием непогребани като през чумата – тая черната, през петнайсети век. Тръшнала е половин Европа. И сега тъй ще е. Ох! Леле-мале! Майчице! – И притиска слепоочията си с дланите на ръцете, мити вече десет пъти от сутринта.

     Отговарям хладнокръвно, нямам температура все пак:

     – Живеем в европейска цивилизация, моето момиче. Ще намалят данъците, ще спрят уволненията, ще насърчат заетостта. Няма да слагат месо от плъхове в каймата. Такива неща. Всичко накрая ще бъде наред. Нещата се оправят винаги накрая.

     – Ти вярваш л в това?

     Гушнах я и тя притихна. Колко му трябва на моето момиче? Не исках да плаче.

     И точно тогава звънна. И кучето се разлая.

     Докато обуя гумените цървули, жълтата кола на пощаджията офейка. Каква ли вест ми е донесъл? И защо звъни? Когато носи вестник, не се обажда тъй настойчиво. Всъщност – изобщо не се обажда. Хм, преди пощаджиите пеша ходеха. Сега с такси ги возят. Държавата се е погрижила и за тях, така си помислих.

     Отворих пощенската кутия и се зачудих на писмото. Пишеше с едри букви “ЗМДТ“. Отдолу – под прозрачно фолио беше изписано моето име. Готини ги правят днеска тия пощенски пликове – хем ефектни, красиви, хем не се налага да пишеш с писалка върху тях, адресатът се вижда в самото писмо вътре.

     Отворих го. Сметка за дължими данъци: местни дългове, такси за боклук, какви ли не щуротии. Подробно описани, сума по сума, число след число. Има и съобщение, че ме уведомяват предупредително, задето имам стари задължения. И красив герб най-отгоре с надпис: „Расте, но не старее.“ Вероятно се отнася за столицата. И не помъдрява, мисля си злобно. За надписа. Уточнявам разсъдливо: "Мамка ви!". Замислих и за това какви ли вируси носят тия разносвачи на лоши вести? Защо са тъй усърдни точно сега? Да не са вещери?

     Знам за старите, но се чудя за новите задължения. Толкова ли са спешни? Точно сега ли? Няма ли край тоя дълг да се живее? Еле па в тая държава? Задължение е да бъдеш жив в чужда услуга. Да опустее всичко макар! Ядосах се, но изтрих внимателно цървулите пред вратата, изправих гръбнака и си докарах най-добрата противокоронна и антивирусна усмивка на лицето.

     Прибрах се, държа съобщението в джоба, смачкано грижливо, а жена ми, още разстроена, пита:

     – Кой беше? – и бърше страните си с опакото на ръката, докато киха в ръкава. – Какво искат?

     – Никой, никой – успокоявам я. – Грешка. Случва се.

     – Слава богу – кръсти се. – Между другото, спряха водата.