Бе един от онези слънчеви юлски следобеди, в които бях преценила, че ще е далеч по-ползотворно да си остана вкъщи, от това да прекарам деня навън с така наречените си „приятели”. И така, ръчкайки нервно дистанционното на телевизора, търсейки нещо по-различно от поредната турска боза, попаднах на възможно най-комерсиалната реклама „С Капчица го залепи,после ти не му мисли”. Толкова шум бе вдигнат около това лепило, че се реших и аз да проверя ефикасността му. Исках да залепя нещо много ценно за мен, основите върху които с годините, заедно с хората, които без да се замисля, наричах приятели, бяхме издигнали империята на нашето приятелство. Това нещо бе доверието. За съжаление, загубих доверие в голяма част от приятелите си. Безсмислено е да обяснявам какво точно се случи, но общо взето с времето основите се пропукаха, а с тях започнаха бавно да се пропукват и лъскавите кули на градените с години замъци и в един момент от тях останаха само спомени... и малки камъчета. Същите тези камъчета, под чиито привидно леки удари нашата малка империя рухна... Въпреки всичко, въпреки убежденията си, че веднъж загубено, доверието изчезва безвъзвратно, въпреки съмненията дали изобщо си струват усилията, реших да направя един последен опит да съединя късчетата от нашето минало, използвайки единственото нещо, което не бях пробвала – лепилото „Капчица”. Но уви. Макар че успях да слепя някои малки частички, доверието така и не се върна... не беше достатъчно уютно за него. А предишните „истински” приятелства се превърнаха в низ от лицемерни усмивки...
Това ме наведе и на следния въпрос, който искам да отправя към производителите на въпросното лепило: Не е ли наистина твърде наивно счупеното да лепим?!