Бе един от онези слънчеви юлски следобеди, в които бях преценила, че ще е далеч по-ползотворно да си остана вкъщи, от това да прекарам деня навън с така наречените си „приятели”. И така, ръчкайки нервно дистанционното на телевизора, търсейки нещо по-различно от поредната турска боза, попаднах на възможно най-комерсиалната реклама „С Капчица го залепи,после ти не му мисли”. Толкова шум бе вдигнат около това лепило, че се реших и аз да проверя ефикасността му. Исках да залепя нещо много ценно за мен, основите върху които с годините, заедно с хората, които без да се замисля, наричах приятели, бяхме издигнали империята на нашето приятелство. Това нещо бе доверието. За съжаление, загубих доверие в голяма част от приятелите си. Безсмислено е да обяснявам какво точно се случи, но общо взето с времето основите се пропукаха, а с тях започнаха бавно да се пропукват и лъскавите кули на градените с години замъци и в един момент от тях останаха само спомени... и малки камъчета. Същите тези камъчета ...