В случаен разговор, всички в квартала между другото се съгласяваха за тях „ Хубаво семейство...няма какво да се каже..хубаво им е семейството“ Тя, жената, адвокатката Марина,  обличаше строги костюми с подходящ чорапогащник и обуваше ниски обувки, които блестяха на слънцето. Поздравяваше сдържано, все в последния момент и за околните бе трудно да разберат дали е високомерна или е добре възпитана да не се натрапва излишно. Роднини, съседи или случайни познати, още от детството й бяха сигурни обаче „ Това момиче ще стигне далеч“ Дори сега, вече зряла жена вървеше с изправена глава и коса сплетена на кок, лъскав като обувките, а наглед доста по- уверени хора се отдръпваха с уважение от пътя й. Той, мъжът, Анани бе нисичък, спретнат, с оредял перчем, който незнайно защо все мокреше с вода. Опознали го веднъж, навсякъде го посрещаха със симпатия, защото бе добродушен до глупост и винаги готов да се впусне да угоди. Беше предан на Марина като гвардеец. Посрещаше я след работа, още на улицата пред дома, с протегнати ръце, сякаш за да поеме веднага първите й желания. Притичваше след всяка нейна стъпка, усмихваше се за да смекчи лошо  настроение, да привлече внимание, да й се похвали какво е свършил в домакинство, но тя трополеше с лъскавите обувки, бързаше след светлината на все така  краткия ден, за да излезе на остъклената им тераса с учебниците в ръка. Въпреки, че бе заслужила дипломата си отдавна, тя продължаваше да учи алинеи, закони, търсеше пропуснати нещица и се готвеше за големите си съдебни дела. Тогава, Анани, също израснал в порядъчно семейство се отдръпваше встрани за да не досажда, разтребваше дома и се стараеше  тихомълком да бъде полезен.  После, след неговите, вечерни приготовления Марина присядаше с още мътен от учебниците поглед зад подредената  маса, говореше с него бавно, някак служебно  и без да се усмихва, сякаш не бе седнала на семейна вечеря, а вече бе в съда. Омъжи се за него преди седем години, тихо и кротко, без дори да е влюбена. Той беше сдържан и така трогателно пъргав, когато скачаше да й угоди във всичко. Нямаше мнение и не смееше да й предложи нищо извън обичайните разходки. Все посягаше да хване ръката й или я гледаше с настояване в очите за  да разгадае дали е благосклонна засега. Тя се поласка, но остана студена и няколко месеца по- късно все още ходеше на срещите си с него с безразличие. Той не се отчая, дори стана още по- галантен, а тя само пред себе си призна, че сякаш наистина въпреки всичко може да му се има доверие на този мъж. Макар, че бе чувствителен, добродушен и влюбчив, той прекарваше дните си смирено и след няколко предишни връзки с девойки и жени, все така безхарактерни като него, Анани прие Марина с благодарност в живота си. После се ожениха без годеж, със скромно празненство и заживяха в малък апартамент дарен още някога на Марина срещу гледане от някаква нейна бездетна леля.

По- рано в годините, скоро след като Марина се бе дипломирала, за нея бе  ходатайствал роднина и тя бе започнала работа в адвокатска кантора, в самото начало като сътрудник. Анани, без да е първа младост, отдавна работеше в кметството като типичен чиновник, с износено сако и обувки, които всяка сутрин съживяваше с боя. Така, еднакви досущ, бързо изминаха следващите няколко години. Марина бе напълно отдадена на работата си, оставаше последна в кантората при нужда или ходеше за нещо неотложно дори в почивните си дни. Често Анани я посрещаше с желание да се разходят преди прибиране и просто да повървят заедно, чакаше я под чадър, когато вали или с някаква малка изненада, която вадеше от незнайна гънка на сакото. Тя рядко се съгласяваше да направят нещо нетипично, поглеждаше го с недоумение и без да губи време в празни приказки тръгваше да трополи по тротоара към дома. Тогава той сгъваше чадъра, за да я настига, защото бе дългокрака и пъргава в крачките. Бързешком й отправяше други предложения, за които бе мислил по- рано през деня, но Марина бе неумолима. Искаше да се прибере по- скоро в уютния апартамент, да събуе обувките си с въздишка, да си приготви горещ чай дори в най- летните дни и да седне в крайчеца на дивана под завесите, които трепереха при всяко течение и галеха лицето й, докато тя  се  захласва в обичайното си четене. В други дни, Анани се прибираше по- рано от нея у дома. Обличаше си прилежно  манта от неговия скромен кът в гардероба в антрето. После, все така спокоен и добродушен, той се отдаваше цял на семейните дела. Разменяше местата на саксиите по терасата и кършеше пожълтелите листа, пренареждаше килера за да има място за някоя нова кутия с обувки на Марина, преглеждаше под шкафа в кухнята за теч или слизаше до мазето, за да провери за някоя неразбория. През всичкото това време обаче той бе нащрек. Поглеждаше си часовника, надзърташе през прозореца навън към появилия се сумрак и се ослушваше за отсечен тропот от закъснели крачки. Чакаше нея, както я чакаше всеки ден, жена си, Марина. Често, без да е добър готвач той се впускаше да приготви и вечеря. Все си я представяше как ще влезе отвън, ще застине като ловец и ще подуши въздуха привидно строго, но всъщност дяволито или ще кимне с една от нейните усмивки, с които изказва доволство, без много да говори. Така, забравил за себе си живеше той, да създаде радост на нея. Понякога, въпреки обичайната си студенина, тя повдигаше поглед от пода, изслушваше го, виждаше всичките му приготовления и тогава с рядка, нетипична за нея нежност Марина, вече влязла у дома, протягаше ръцете и го приютяваше както бяха прави до прилежно събутите й обувки. Това бяха кратки мигове на семейна близост, но той ги запомняше, оставяше благодарен и докоснат от някой случаен нейн кичур коса, вече плануваше с  какво ще я зарадва утре. Такъв си бе Анани, уж зрял мъж, а все сговорчив, когато жена му реши без много приказки да го поучава.

После съдбата възнагради Марина за всичките години упорство. Най-заетия адвокат в кантората почина, а друга нейна, също кадърна колежка избра да замине при нов любим в чужбина. Тогава натовариха нея с важните дела. Тя прие повишението без изненада, като нещо отдавна отлагано, което й се полага, придоби още по- строг вид, изостави всякакви любезни отношения и се спусна като хрътка видяла шанс да изпревари другите. Следващата година бе много успешна за нея. Марина спечели трудни дела, доби авторитет и скоро така израсна в кантората, че всички се съобразяваха с мнението й. Вкъщи също настъпи промяна. Живели кротко и разумно, те имаха значителни спестявания, но сега, след новото положение на Марина приходите рязко се увеличиха. Тя често слагаше очила на върха на носа си и разглеждаше дома, намираше стени за ремонт, отегчаваше се от стари вещи и започваше да планува  промени в наредбата. Анани бе горд с  нея и така доволен, че се снижи съвсем и стана още по- послушен. Вече не вършеше нищо, без да е попитал жена си. Търсеше съвет от нея, чакаше поощрение като куче и така изостави самия себе си в желание да й угоди, че често стана обект на подигравки.  Тя и това негово покорство прие като нещо, което й се полага и с вид на прекалено заета, често не отговаряше на въпросите му, правеше остроумни подмятания или дори умишлено без видима причина го злепоставяше пред хора, а той навеждаше глава. Марина стана  строг управител на семейните пари и скоро нищо не можеше да се купи без одобрението й. Мъжът й ходеше на работа със същата прилежност, но всички забелязаха промяна в походката и държанието му, чуваха го тихо, под нос да хвали жена си за бляскавата кариера. Държеше се така, сякаш и той самият се е издигнал в службата покрай нея. В предвид новото положение на Марина, все по- често  се налагаше тя да се  среща с  различни хора, важни особи, богати клиенти, разглезени наследници или любезни измамници, които искаха да надхитрят закона. Вече уважавана в обществото, тя започна да получава покани за коктейли, сбирки, натруфени тържества или късни вечери. Тогава с вроден вкус и продобит от книги и учебници усет, тя подмени семейния гардероб и всичките дрехи в него. Превърна се в още по- изискана и студена дама и вече дори за случаен човек бе ясно, че има срещу себе си сериозна, успяла жена. Тъй като понякога се случваше Анани да я придружи или откара с колата до важна среща, купиха костюм, ризи, лъскави обувки и за него. Той прие смутен и с неодобрение новия си вид пред огледалото, но се примири, когато Марина го видя пременен в големичкия костюм и кимна доволно с глава. Тя вече бе започнала да го поучава на всяка крачка, да му прави дребни, случайни забележки и да се държи по- скоро майчински с него.

С онзи нейния, вроден усет, Марина отся повечето от бившите си и сегашни клиенти, за да се сприятели с подбрани. Създаде си малък кръг от хора и така започнаха съботните сбирки. На тях идваше един стар адвокат. Доста богат, той бе оставил децата си без лев от наследството, те го мразеха силно, а той все се забавляваше с това, без да губи настроение. Редовно пристигаха инженера и неговата жена, фризъорка с огнена коса, както и един журналист, със замислени очи зад очилата, който с всичко у себе си напомняше, че е прелъстител. Всички те, цялата обичайна група ходеха на ресторант или в модерно кафене, макар най- често да се събираха в дома на една жизнена и изменчива като пеперуда жена, наследила сладкарски цехове от починалия си съпруг. Нейните входни  врати бяха вечно отворени за приятели и тя все казваше с тънък смях, когато ги посрещаше „ Такава съм...никак не ми се жалят парите“ Вечерите с нея бяха хубави. Тя бе разточителна в смеха си, деликатно щедра, увличаше гостите и на тях скоро им се приискваше да се върнат обратно  следващата седмица. Доста често ги посрещаше и някакъв нейн роднина, явно хрантутник, който незнайно защо надменно показваше на всички, че зависят от неговото благоволение. При хубаво време, жените излизаха отвън в двора при чистите алеи и бухналите цветя, сядаха на кафе в беседката, говориха си, пляскаха с ръце на някоя шега и въобще се забавляваха. Мъжете, вече оказали се по- близки след всяка съботна среща подхващаха свой си разговор. Стария адвокат, запален ловец, разказваше истории за гонки и дивеч, инженера останал без надзор от жена си използваше случая да се подиграе с нея, журналиста премигваше като мечтател и някак между другото споделяше цинични случки с жени, които винаги бе изоставял той, а наглия роднина на домакинята слушаше всички  с насмешка, сякаш някой му е поверил да надглежда немирни деца без да е твърде строг. Отвън на масичка върху верандата имаше коктейли за жените, а вътре зад витрините на шкафа примамваха питиета за мъжете. Нищо не се щадеше в тоя дом и скоро, още след пристигането, гостите без притеснение се впускаха да се обслужат сами и макар между много дим от запалени цигари се създаваше хубава атмосфера. Само Анани не бе някак на мястото си. Не протягаше чаша, когато сипваха питие на другите, никога не се бе блазнил от пиене, не посягаше към хапките, защото не бе чревоугодник и все приближаваше тихомълком към отворения прозорец за глътка въздух, защото дима от цигарите дразнеше гърлото му и той започваше тихичко да кашля. Често слушаше с интерес как мъже се бяха забавлявали тайно с чужди жени, но той си мълчеше и за това, макар понякога да се бе заглеждал без повод, дори   му се бе приисквало да заговори или да прояви интерес към друга жена, жена различна от неговата Марина, но просто ей така, без да има никакви сериозни намерения, да пази Господ!

После жените влизаха вътре с чашите в ръка и макар да бяха в другия край на просторния хол понякога утихваха за да се заслушат в разговора на мъжете. Тогава Марина, все скришом и с такт, виждаше как всички се смеят, говорят си с грейнали лица, горещят се в спор и въобще се забавляват подпийнали, а нейния Анани се е отдръпнал някак встрани. Видимо слушаше другите наоколо с интерес, защото неволно си отваряше устата, но не споделяше, не влизаше в разговор, нито се наемаше да разкаже някоя негова случка. По- късно, вече в семейната спалня, Марина се събличаше с тежест пред огледалото, оглеждаше тялото си строго и  говореше на мъжа си„ Поговори и ти нещо с мъжете, стани от тоя стол, поразтъпчи се, налей си глътка вино...кажи нещо интересно....привлечи и ти вниманието с нещо“ Той кимваше съгласен с глава, но следващата събота пак слушаше забавните им истории и все така мълчеше, защото в неговия делник не се случваше нищо интересно, но Марина не се примири:

-Ето, виж колегата ми, адвоката...макар и позастарял, живец има в него, случки разказва, смее се като хлапак...инженера виж, вярно, преувеличава малко, ама задържа вниманието, журналиста е така начетен, че човек го слуша със зяпнала уста, пък племенника, колкото и рядко да се обажда, все се усмихвам след думите му...само ти мълчиш като дънер и човек не знае лошо ли ти е нещо или си онемял?!  

Понякога, след съботните сбирки, незнайно защо изпаднала в лошо настроение, тя ставаше още по- хаплива:

-Мълчиш като саксия...та все се налага хората ме питат болен ли си или обиден.. наистина не знам какво ще стане ако започне да ме хваща срам от теб!?

Тогава той се съгласяваше с всяка нейна дума, защото знаеше, че е права. Изправяше се бързо, угоднически, пристъпваше да я прегърне като виновен и да й каже колко е хубава в новия, плюшен халат, а тя се отдръпваше и говореше на себе си в огледалото вместо на него:

-Повече тръпка имаше в теб навремето...тая работа в кметството те изсушава...чак да те съжали човек...направи нещо, изпъкни и ти с нещо пред хората...представям си какви ли ги говорят зад гърба ни, ето, читава е Марина, читава е жената, но с тоя сухар, Анани, на какво да се надява...!?

Все пак една събота през есента, Марина ненадейно се съгласи да  отидат без кола, ей така, като на разходка до обичайната, вечерна сбирка. Този ден тя бе в особено настроение. Говореше повече, откриваше се цяла. Призна на мъжа си как мечтае за нов дом, спретната къща, може и едноетажна, но задължително с двор и с високи огради, за да не наднича никой. Разказа му как си представя наредбата в стаите и мястото на всяка вещ, която ще пренесат от сегашния  апартамент. Сподели му, както се споделя на истински съпруг, как винаги се е надявала да се подредят най- после в къща, вместо в тесния апартамент, да могат малко да попътуват и те, за да видят свят като порядъчните хора, а защо да не помислят и за дете дори, то времето бързо си отминава. Той притичваше  до нея, за да смогне на широката й крачка, доволен, че макар и приела по- високи длъжности в живота, тя кроеше плановете си занапред с него.

После без дори да притъмнее заваля дъжд, но Марина не загуби настроение и от това. Притичваше развеселена, търсеше сушина под навесите на кафенетата или споходена от неочаквания смях на младо момиче повдигаше с насмешка големичкото сако на Анани за да се подслони под него. Пляскаше из новопоявилите се локви с токчета и не възвърна сдържания си обичаен вид, дори когато видя пръски кал по чорапогащника си. Спряха пред прага на домакинята и Марина прояви неочаквана нежност, погали рехавия бретон на Анани, без да подхвърли както обичайно забележка към външния му вид, нито да го посъветва за всяка дреболия, преди да са се изправили пред другите.

-Разкажи им нещо между питиетата и ти..покажи характер!- му каза сговорчиво тя, а той кимна с благодарност за днешното й непринудено държание.

Влязоха в уютна топлина, между познати лица, които ги посрещнаха с престорени усмивки, някак по навик. Грееше камина заради студения дъжд, в антрето бе синкаво от цигарения дим, а лицата вече се смегчаваха и омекваха от питиетата. Беше кротък, сънлив следобед, в който отегчителните доскоро разговори тромаво потръгваха. Марина пристъпи към жените, а те я огледаха деликатно, преди да я приемат с тежест и усмивки. Анани поздрави мъжете, те му кимнаха някак между другото, а той не зае обичайното си място си до прозореца, който понякога бе отворен и проветряваше стаята. Пристъпи до масичката с напитките, отсипа си някаква златиста течност в чаша и отпи голяма глътка, като познавач. Сгря го така приятна топлина и той се усмихна сам на себе си, доволен от тоя чудесен, макар и дъжделив следобед, когато работите в семейството се нареждаха така добре. Глътна си отново и веднага усети чудната сила, която тръгна като тръпка под възголямото му сако, разнеже всичките му мускули, омекоти вечно напрегнатите му в движения колене и го замая  като неочаквана вълна на плажа. Седна на близък стол с усмивка, като успял в живота човек. Чуваше как мъжете наблизо говорят спокойно и една необичайна радост и възбуда се надигаше в цялото му тяло. Ах, колко било хубаво да сгрее кръвта си с питие, както правят нормалните хора! Не се сдържа и отпи отново, този път няколко глътки. Тихите гласове на мъжете наблизо и случайният звън на чаши го замаяха съвсем. В този миг не той, а някой друг се изправи като събуден от стола и не неговите думи, а думите на някой друг зашепнаха отначало. Веднага след това, посрещнат от заслужена тишина, гласът на Анани събра сила като вода от спукана тръба. Тогава, той нетърпелив и дълго мълчал повярва сам на себе си, видя се изпъкнал в мъжки спорове, припозна се да разказва дръзки случки в средата на шумна компания, докато хора от всякакъв ранг приклякаха от смях и се държаха за коленете, докато го слушаха. Сега близка ръка му подаде питие и той събра цялото си достойнство за да  поеме чашата без да залитне. „  Този Анани...да му се ненадява човек“, сякаш дочу някой наоколо да казва. Разкопчал копчетата на ризата и запретнал ръкави, той вече не можеше да спре. Разказа няколко  измислени похождения с жени, така дълбоко закътани във фантазиите му, представи като истина сънища, които го бяха будели в тъмните нощи, така реални, че той  кротко се бе усмихвал, когато си спомняше за тях сутринта. Отпи от чудното питие и остави чашата някъде наблизо. Макар и замъглени виждаше срещу себе си лица, които го слушаха с интерес. Какво пък, нека разберат, че макар и мълчалив Анани съвсем не е безгласна буква. Не знаеше колко дълго е говорил, но виждаше, че е задържал вниманието и отново му подадоха пълна чаша, която той бързешком надигна. Беше доволен, значим и можеше още дълго да разказва за мечтите си сякаш се бяха случили, а те всички да го слушат с отворени усти, когато суха кашлица го стресна. Обърна се все още духовит и с усмивка. Първо видя домакинята, в една от онези пищни рокли, които будеха симпатия. Нейното лице грееше и той сякаш я чу да казва с искрена насмешка„ Я го виж ти...виж го ти“ До нея, досущ като гостенка стоеше жена му, Марина. Гледаше го сякаш е непознат, с дълбоко презрение и стиснати за сбогом устни, а очите й блестяха както някога ги бе виждал да блестят преди  да се отворят вратите на съдебната зала. Той посегна да я докосне, но тя се отдръпна цяла, сякаш бяга от прокажен. Тогава той разбра. Тя бе стояла тихо зад гърба му и бе чула всичките му измислици. Прииска му се да избяга и залитна към антрето. Излезе навън, направо на улицата само по риза, разгорещен от приказки и питиета, в желание бързо да избяга от позора, той бе изоставил  сакото си там. Сега валеше отново, силен, леден дъжд и а вятър премяташе хартии по улиците. Без да е изтрезнял, той тръгна с тежки крачки към някакви светлини, подминаваха го фарове, свиреха му като на пияница,но  той не се отдръпваше от локвите, докато не го измокриха цял.  После, без Анани да е разбрал дъжда спря, а ледения вятър пронизваше до костите. Слаб и мокър като пиле, той се подслони до някакъв павилион, но скоро се стресна защото го излая куче. Премести се при автобусна спирка, вече съвсем изтръпнал, с посиняла уста и тогава затрепери така силно, че пейката се тресеше под него. От мрака изскочиха две весели момичета, но го видяха и пристъпиха със съчувствие. Разпитаха го, предложиха му помощ, но той не можеше да отговори в цяло изречение. Около него миришеше силно на алкохол, а от треперенето устата му се бе изкривила съвсем. Едното момиче се изправи и махна с ръка:

-Остави го...пияница някакъв, бездомен!

                                                                        К Р А Й